Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Coal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ъптон Синклер. Цар Въглен

Американска, трето издание

ИК „Профиздат“, София, 1979

Редактор: Цветан Николов

Коректор: Таня Паскалева

История

  1. — Добавяне

24

Шерифът на Норт Вали беше така „проагитиран“, че не го свърташе на едно място. Всички ядове и тревоги на неспокойния му живот се стекоха в ума му и той закрачи насам-натам и заговори, без да го интересува дали Хал го слуша.

— Мината бъка от мръсни италианци! Не разбират никакъв цивилизован език, в главата си имат само една мисъл — да кръшкат от работа при всеки удобен случай, да пълнят вагонетките с шисти и камъни и да стоварят вината за това на някой друг, а после да идат да се натаралянкат. Не работят честно, не се бият честно — гледат да ти забият нож в гърба! А вие, агитаторите, сте седнали да им съчувствувате! Защо по дяволите идват в нашата страна, щом като не я харесват повече от родината си?

Хал и преди беше чул този въпрос. Но тъй като все още чакаха автомобила, пък и сега вече беше сигурен, че е агитатор, реши да създаде на шерифа колкото се може повече неприятности.

— Причината е достатъчно ясна — възрази той. Та нима компанията не използува агенти в чужбина, които им разправят за чудесните заплати, които ги очакват в Америка?

— Та не ги ли получават? Тройно по-големи от това, което ще спечелят в родината си!

— Да, но каква им е ползата. Има един факт, за който компанията мълчи: че скъпотията тук е по-голяма от заплатите. Внушават им също, че Америка е страната на свободата. Те идват с надеждата за по-добро бъдеще за себе си и за децата им. А тук се сблъскват с един шериф, който е скаран с географията, който мисли, че Скалистите планини са някъде в Русия!

— Чувал съм тия приказки! — възрази другият. — И аз като хлапе размахвах звездното знаме. Но слушай, тук копаем въглища, а това не ти е като да празнуваш Четвърти юли. Някои набожници прокараха закон да не се работи в неделя. И какво стана? Работниците имат на разположение цели трийсет и шест часа да се натряскат така, че в понеделник не могат да работят!

— Това сигурно може да се оправи, Котън! Защо компанията не откаже да дава под наем сгради за пивници?

— Боже мой! Мислиш, че не сме опитвали? Слизат за пиячка в Педро и се връщат с толкова, колкото могат да носят — в стомасите си и в бутилките. Ако забраним и това, нашите работници ще идат на работа в други мини, където ще харчат парите си на воля. Не, момко, с такъв добитък човек може да се оправи само с камшика! А за това трябва здрава ръка, трябва мъж като Питър Хариган. Ако искаме да има въглища, промишлеността да работи, да има някакъв прогрес…

— Това го има и в нашия химн! — разсмя се Хал и прекъсна тирадата на шерифа:

„Върти я с лекота таз весела душа,

Върви, върви индустрията, и все върви, върви…“.

— Да — изръмжа шерифът. — Лесно ви е на вас, млади хитреци, да стихоплетствувате, като си живеете спокойно от щедростта на стария. Но това не решава нищо. Вие, студентите, готови ли сте да поемете неговата работа? Или това ще сторят тия демократически политици, дето идват тук, дрънкат врели-некипели за свободата, създават трудови закони за тези италианци…

— Започвам да разбирам — рече Хал. — Възразявате срещу политиците, които прокарват законите, съмнявате се в техните подбуди и затова отказвате да спазвате законите. Но защо не ми казахте веднага, че сте анархист?

— Анархист? — извика шерифът. — Аз анархист?

— Но анархистите действуват точно така, нали?

— Боже мой! Това е вече прекалено! Идваш тук, насъскваш хората — профсъюзен агитатор или каквото си там, — а при това знаеш, че първото нещо, което им хрумва, като ги поотпуснеш, е да поставят динамит в шахтите и да палят сградите!

— Правят ли подобни неща? — В гласа на Хал прозвуча изненада.

— Не си ли чел какво стана при последната голяма стачка? Този слабохарактерен стар проповедник Йон Едстрьом би могъл да ти каже това-онова. Той беше един от тайфата.

— Не, бъркате нещо — рече Хал. — Философията на Едстрьом е различна. Но не се съмнявам, че други са вършили такива неща. А откакто съм тук, мисля, че разбирам напълно тяхната гледна точка. Когато палят сградите, то е, защото мислят, че вие или Алек Стоун може да се случите вътре.

Шерифът не се засмя.

— Те искат да разрушат собствеността — продължи Хал, — защото не им хрумва друго наказание за тиранията и алчността на собствениците. Но, Котън, представете си, че някой им подхвърли нова идея, някой вземе да им каже: „Не разрушавайте собствеността, вземете я!“.

Другият се опули.

— Вземете я! Значи, ти така разбираш морала!

— Би било по-морално от метода, с който Питър я е придобил в самото начало.

— Какъв метод? — попита шерифът с известна доза възмущение. — Нали е платил за местата по пазарната цена?

— По пазарната цена за политици. В Уестърн сити случайно познавам една дама, която беше в училищното настоятелство, когато Питър изкупуваше от щата училищна земя, знаеше се, че тя е богата на въглища. Питър плащаше тогава по три долара на акър, а всеки знаеше, че акърът върви по три хиляди.

— Е, но ако сам не купиш политиците — рече Котън, — някоя прекрасна утрин ще се събудиш и ще разбереш, че ги е купил някой друг. Щом имаш собственост, трябва да я браниш.

— Котън, вие продавате времето си на стария Питър, но нима не можете да задържите малко мозък за себе си? Толкова, колкото да погледнете фиша за месечната ви заплата и да видите, че и вие сте платен роб, че не сте по-добре от презираните от вас миньори.

Другият се усмихна.

— Вярно е, че заплатата ми би могла да бъде по-голяма, но съм мислил по това и ми се струва, че я карам по-лесно от вас, агитаторите. Аз съм отгоре и смятам да остана там.

— Е, Котън, с тези възгледи за живота не е чудно, че се напивате от време на време. Кучешки живот, без следа от вяра или човечност! Не мислете, че ви се подигравам — говоря ви от сърце. Не съм толкова млад, нито много глупав, за да не съм обърнал внимание на тази кучешка страна на живота. Но у човека има нещо, което му казва, че не е изцяло куче, че поне носи в себе си заложби за нещо по-добро. Например тези бедни дяволи, които се бъхтят под планината и денонощно рискуват живота си, за да ни топлят с въглища, за да „въртят колелата на индустрията…“.