Ъптон Синклер
Цар Въглен (97)

9

Хал прочете документа, който беше съставен предишната нощ. В него се настояваше миньорите да имат право на профсъюз, без да бъдат уволнявани за членство в него; искаха да имат контрольор при меренето на въглищата, който да бъде избран от самите тях; искаха мината да бъде пръскана редовно за предотвратяване на експлозии, редовен крепеж на галериите, за да не стават срутвания. Накрая се настояваше за правото миньорите да пазаруват във всички магазини. Хал обърна вниманието на работниците към факта, че всяко от тези искания е за права, гарантирани от щатските закони, това беше важно в случая и той призова хората да не включват засега други искания. След известни спорове събранието отхвърли предложението на радикалите, които искаха 10-процентно увеличение на надниците. Отхвърлено бе и предложението на един анархо-синдикалист, който на някаква невъобразима смесица от английски и италиански се мъчеше да им обясни, че мините са на работниците, че трябва да се откажат от всякакви компромиси и още сега да изхвърлят надзирателите.

Докато анархистът бъбреше, младият италианец Ровета си проби път през хората и дръпна Хал настрана. Обясни, че бил на гарата, когато пристигнал сутрешният влак. От него слезли трийсет-четирийсет души от типа „бабанка“, познат на всички миньори в окръга. Очевидно служителите от компанията са телефонирали усърдно цяла нощ, освен тази група от влака, към Норт Вали идвали и автомобили с подобен товар от други мини — от „Нортийстърн“ по-надолу в същия каньон и от „Барела“ в един страничен каньон отвъд масива.

Хал съобщи новината на събранието и тя бе посрещната с яростен рев. Ето какъв бил планът на господарите! Буйни глави се изкатериха по купчината сгур, няколко души се опитаха веднага да държат речи. Наложи се ръководството да ги обуздава със сила, още веднъж Хал предупреди: никакво насилие! Трябваше да се доверят на профсъюза, да излязат пред компанията в единен фронт, и компанията ще разбере, че стачката не може да бъде смазана със заплахи.

Постигнато бе съгласие и комисията тръгна към канцеларията на компанията, Уокъп стиснал в ръка одобрените от събранието писмени искания. Зад комисията в плътна маса се движеше цялата тълпа. Тя изпълни улицата пред сградата, а седемте смелчаци се изкачиха по стълбите и влязоха вътре. Уокъп заяви, че искат да говорят с Картрайт и един от чиновниците побърза да доложи това.

Комисията зачака. Междувременно отвън пристигна един чиновник от компанията, който повика Хал, и без да каже нито дума, му връчи някакъв плик. Пликът беше адресиран до Джо Смит. Хал го отвори и намери вътре малка визитна картичка, която изгледа слисан. На картичката пишеше „Едуард С. Уорнър, син“.

За миг Хал не повярва на очите си. Едуард в Норт Вали! Сетне обърна картичката и видя добре известния му братов почерк: „Аз съм в дома на Картрайт. Трябва да те видя. Касае се за татко. Ела веднага“.

Страх стегна сърцето на Хал. Какво би могло да означава това? Той бързо се обърна към комисията и обясни:

— Баща ми е стар човек, преди три години получи удар. Боя се да не е много болен или мъртъв. Трябва да отида.

— Това е някакъв номер! — възкликна възбудено Уокъп.

— Не, едва ли — отвърна Хал. — Познавам почерка на брат ми. Трябва да го видя.

— Добре — рече другият. — Ще почакаме. Ще говорим с Картрайт, когато се върнеш.

Хал се замисли.

— Мисля, че това не е разумно — рече той. — Може да свършите работата и без мен.

— Но аз исках ти да говориш!

— Не — отговори Хал. — Това е твоя работа, Уокъп. Ти си председател на профсъюза. Не по-зле от мен знаеш какво искат работниците, от какво се оплакват. Освен това, какво толкова има да се говори с Картрайт: или ще удовлетвори нашите искания, или не.

Спорът продължи известно време. Мери Бърк смяташе, че компанията отдалечава Хал в критичния момент. Той се разсмя и заяви, че ако става въпрос за спор, тя не е по-лоша от който и да е мъж. Ако Уокъп нещо се размекне, защо да не говори тя!