Ъптон Синклер
Цар Въглен (60)

31

Мери се насили и продължи:

— Ето как си обясних тази работа, Джо. Казах си: „Ти обичаш този човек и ти търсиш само любовта му — нищо друго! Ако той има положение в обществото, само дето ще му пречиш — а ти не искаш да правиш това. Не искаш името му, нито приятелите му или каквото и да било — искаш само него!“. Чувал ли си някога такова нещо? — страните й пламнаха, но тя продължи да го гледа.

— Да — отвърна той тихо.

— А какво ще кажеш? Честно ли е? Преподобният Спрагс сигурно ще каже, че нечестивият ме изкушава, отец О’Тормън в Педро ще го нарече смъртен грях. Може би и двамата имат право… не зная. Зная само, че не мога да издържа повече! — Очите й се наляха със сълзи и тя изведнъж извика: — О, Джо, отведи ме оттук! Отведи ме и ми дай възможност да живея! Няма да искам нищо, никога няма да ти преча, ще работя за теб, ще готвя, ще пера, всичко ще правя, ръце няма да ми останат. Или ще ида да работя другаде, да си изкарвам прехраната. Мога да ти обещая това — ако някога ти омръзна и поискаш да ме оставиш, няма да чуеш от мен никакво оплакване!

Това не беше преднамерен апел към неговия разум, тя седеше пред него и го гледаше откровено през сълзи, и на него му беше още по-трудно да й отговори.

Какво би могъл да й каже? Той почувствува в себе си предишния опасен порив да вземе девойката в обятията си и да я утеши. Когато най-сетне заговори, с мъка овладя гласа си.

— Бих казал да, Мери, ако мислех, че има смисъл.

— Ще има! Ще има, Джо! Можеш да ме оставиш, когато поискаш. Честна дума!

— Няма такава жена, която може да бъде щастлива при такива условия, Мери. Жената има нужда от своя мъж, иска го само за себе си, иска го винаги при себе си, тя само би се самозалъгвала, ако смята, че може да чувствува другояче. Ти сега просто си възбудена, преживяното през последните няколко дни е изопнало нервите ти…

— Не! — възкликна тя. — Не е само това! Мисля за тия неща седмици наред.

— Зная. Мислила си, но не би ми казала нищо, ако не беше дошъл този ужас. — Той млъкна за миг, за да си върне самообладанието. — Няма смисъл, Мери. Неведнъж съм виждал подобни неща, макар че съм млад. Собственият ми брат се опита веднъж и се провали.

— А, страх те е да ми се довериш, Джо!

— Не, не е това. Искам да кажа, че той съсипа сам сърцето, си, стана егоист. Взе всичко, а не даде нищо. Той е доста по-възрастен от мен, та имах възможност да видя как му подействува тази история. Той е равнодушен, не вярва в нищо, дори и в себе си. Разправяш му как светът може да стане по-добър, а той ти казва, че си глупак.

— Това е друга причина да се боиш от мен. Страхуваш се да не се наложи да се ожениш за мен!

— Но, Мери… забравяш другото момиче. Аз наистина я обичам, дал съм й дума. Какво да правя?

— То е защото не повярвах, че я обичаш — прошепна тя. Сетне сведе очи и отново задърпа нервно избелялата синя рокля, която беше изпоцапана и омазнена — може би от неотдавнашните й грижи за челядта на мисис Замбони. Няколко пъти на Хал му се стори, че тя ще каже нещо, но тя стискаше устни и Хал продължи да я гледа с болка в сърцето.

Когато най-сетне заговори, тя пак шепнеше и в гласа й се долавяше нотка на смирение — нещо, което досега не беше открил у нея:

— Сигурно няма да искаш да говориш с мен, Джо, след всичко, което ти казах.

— О, Мери! — възкликна той и хвана ръката й. — Нима искаш да кажеш, че те направих още по-нещастна! Искам да ти помогна. Защо не ми позволиш да бъда твой приятел — истински, верен приятел? Нека ти помогна да излезеш от този капан; тогава ще имаш възможност да се огледаш, да намериш пътя към щастието — целият свят тогава ще ти се стори различен и само ще се смееш, когато се сетиш, че някога си ме пожелала!