Ъптон Синклер
Цар Въглен (45)

16

Цялата тази интрига беше недодялана и глупава, но все пак Хал разбираше, че тя е съобразена със схватливостта на онези хора, за които бе предназначена. Ако Хал случайно не беше останал буден, щяха да намерят парите в него и на другата сутрин всички в мината щяха да знаят, че е бил подкупен. Разбира се, най-близките му приятели, членовете на комисията, нямаше да повярват, но мнозинството от работниците щяха да повярват и това щеше да попречи на целта на посещението на Том Олсън в Норт Вали. Случката остави ярка следа в паметта на Хал през целия му по-сетнешен горчив опит и се превърна в символ за много неща. По-късно видя как господарите, които се опитаха да го объркат, да унищожат влиянието му сред неговите привърженици, се опитваха да обърнат работническото движение, да разстроят разсъдъка на цялата страна.

И ето че Хал беше в затвора. Той отиде до прозореца и опита решетките, но се убеди, че бяха направени така, че да издържат на подобни изпитания. Тръгна пипнешком в тъмнината да проучи затвора, оказа се, че се намира във вградена в стаята желязна клетка. В единия ъгъл имаше нар, отсреща — друг, само че по-широк и със сламеник. Хал беше чел нещичко за затворите и то беше достатъчно, за да няма желание да сяда на този сламеник. Седна на голия нар и се замисли.

В затвора човек попада в плен на особена психика. Това е толкова безспорно, колкото и особената психика на онзи, който извива гръб и разранява ръцете си при товаренето на вагонетки във високата пет фута галерия; има и друга, съвсем различна психика, породена от охолния живот за сметка на труда на миньорите. Първото усещане на човек в затвора е, че е животно. Изпъква животинската страна на човешката природа, ярко се очертават животинските изблици на омраза и страх; и ако човек иска да избегне тяхното влияние, това може да стане само с изключително душевно напрежение. Ако човек обича да мисли, има достатъчно време за това в затвора — дните са дълги, нощите още по-дълги и има време за какви ли не мисли.

Нарът беше твърд и сякаш ставаше все по-твърд. Както и да се местеше Хал, нарът не омекваше. Той стана и се поразходи, сетне полегна, след това отново стана и закрачи насам-натам. През цялото време мислеше и през цялото време затворническата психика се набиваше в съзнанието му.

Умът му се занима първо с най-непосредствения проблем — какво ще правят с него? Най-вероятно беше да го изхвърлят от мината и така да се отърват от него. Но дали ще се задоволят само с това в яда си от номера, който им беше погодил? Хал беше подочул само оттук-оттам за тази чисто американска институция — „третата степен“^[1], но никога не бе му се случвало да помисли за нея като за възможност в собствения му живот. А колко различно изглеждаше сега всичко това!

Хал беше казал на Том Олсън, че не може да му обещае да основе тук профсъюз, но че ще наложи контрольор при меренето на въглищата. Олсън тогава се засмя и изглеждаше напълно доволен — очевидно, знаеше, че едното неминуемо ще доведе до другото. А сега по всичко личеше, че Олсън е знаел добре какво говори. Защото Хал разбра, че в мислите си вече не се страхува от влиянието на профсъюзната организация и тиранията на профсъюзния активист; напротив — Хал сега от все сърце искаше работниците от Норт Вали да имат профсъюз и да бъдат така деспотични, както те знаят! И при тази промяна, макар че Хал не подозираше това, той просто следваше пътя на мнозина реформатори, които започват като меки и добродушни застъпници за някаква мъничка правда и под влиянието на затворническата психика се превръщат в пламенни, решителни революционери. „Вечен дух на неокованата душа“ — казва Байрон. „Ти най-величава си в тъмницата, о, Свобода!“ И по-нататък поетът добавя: „Когато синовете ти са оковани… всеки повей на вятъра разнася твоята слава“.

И сякаш някогашната обстановка в Шильон се повтаряше сега в Норт Вали. Зазори се. Хал стоеше до прозореца на килията си, чу воя на сирената и видя как миньорите отиват на работа — присвитите от непосилен труд бледи същества на подземния свят крачеха като стадо маймуни в сивото утро. Той им махаше с ръка, те спираха, отправяха поглед нагоре и също му махаха. Хал разбра, че всеки един от тях сигурно мисли за неговото задържане и за причините за това — затворническата психика се предаваше и на тях. Ако някой от тях е гледал с недоверие на профсъюзите или се е съмнявал, че те са необходими в Норт Вали, сега изчезваха всякакво недоверие и всякакво съмнение!

Само едно нещо безпокоеше Хал, докато премисляше отново положението си. Защо господарите го оставиха тук, където можеше да го види всеки, когато беше толкова лесно да го качат в автомобила и още преди, разсъмване да го откарат в Педро? Дали с това не показваха презрението, с което гледаха на своите роби? Дали не разчитаха, че видът на затворника ще предизвика страх вместо негодувание? Възможно ли бе да познават работниците по-добре от Хал? Той си спомни песимизма на Мери Бърк по отношение на работниците и страх стегна душата му. Но под влиянието на затворническата психика той отпъди този страх. Мразеше компанията заради нейния цинизъм. Хал присви юмруци и стисна зъби — той ще научи господарите, ще им докаже, че техните работници не са роби, а хора!