Йежи Едигей
Смъртта дебне под прозореца (1)

I.
През ноември

Призори спря да вали. Ала тежките оловни облаци, набъбнали от дъжд или може би дори от сняг, се носеха стремглаво по ниското небе. Сякаш досами върховете на високите тополи край гробищната ограда.

Колегите и приятелите на покойния носеха ковчега още от дома му. Сред тях имаше и жители на Подлешна, които познаваха старши сержант от Гражданската милиция Владислав Квасковяк и сигурно често го бяха молили за помощ и закрила. На всеки петдесетина метра хората при ковчега се сменяха и не се свършваха желаещите да отдадат тази тъжна, последна почит към началника на милиционерския участък във варшавското предградие Подлешна.

След ковчега крачеха три малки деца — двамата синове и дъщерята на покойния. Началникът на Околийското управление на Гражданската милиция в Рушков водеше под ръка съпругата му, чието лице беше скрито под голям черен воал. Светлокосият, леко накуцващ с десния крак младеж от другата страна на вдовицата беше братът на починалия, Януш Квасковяк. Прославен местен футболист. Накуцваше, защото преди две седмици на мача с „Ураган“ от Воломин се беше контузил.

В траурната процесия вървяха най-малко триста души. Като за Подлешна доста. Всеки десети жител на селището беше на гробището, макар церемонията да беше предобед в обикновен работен ден. Но Владислав Квасковяк беше популярен и обичан в Подлешна. А освен това погребението на жертва на убийство винаги е сензация и привлича тълпа зяпачи, още повече, когато тази жертва е началникът на милиционерския участък. Впрочем и в Подлешна, както и в цяла Полша, зяпачи никога не липсват. Дори пред лицето на чуждата трагедия.

Ковчегът мина през гробищната порта. Още няколко десетки метра, и тъжната процесия спря до току-що изкопан гроб. От името на колегите с починалия се сбогува заместник-началникът на Воеводското управление на милицията полковник Неголевски. Той говори за заслугите на покойника, за неговата борба с престъпността, борба, за която старши сержантът заплати със собствения си живот. Полковникът подчерта, че и това престъпление няма да остане безнаказано. Престъпникът ще бъде заловен и ще си получи заслуженото.

След него говориха: от името на Народния съвет неговият председател Адам Рембовски и от името на Дружеството на приятелите на Подлешна доктор Зигмунт Воркуцки.

После настъпи тишина. Чуваше се само глухият тропот на хвърляните върху ковчега буци пръст. Гробарите запълниха гроба и оформиха жълтеникава могилка, която изчезна под венците и букетите цветя. Към вдовицата пристъпваха познати и непознати. Изричаха стандартните думи на съболезнования, целуваха ръката й и поотделно или на групички напускаха гробището.

Малко настрана, закрит от кръстовете и паметниците, стоеше мъж в тъмносиво палто. Висок, с прошарени коси и набраздено от бръчки лице. На пръв поглед можеха да му се дадат шейсет и пет, че и повече. А той едва преди четири години беше прехвърлил петдесетте. Чак когато непознатият направи няколко крачки, за да види по-добре хората, струпали се в полукръг около поставения върху купчината пръст ковчег, някой би забелязал, че движенията му са леки и енергични, с характерния за силните и спортуващи хора маниер.

Почти никой от събралите се на гробището, освен няколко сътрудници на милицията, не познаваше този участник в тъжната церемония. Той единствен не се приближи до изровения гроб и не хвърли символичните бучки пръст върху ковчега. Затова пък с интерес наблюдаваше всички присъствуващи. Можеше да се предположи, че е дошъл тук не за да почете покойника, а от любопитство да види кой ще дойде да се прости с началника на милиционерския участък. Вглеждаше се във всяко лице, като че искаше да го запомни.

В един миг, при звука на падащата върху ковчега пръст, непознатият изкриви лице в странна усмивка и изрече дали на себе си, дали на застаналия до него младеж:

— Може би и убиецът е на гробището и също е хвърлил шепа пръст на гроба на жертвата си?

— Може и да е хвърлил, но камък — отвърна младежът.

— Камък ли? Защо камък?

— Вие не знаете ли? — учуди се попитаният. — Още от средновековието има една легенда, че приятелите и благоразположените към покойника хора хвърлят върху ковчега му пръст, а враговете му слагат на гроба камъни.

— Да, вярно — малко разсеяно потвърди непознатият.

— Този обичай обаче се среща само у славяните. — Младежът явно искаше да демонстрира ерудицията си. — Например у персите и до днес се е запазил обичаят задължително да се слага камък на всеки гроб, край който минаваш, та дори ако е крайпътен. Обяснява се с това, че там гробовете трябва да се затрупват с камъни, за да се попречи на чакалите да изровят тялото.

Непознатият не отговори. Младежът поизчака, а като разбра, че събеседникът му няма желание да продължи разговора, също се доближи до гроба и хвърли върху ковчега шепа пръст. После тръгна заедно с другите към портата на гробището.

Лека-полека тълпата се разпръсна. Накрая дори семейството и най-близките колеги на починалия се насочиха към изхода. На гробището останаха само гробът и непознатият мъж. Той се приближи бавно към могилката, покрита с цветя, и дълго се вглежда в нея, сякаш очакваше мъртвият да му посочи убиеца.

Ала на гробището цареше тишина. Мъртвият беше вече извън обсега на хорската власт. Майор Бронислав Неваровни, от днес новият началник на милиционерския участък в Подлешна, знаеше, че никой няма да отговори на въпросите му. Той трябваше сам да разреши загадката.

Ще успее ли?

Времето, когато майор Неваровни беше обсипан със слава и почести, когато беше страшилище за престъпниците и му поверяваха най-трудните случаи, отмина преди петнадесетина години. Една, втора, трета грешка… А може би дори не грешка, а просто обикновен лош късмет? Един или два неразкрити случая, които сетне друг разплиташе… И то съвсем не защото при разследването Неваровни беше пропуснал нещо. Беше разполагал с прекалено малко данни, за да може да разреши загадката. Неговият приемник използуваше не само постигнатото от предшественика си, но и новите обстоятелства, които биваха разкривани междувременно. Разбира се, цялата заслуга се приписваше нему.

Освен това се промениха и условията на работа, и методите на действие на следствените органи. Когато през 1945 година Бронислав Неваровни беше изпратен направо от партизанския отряд в организиращите се тъкмо тогава в Радом органи на милицията, се работеше другояче. Никой не беше и чувал за инфрачервени лъчи и другите всевъзможни методи, нито за „умните“ машини и апарати на Кабинета по криминалистика. Достатъчни бяха собствената интуиция, наблюдателността и преди всичко собствената смелост, която често стигаше до дързост.

Времената се промениха, епохата на „геройството“ отмина безвъзвратно. Никога недопускащият грешки компютър или друг апарат зае мястото на „гениалните“ детективи. В борбата с престъпността индивидуалните постижения бяха заменени с колективната работа на специализираните групи от способни хора с дипломи от ВУЗ в джоба, а често и с научни титли.

Бронислав Неваровни не можеше и не искаше да разбере това. Когато водеше разследване, той вярваше повече в своя безпогрешен инстинкт и в късмета си, отколкото във всички модерни, „пет пари неструващи нововъведения“. Никой не отричаше заслугите на майор Неваровни и не омаловажаваше някогашните му успехи. Но постепенно започнаха да го отстраняват от по-сложните случаи и да му възлагат административна работа. Този период съвпадна със семейните му неприятности и продължителното боледуване — последица от двете години живот на партизанин и получената по-късно тежка контузия при престрелката с един бандит.

Трудно е дори да се каже дали майор Неваровни беше „изманевриран“ от следствената работа, или сам стана причина да се стигне дотам. Но едно беше сигурно — в съвместния живот с другите хора той не беше нито дипломат, нито бе имал някога гъвкав гръбнак.

Друг на негово място отдавна да са го пенсионирали или преместили на работа извън апарата на милицията. Но при Неваровни въпросът беше значително по-сложен. За пенсия не щеше и да чуе. А как да му намерят друга работа? На човека, който веднага след завършването на гимназия през 1939 година беше облякъл униформата и не я беше свалил повече от тридесет години? Най-напред казармата, после войната и бягството от лагера, партизанският отряд в горите край Радом и сетне годините в Гражданската милиция.

Не, нито началникът на Воеводското управление, колега и приятел на Неваровни от ония години, нито „шефовете“ от Главното управление биха предложили такова нещо. Те знаеха, че Неваровни не може да работи другаде, а излизането му в пенсия би означавало край за него. Трябваше да се намери някакъв друг изход.

Намериха го. В управлението имаше група, занимаваща се със статистика. Ръководеше я жена, поручик по чин, на която бяха подчинени две чиновнички и един капрал. От тази група заделиха „самостоятелен сектор“ за изследване на хулиганските прояви във воеводството. Самостоятелен, тъй като майорът не може да бъде служебно подчинен на поручика. Поставиха в стаята още едно бюро и заковаха на вратата още една табелка.

Неваровни смяташе, че този фиктивен сектор е създаден само за да го изместят на страничен коловоз. Затова стана още по-мрачен, още по-нервен и още по-необщителен с колегите и приятелите си. Сутрин идваше в управлението, мълчаливо закачваше в гардероба палтото си и като измърморваше нещо за поздрав, сядаше на бюрото си. По цял ден сгъваше и разгъваше книжата, изпратени му от различните отдели. Прекрасно разбираше, че тази работа може да се върши от милиционер без нито една нашивка на пагона.

В края на работния ден майорът заключваше чекмеджето, вземаше палтото си и напускаше управлението, без да се сбогува. От много години никой не го беше виждал на събрания или в офицерския клуб, макар някога да беше веселяк и компаньон. Връщаше се направо в гарсониерата си на улица Рашинска и си приготвяше нещичко за обяд. После отиваше на самотна разходка.

Някогашните приятели на Неваровни често се опитваха да му подмятат, че е станал чудак, че е крайно време да промени и начина си на живот, и поведението си. По-енергичните се мъчеха „насила“ да го привлекат в дома си по случай някой празник или имен ден. Ако успееха, горчиво съжаляваха след това. С мрачната физиономия и с мълчанието си майорът успяваше да охлади и най-развеселената компания.

Така вървяха нещата до вчера. Чак до момента, когато телефонът иззвъня, а майорът чу в слушалката гласа на госпожица Криша, секретарката на началника на Воеводското управление:

— Другарят полковник ви моли, другарю майор, да дойдете при него по много важен и срочен въпрос.