Серия
Еркюл Поаро (29)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Funeral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

 

Превела от английски ПЕТРУШКА ТОМОВА

Редактор Надя Баева

Художник Красимира Деспотова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Лидия Ангелова

 

Излязла от печат м. декември 1991 г.

КФ „САМПО“ — София, 1991

ДФ „Г. Димитров“ — София

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-8048-01-9


СЕМЕЙСТВО АБЪРНЕТИ
Означените с главни букви са присъствали на погребението на РИЧАРД АБЪРНЕТИ
Корнилиъс Абърнети — Корали Басингтън
|
├─ †Ричард
|     |
|     └─ †Мортимър
|
├─ †Лио — ХЕЛЪН
|
├─ †Лора — †Рекс Кросфийлд
|        |
|        └─ ДЖОРДЖ
|
├─ Тимъти — МОД
|
├─ †Гордън — †Памела Джонс
|          |
|          └─ СЮЗЪН — ГРЕГЪРИ БАНКС
|
├─ †Джералдин — †Антъни Карсън
|             |
|             └─ РОЗАМЪНД — МАЙКЪЛ ШЕЙН
|
└─ †Пиер Ланскне — КОРА

ПЪРВА ГЛАВА

1

Старият Ланскъм обикаляше с несигурна походка от стая в стая и вдигаше щорите. От време на време присвиваше сълзящите си очи и се взираше през прозореца.

Скоро всички щяха да се върнат от погребението. Той се затътри малко по-бързо — имаше толкова много прозорци.

Ендърби Хол бе огромна викторианска къща, построена в готически стил. На прозорците във всяка стая висяха богати завеси от избелял брокат или кадифе. Все още някои стени бяха декорирани с избеляла коприна. В зеления салон старият иконом се загледа в портрета над камината. Това бе Корнилиъс Абърнети, за когото бе построена къщата. Кестенявата му брада стърчеше предизвикателно, а едната си ръка бе опрял на глобус. Никой не би могъл да каже дали самият той е пожелал да позира така, или е било хрумване на художника със символично значение.

Джентълмен с характер — така си бе мислил винаги за него старият Ланскъм, доволен, че не го е познавал лично. Неговият господар беше мистър Ричард. Добър господар беше той. Почина внезапно, макар че от известно време докторът го посещаваше редовно. Ех, така и не можа да се съвземе след смъртта на младия мистър Мортимър. Старият иконом поклати глава и забърза към вратата, която водеше към белия будоар. Лоша работа, същинска катастрофа! Такъв безупречен млад джентълмен, толкова силен и здрав! Кой би допуснал, че ще му се случи нещо подобно? Жалко, много жалко наистина. И като прибавим, че мистър Гордън бе убит във войната — бедите се стоварваха една след друга. Не му вървеше на господаря, твърде много му се струпа. И въпреки това преди около седмица като че ли бе възстановил душевното си равновесие.

При третия прозорец в белия будоар щората засече — вдигна се донякъде и спря. Ясно, че пружините се бяха разхлабили — като всичко в тази къща и щорите бяха много стари. А кой ще ти поправя такива вехтории днес? Глупавите му майстори пак ще поклатят важно глава и ще рекат: „Изпели са си песента вече!“ Като че ли старите вещи не са с далеч по-добро качество от новите! Той ли не го знае! Хич да не му хвалят новата стока! Разпада се в ръцете ти. Или материалът ще е лош, или изработката. Да, да, него да питат.

Нищо не може да се направи с тази щора, ще трябва да донесе стълбата. А напоследък никак не му се катери по тази стълба — свят му се завива. Както и да е, щората ще почака. И без това белият будоар не гледаше към предната част на къщата, така че завръщащите се от погребението нямаше да я забележат. Пък и кой ли ползваше тази стая в днешно време? Това бе стая за госпожи, а в Ендърби отдавна нямаше нито една госпожа. Жалко, че мистър Мортимър не се бе оженил. Все ходеше някъде — я на риболов в Норвегия, я на лов в Шотландия или пък в Швейцария на някакви там зимни спортове, вместо да се ожени за някоя приятна млада дама, та най-после да е задомен и дечица да тичат около него. Отдавна в къщата не се бе чувала детска глъчка.

Мислите на стария Ланскъм се зареяха назад във времето, което помнеше ясно и отчетливо: по-ясно, отколкото си спомняше последните двадесетина години, доста объркани и смътни в съзнанието му. Все някой идваше и си отиваше, но кой точно или пък как изглеждаше, за него бе трудно да каже. А старото време помнеше много добре.

Мистър Ричард бе повече като баща на своите по-млади братя и сестри. Беше на двадесет и четири години, когато умря баща им, и веднага зае мястото му в семейните дела. Всеки ден ще излезе точно навреме — като по часовник, в домакинството всичко върви наред, доволно и предоволно. Какъв честит дом бе, докато в него растяха младите госпожици и господа! Е, имаше и скарвания и сбивания, не им беше лесно на горките гувернантки. Но пък и те бяха мекушави създания, Ланскъм винаги ги бе презирал. А младите госпожици имаха едни характери, особено мис Джералдин, че и мис Кора също, макар да бе много по-млада. А сега мистър Лио бе мъртъв, мис Лора също се бе поминала, а мистър Тимъти — тъжно бе да го гледа човек, все болен. Мис Джералдин бе умряла някъде в чужбина, а мистър Гордън го убиха във войната. Макар и най-възрастен, мистър Ричард се бе оказал най-жилав. Надживя ги всичките — е, не съвсем, защото мистър Тимъти си е още жив, а и малката мис Кора, дето се ожени за един противен художник. Двадесет и пет години не я бе виждал! Какво гиздаво младо момиче беше, като замина с онзи хубостник, а сега едва я позна — напълняла, а дрехите й — като да си ги е шила сама. За французин май се омъжи, а от брака с такъв едва ли ще излезе нещо добро. Ала мис Кора винаги си бе малко — как да го кажа — ако живееше на село, щяха да я нарекат простодушна. Все ще има едно такова дете в семейството.

Тя го бе познала тутакси.

— О, та това е Ланскъм! — бе възкликнала радостно, щом го видя. Ех, всички бяха привързани към него в доброто старо време, а като имаше гости за вечеря, се примъкваха при него в килера и чакаха да им даде желе и крем „Шарлота“. Тогава всички знаеха кой е старият Ланскъм, а сега почти никой не го помнеше. Особено по-младите — навремето често ги бъркаше един с друг, а за тях той беше просто дългогодишният иконом. Колко много непознати, си бе помислил, като ги гледаше да пристигат за погребението. И то все такива едни невзрачни!

Но не и мисис Лио. Тя бе по-различна. Те гостуваха често в имението, след като се ожениха с Лио. Приятна жена бе мисис Лио — истинска дама. Дрехите й, прическата, всичко както му е редът, като за нейното положение. А и господарят хранеше топли чувства към нея. Жалко, че нямаха деца с мистър Лио…

Ланскъм се опомни: толкова работа го чака, а той стои и въздиша по доброто старо време. Всички щори на долния етаж вече бяха вдигнати, а на Джанет бе наредил да се качи горе и да разтреби спалните. Тримата с Джанет и готвачката присъстваха на опелото в църквата, но не продължиха към крематориума, а се върнаха с една от колите в къщата, за да вдигнат щорите и приготвят обяда. От само себе си се разбираше, че ще поднесат студени блюда — шунка, пиле, език и салата. За десерт лимоново суфле и ябълков сладкиш. Но най-напред гореща супа — я да отиде да провери дали Марджъри е готова да я сервира, че гостите всеки момент щяха да пристигнат.

Ланскъм се забърза, колкото му бе възможно, към вратата. Разсеяният му поглед се плъзна безцелно покрай портрета над камината — очевидно той бе другар на онзи от зеления салон. Красиво изрисувани бял сатен и перли. Ала жената, чието тяло и шия обгръщаха, съвсем не бе внушителна. Благодушна физиономия, устни като разпъпила роза, коса, сресана на път по средата. Скромна и непретенциозна особа. Единственото забележително нещо у мисис Корнилиъс Абърнети бе кръщелното й име — Корали.

Бяха изминали повече от шестдесет години, откакто бе създадена фирмата „Коръл Корнпластърс“, която произвеждаше лейкопласти за мазоли и козметика за крака, а положението й бе все така непоклатимо. Трудно можеше да се каже с какво изпъкваше сред другите, но едно бе сигурно — тя отговаряше на предпочитанията и нуждите на обществото. От средствата на тази фирма бе изникнал неоготическият палат със стотиците декари градини, от нея бяха дошли парите за издръжката на седем синове и дъщери; благодарение на нея тъкмо Ричард Абърнети бе умрял богаташ преди три дни.

2

Ланскъм надникна в кухнята и напомни на Марджъри да побърза, а тя му се сопна. Младата двадесет и седем годишна готвачка Марджъри бе за Ланскъм постоянен дразнител, тъй като съвсем не отговаряше на неговата представа за готвачка в имение. Липсваше й достойнство, а и правилна преценка за поста на Ланскъм. Често наричаше къщата „същински стар мавзолей“ и се оплакваше от огромната площ на кухненското помещение, килера и умивалнята, като казваше, че „за да ги обиколиш, ти трябва цял ден“. Тя работеше в Ендърби от две години и не напускаше, първо, защото й плащаха добре, и второ, мистър Абърнети ценеше готварското й умение. Готвеше много хубаво. Камериерката Джанет — жена на средна възраст, стоеше права край кухненската маса и се подкрепяше с чаша чай. Макар и често да разменяше язвителни забележки с Ланскъм, все пак бе в съюз с него срещу младото поколение, представлявано от Марджъри. Четвъртото лице в кухнята бе мисис Джакс, която „прихождаше“, когато имаше нужда от допълнителна домашна прислуга, а сега бе очарована от погребението.

— Толкова хубаво беше! — възкликна тя с превзета благовъзпитаност, като си допълваше чашата. — Деветнадесет автомобила, пълна църква. А как хубаво отслужи свещеникът, рекох си още там. Пък и подходящ ден се случи. Ех, горкичкият мистър Абърнети! Малко като него останаха на този свят. Всички го уважаваха.

Чу се клаксон и шум на приближаваща кола. Мисис Джакс постави чашата си на масата и извика:

— Ето ги!

Марджъри включи газта, за да претопли голямата тенджера с гъста пилешка супа. Огромната студена готварска печка от викторианско време стоеше неизползвана като величествен олтар на миналото.

Автомобилите пристигаха един след друг; хората, облечени в черно, слизаха от тях и някак несигурно прекосяваха вестибюла, за да влязат в просторния зелен салон. Зад стоманената решетка на камината лумтеше огън — беше настъпило първото есенно застудяване и гостите, понамръзнали се на траурната церемония, трябваше да се стоплят.

Ланскъм влезе в салона и поднесе шери в чаши върху сребърен поднос.

Мистър Ентуисъл, старши съдружник в старата и уважавана фирма „Болард, Ентуисъл, Ентуисъл и Болард“, стоеше прав с гръб към огъня и се топлеше. Той пое чаша шери и огледа компанията с проницателния си поглед на юрист. Не всички му бяха лично познати и се налагаше, така да се каже, да направи разбор. Запознаването, преди да тръгнат за погребението, бе станало набързо и почти шепнешком.

Претегляйки най-напред стария Ланскъм, мистър Ентуисъл си рече: „Доста е отпаднал горкият старец. Трябва да отива към деветдесетте. Е, него няма какво да го мисля, добра рента ще получи. Вярна душа е той. Едновремешните слуги със свещ да ги търсиш днес. Господ да ни е на помощ с тези домашни прислужнички и детегледачки на надница. Тъжен свят. Може и да е добре, дето бедният Ричард си отиде преждевременно. За какво ли имаше да живее?“

За седемдесет и две годишния мистър Ентуисъл да умреш на шестдесет и осем години като Ричард Абърнети определено означаваше преждевременна смърт. Самият мистър Ентуисъл се бе оттеглил от активна дейност преди две години, но като изпълнител на завещанието на Ричард Абърнети и в знак на уважение към един от най-старите си клиенти, а така също и личен приятел, бе предприел това пътуване на север.

Като размишляваше негласно върху клаузите на завещанието, той същевременно преценяваше членовете на семейството.

Естествено познаваше много добре Хелън, тоест мисис Лио. Очарователна жена, към която изпитваше едновременно симпатия и уважение. Одобрителният му поглед се задържа известно време на фигурата й, изправена до един от прозорците. Черният цвят й отиваше, а линията й бе запазена. Той харесваше добре оформените черти на лицето й, ореола от посребрена коса над слепоочията и очите, които на младини сравняваха с метличина, а и сега бяха все така ясносини.

На колко ли години бе Хелън? Петдесет и една-две, навярно. Странно, че такава привлекателна жена не се бе омъжила повторно след смъртта на Лио. Даа, те двамата бяха изключително силно привързани един към друг.

Погледът му се плъзна върху мисис Тимъти. Не я познаваше отблизо. Черното не й отиваше — за нея бяха по-подходящи грубите туиди. Едра, на вид разумна и оправна жена. Бе се посветила изцяло на съпруга си Тимъти. Грижеше се за здравето му, суетеше се край него — дори повече, отколкото бе нужно. Всъщност имаше ли му нещо на Тимъти? Просто хипохондрик, така си мислеше мистър Ентуисъл, а и Ричард Абърнети бе подозирал същото. „Е, като дете дробовете му бяха слаби — казваше той. — Но да ме прощава, че днес му има нещо.“ Така е, всеки трябваше да има някакво хоби и хобито на Тимъти бе да е всецяло погълнат от грижата за здравето си. Дали мисис Тимъти му вярваше? Едва ли, ала жените никога не признават тези неща. Тимъти несъмнено е добре осигурен материално и никога не е бил стиснат. Все пак наследството няма да му дойде излишно, особено в тези дни на тежко данъчно облагане. След войната вероятно му се е наложило да прави икономии. Мистър Ентуисъл прехвърли вниманието си върху Джордж Кросфийлд, сина на Лора. Тя се бе омъжила за доста съмнителен тип. Така и никой не узна точно с какво се занимава. Казваше, че бил борсов агент. Младият Джордж работеше в адвокатска кантора — фирмата му не се радваше на добро име. Красив младеж, но имаше нещо прикрито в изражението му. Едва ли разполагаше с достатъчно средства. Лора бе пропиляла всичко в неразумни инвестиции и го бе оставила практически без наследство при смъртта си преди пет години. Тя бе красива и романтична девойка, но без всякакъв усет за парите.

Погледът на мистър Ентуисъл се отмести от Джордж Кросфийлд. Коя от девойките беше Розамънд и коя Сюзън? А, да — тази, която разглеждаше восъчните цветя върху малахитовата масичка, бе Розамънд, дъщерята на Джералдин. Хубаво момиче, направо красавица, ала несъмнено глупава. Играе на сцената — репертоарни театри или нещо подобно. И мъжът й бе актьор. Истински хубавец и явно го съзнава, рече си Ентуисъл, който хранеше предразсъдъци към актьорската професия. Чудно от какво ли семейство произхожда и откъде е?

И той изгледа неодобрително слабия рус красавец Майкъл Шейн.

Виж, Сюзън, дъщерята на Гордън, би изглеждала много по-добре от Розамънд на сцената. Личеше си, че има характер, дори повече, отколкото е необходимо в ежедневието. Тя бе съвсем близо до него и мистър Ентуисъл я разглеждаше тайничко. Тъмнокоса, с бадемови, почти златистокафяви очи, привлекателни, леко нацупени устни. До нея стоеше съпругът й, за когото се бе омъжила съвсем наскоро. Помощник-аптекар, така казаха. Според разбиранията на мистър Ентуисъл, момиче от добро семейство не се женеше за младеж, който работи на щанд. Но в днешно време естествено се женеха за когото и да било. Бледоликият младеж с твърде неопределени черти на лицето и сламеноруса коса явно се чувстваше притеснен. Мистър Ентуисъл се запита защо и реши великодушно, че навярно поради напрежението от срещата с толкова много роднини на жена му.

Накрая дойде редът на Кора Ланскне. И това бе справедливо, като се имаше предвид, че Кора бе изтърсакът в семейството, и то много по-млада от братята и сестрите си. Майка й наближавала петдесетте, когато я родила, ала клетницата не могла да преживее десетата си бременност (три от децата починали съвсем невръстни). Горката Кора! През целия си живот е карала близките си да се чувстват неудобно — растеше висока и тромава и имаше склонност да изтърсва неща, които би било по-добре да не се казват. По-възрастните й братя и сестри се отнасяха мило с нея, готови да поемат вината за недостатъците й и да прикрият грешките й пред чужди хора. Никой не вярваше, че Кора ще се омъжи. Тя не бе особено привлекателна девойка и авансите, които даваше доста открито на евентуалните кандидати, на бърза ръка ги прогонваха. И тогава — продължи да се рее в спомените си мистър Ентуисъл — се бе появил онзи Ланскне, Пиер Ланскне, наполовина французин, когото бе срещнала в школата по живопис. Там я учеха как най-точно да рисува цветя с акварели, но ето че някак си бе попаднала в класа по рисуване от натура и се бе запознала с Пиер Ланскне, а като се завърна у дома, заяви, че ще се омъжи за него. Ричард Абърнети тропна с крак в знак на несъгласие, тъй като Пиер Ланскне не му се поправи и защото го подозираше, че си търси богата съпруга. Но докато брат й проучваше прадедите на Ланскне, Кора избяга и се омъжи за него. По-голямата част от съвместния си живот прекарваха в Бретан и Корнуол, както и в някои други традиционни свърталища на художници. Ланскне се оказа посредствен художник и, по всеобщо мнение, не особено добър човек, но Кора му бе останала вярна и никога не прости на близките си за отношението им към него. Ричард прояви щедрост и отпусна на малката си сестра издръжка, от която, както смяташе мистър Ентуисъл, живееха. Той се съмняваше, че Ланскне въобще бе спечелил пукната пара. Трябва да бе умрял преди около дванадесет години. И ето я сега вдовицата му с доста обезформена фигура, облечена или по-точно омотана в някакви артистични черни дрехи и с гердани от черен кехлибар. Беше се завърнала в родния дом и с нескрито удоволствие обикаляше, пипаше предметите и възклицаваше, спомняйки си моменти от детството си. Не намираше за нужно да се преструва, че скърби за загубата на брат си. Но пък и Кора никога не се бе преструвала, рече си мистър Ентуисъл.

Ланскъм се появи отново в салона и извести с приглушен глас, уместен за случая: — Обядът е сервиран.