Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Coal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ъптон Синклер. Цар Въглен

Американска, трето издание

ИК „Профиздат“, София, 1979

Редактор: Цветан Николов

Коректор: Таня Паскалева

История

  1. — Добавяне

28

Бяха стигнали до един отдалечен кът в каньона. Седнаха на един плосък камък, където можеха да говорят спокойно.

— Постави се на тяхно място — продължи организаторът. — Те са в чужда страна: един им разправя едно, друг — друго. Господарите и техните агенти ги учат: „Не вярвайте на профсъюзните агитатори. Те са банда мошеници, гледат си кефа и няма защо да работят. Те ви вземат парите, карат ви да стачкувате, а вие губите работата и жилището си. Може би направо ви продават и отиват на друго място да правят същия номер“. А работниците си мислят: може пък и така да е. Нямат достатъчно разум да разберат, че ако някои профсъюзни водачи са корумпирани, това е защото са подкупени от господарите. Така, виждаш ли, те се объркват напълно и не знаят накъде да се обърнат.

Момъкът говореше спокойно, но лицето му издаваше лека възбуда.

— Компанията непрекъснато твърди, че тези хора са задоволени във всяко отношение, че ние сме, които ги бунтуваме. Но задоволени ли са те? Тук си отдавна, би трябвало да знаеш това.

— Не си струва да говорим за това — отговори Хал. — Разбира се, че не са! Те ми изглеждат като тълпа деца, които плачат в мрака и не знаят какво им е, кой е виновен за тяхната съдба и към кого да се обърнат за помощ.

Хал почувствува, че недоверието му към този човек изчезва. Той никак не се покриваше с представата на Хал за профсъюзния активист. Този млад синеок спретнат американец не беше нито буен, нито креслив, а изглеждаше твърде замислен. Разбира се, възмущението не му беше чуждо, но то не намираше отдушник в гръмки речи или надуто красноречие, и тази сдържаност се харесваше на Хал, който въпреки демократичните си пориви имаше манталитета на една класа, която не понася шумната и прекалена изразителност.

Хал се заинтересува и от това как организаторът гледа на слабостите на работниците. „Леността“ на бедните, която караше толкова хора да се отчайват от тях, тяхното малодушие и непостоянство — тези приказки Хал беше слушал открай време. „Не може да им се помогне — обичаха да казват хората. — Те са мръсни и мързеливи, пият и манкират, предателствуват един спрямо друг. Винаги са били такива.“ Подобна идея намираше израз във формулата: „Не може да се измени човешката природа“. Дори Мери Бърк, която сама произхождаше от работническата класа, говореше за работниците с яд и презрение. Но Олсън вярваше в тяхното мъжество и полагаше усилия да ги събуди и просвети.

За него пътят беше ясен и прав.

— Трябва да се научат на солидарност. Като отделни личности са безпомощни пред властта на големите корпорации, но ако се организират, ако продават труда си като едно цяло, с тях наистина ще трябва да се съобразяват. — Той млъкна и погледна въпросително събеседника си. — Какво мислиш за профсъюзите?

— Те са едно от нещата, които бих желал да си изясня — отговори Хал. — Човек чува най-различни неща… и в тях има толкова много предразсъдъци. Искам да помогна на слабите, но искам да съм сигурен, че съм на прав път.

— А какъв друг път има? — Олсън помълча. — Да затрогнеш нежните сърца на собствениците?

— Не точно това, но нима човек не може да се обърне към света, към общественото мнение? Израснах като американец и се научих да вярвам в родината си. Не мога да се сетя, но трябва да има някакъв начин да възтържествува справедливостта. Може би, ако работниците се заловят с политика…

— Политика? — откликна Олсън. — Боже мой! Откога си тук?

— Само от два месеца.

— Добре, остани до ноември и ще видиш какво правят с избирателните урни в тези мини.

— Мога да си представя, разбира се…

— Не, не можеш. Не повече, отколкото можеш да си представиш какво значи рушветчийство и мизерия.

— Но ако работниците започнат да гласуват заедно…

— А как биха могли да гласуват заедно… Та нали ако някой само спомене такова нещо, ще бъде изхвърлен? Ха, тях дори няма да ги натурализират, ако не са хора на компанията, няма да ги впишат в избирателните списъци без одобрението на надзирателите. Как изобщо можеш да започнеш нещо, без да има профсъюз?

Хал трябваше да признае, че всичко това беше логично, но той си спомни приказките, които беше чул за профсъюзните представители, за ужасните последици от „властта на профсъюзите“. Хал не възнамеряваше да се занимава с профсъюзна дейност.

Олсън продължи:

— Успяхме да наложим приемането на закони — на цял куп закони — за каменовъглената промишленост: закона за осемчасовия работен ден, закона срещу изплащането на заплатите във фишове, закона за пръскането в мините, закона за контрольора при тегленето… Нима в Норт Вали настъпи някаква промяна от това, че такива закони съществуват на книга? Дали някои дори узнават за тях?

— А, виж! — обади се Хал. — Ако работата стои така… ако вашето движение цели прилагането на законите, аз съм с вас.

— Но как може да ратуваш за прилагането на закона, освен чрез профсъюзите? Това не е по силите на отделния човек, ако той само спомене закона, веднага ще чуе: „Пръждосвай се оттук!“. В Уестърн сити нашите профсъюзни представители се обръщат към щатските власти, но те не си помръдват и пръста… А защо? Те знаят, че нямаме подкрепата на работниците зад гърба си! С политиците е същото, както и с надзирателите — те се съобразяват само с профсъюза!

Това се видя на Хал съвършено нов аргумент.

— Значи хората отвън не разбират, че работниците трябва да бъдат организирани, за да получат законните си права.

Другият вдигна нагоре ръце с комичен жест.

— Бога ми! Ако ти скимне да съставиш списък на нещата, който другите не знаят за нас, миньорите…