Включено в книгата
Оригинално заглавие
Want To Stay Alive?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс

ИСКАШ ЛИ ДА ОСТАНЕШ ЖИВ?

 

Антоанета Миндова, преводач

София Бранц, стилова редакция

Красимир Андреев, художник

Виолета Делчева, коректор

Формат 84/108/32. Печатни коли 11. Цена 14,92 лв.

Печат Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

„Зебра 2001“, 1992 г.

с/o НИКА, София


ПЪРВА ЧАСТ

Не бяха спали повече от час, когато Мег се събуди стресната. Повдигна глава от раницата, която й служеше за възглавница, и неспокойно огледа необзаведената, осветена от луната стая. Паяжини се спускаха нагъсто като гирлянди и един гигантски паяк се разхождаше по тавана.

— Призрачно място — беше казала на Чък, когато влязоха. — Само за духове.

Но Чък нямаше никакво въображение и се изсмя.

— О’кей… значи ще си правим компания. По-добре, отколкото при комарите.

Озоваха се в тази изоставена къща, защото се отклониха от магистрала 4, за да потърсят място за нощуване. Свършиха парите скоро след като напуснаха Гоулдц, град на лимоните и картофите. Чък бе опитал да се хване на работа в една от консервните фабрики, но удари на камък. Дългата до раменете коса, брадата и напластена-та миризма чак от Джаксънвил, където се бе къпал за последен път, го бяха превърнали в човек без всякакви изгледи за успех.

Изоставената къща се намираше сред запуснат двор с нискостеблени палми и нацъфтели храсти. Сградата беше двуетажна в южноколониален стил и пред портала имаше шест квадратни колони. Къща на богат човек, която навремето трябва да е била доста представителна.

Мег я разглеждаше с любопитство и се чудеше кой ли е бил собственикът й и защо след това никой не я е купил.

— Какво те интересува? — отвърна Чък, когато тя сподели мислите си. Отиде до входната врата и ритна тежкия железен катинар. Вратата хлътна и се отвори. Едното крило се откърти от пантите и падна с трясък, като вдигна облак задушлив прах.

Мег се отдръпна.

— Не искам да спя тук… призрачно е.

— О, я млъквай! — Чък не беше в настроение да слуша приказките й. Чувстваше се гладен, уморен и потиснат. Хвана я за ръката и я придърпа в сивокафеникавия мрак.

Решиха да спят на горния етаж, защото на долния прозорците бяха заковани с дъски. Лунната светлина, която се процеждаше през мръсните стъкла, бе достатъчна, за да разопаковат багажа си. Широката стълба беше внушителна. Мег си представи как някоя Скарлет О’Хара слиза по нея в цялото си великолепие, а в голямата зала долу я чакат куп обожатели.

Не каза на Чък какво си мисли. Знаеше, че той само ще се присмее. За него съществуваше предимно настоящето. Дори и бъдещето беше като гола стена.

А сега, когато ненадейно се събуди, сърцето й взе да бие лудо. Тя се заслуша.

Къщата изглеждаше като жива. Вятърът откъм Бискейнския залив тихо стенеше под стрехите. Разкъсаните тапети загадъчно прошумоляваха. Дървенията скърцаше, а долу под напора на вятъра се люлееше врата и пантите й скрибуцаха зловещо.

Мег остана така известно време, после си легна отново. Погледна към Чък — лежеше по гръб, с полуотворена уста, а кичур от дългата му мръсна коса се беше залепил на лицето. Дори от мястото, където лежеше, тя усещаше миризмата му, но това не й пречеше. И тя самата сигурно миришеше. Щяха да се оправят, когато стигнат морето и се изкъпят.

Погледна нагоре към тавана, протегна дългите си крака и опипа едрите си гърди под тънкия мръсен пуловер.

Вече беше свикнала със суровия живот. Имаше много предимства: най-малкото беше свободна да ходи където си иска и да живее както си иска, а това за нея беше важно.

Мислеше за баща си, застрахователен агент с незначителни доходи, и за досадната си майка. До седемнайсетгодишна живя с тях, но още на четиринайсет беше решила, че в момента, в който действително поиска да се махне, ще го направи. Животът на средната класа не бе за нея — задушаваше я. И когато срещна Чък, настъпи разривът.

Беше четири години по-голям от нея. Един ден бе отишла сама на кино: нещо, което рядко правеше, тъй като имаше много приятели. Но точно тази вечер й се искаше да остане сама. Каза на родителите си, че ще ходи на кино в центъра на града. Винаги трябваше да им казва с кого се среща и винаги лъжеше, защото знаеше, че са твърде тъпи, за да проверят. Лъжеше дори когато излизаше с Шърли, като ги мотаеше, че излиза с Една. Доставяше й удоволствие да лъже родителите си. Чудеше се дали те изобщо я слушат, когато говори. Често си мислеше ще изрекат ли нещо по-различно от обичайното „приятно прекарване, скъпа, и да не закъсняваш!“, докато се блещят пред телевизора, ако например им каже, че има среща с Франк Синатра.

Филмът беше пълна скука и тя си тръгна по средата. Като усети топлия нощен въздух и разбра, че е само девет, тя съжали, че бе излязла от киното. Нямаше какво да нрави освен да се прибере вкъщи, но мисълта да гледа телевизия с родителите си я изпълни с ужас.

— Компания ли си търсите?

Чък се беше появил от тъмнината и стоеше пред нея. Мег го огледа преценяващо. Вече беше правила всичко, което тинейджърка може да направи с мъж, без да загуби девствеността си. Харесваше боричкането в колите, където държеше краката си плътно кръстосани и приемаше всичко без онова единствено нещо. Майка й толкова често я поучаваше да си няма работа с непознати, че предупреждението беше станало досада и предизвикателство.

Чък беше несъмнено привлекателен. Нисък, набит и мускулест. Дългата му червеникава коса и брада й харесваха. Безгрижната грозота на лицето му го правеше привлекателен. Неговата мъжественост я възбуждаше.

Тя си спомни как отидоха на плажа и плуваха голи. Чък се отнасяше толкова естествено към голотата си, че у Мег изчезна всякакъв срам да се съблече.

Когато стигнаха водата той й каза: „Хайде да поплуваме“. Свали дрехите си преди Мег да разбере какво става и гол се затича към морето. След моментно колебание тя го последва, като се подчини на неговата решителност.

Първото им сексуално изживяване беше истинска експлозия.

Въпреки че имаше много недостатъци, Чък знаеше как да се отнася с жените.

— Харесвам те, Мег — каза той, докато лежаха един до друг изтощени и отпуснати. — Имаш ли някакви пари?

Тя щеше да разбере, че парите и сексът са единственото, което го интересува. Имаше спестени 300 долара, подарявани от заможни приятели. Бе събирала тези пари години наред за „черни дни“, както се изразяваше майка й. Това не беше „черен ден“, но защо да се тревожи?

Чък й каза, че иска да отиде във Флорида. Заради слънцето. Не, не правел нищо. Когато свършвал парите, се хващал на работа — каквато и да било работа — и след като спечелел достатъчно, напускал. Това бе добър начин на живот и Мег си мислеше същото. С триста долара ще живеят вечно, каза Чък. Какво ще каже да тръгне с него. Мег това и чакаше. Беше намерила интересен мъж, който мислеше като нея. Силен, здрав, безразсъден и любеше страхотно.

Уговориха се да се срещнат на автобусната спирка на Грейнхаунд на следващия ден, за да заминат за Флорида.

Когато на другия ден сутринта майка й излезе на пазар, тя си приготви багажа за къмпинг, написа бележка, че повече няма да се връща, задигна още петдесет долара от баща си, пазени също за черни дни, и напусна дома си завинаги.

С нейните триста долара и петдесетте на баща й не живяха вечно, както бе предрекъл Чък. Една от многобройните му слабости беше силният копнеж по комара. Мег седеше с разтуптяно сърце, докато Чък радостно хвърляше зарове с двама младежи, с които се бяха срещнали по пътя за Джаксънвил. Когато остана с последните им петдесет долара, Мег с разтреперан глас му каза, че е време да престане.

Двамата младежи погледнаха Чък. По-големият каза: „Да не се хващаш на глупостите на твойта женска?“

Чък сложи широката си ръка с къси пръсти върху лицето на Мег и така я блъсна, че тя се просна на земята с трясък, от който й излезе въздухът. Докато дойде на себе си, Чък вече беше проиграл всичките им пари, а двамата младежи бяха изчезнали в тъмнината.

— Че за какво са парите? — изръмжа й той, когато тя му се развика. — Млъквай! Ще спечелим още… винаги може да се намерят пари!

Те се хванаха да берат портокали, трепаха се в жегата цяла седмица и едвам събраха 30 долара. После напуснаха и отново продължиха към Маями.

Парите им не стигнаха за дълго, след като си купиха билетите и храна. Сега вече нямаха нищо, а Мег беше гладна. Не бяха яли дванайсет часа, освен един мазен хамбургер, но въпреки всичко тя все още не съжаляваше. Този начин на живот: да ходиш мръсен, гладен, бездомен — бе много по-добър, отколкото да живееш в мрачния затвор, в който властват родителите ти.

Може утре да се намери нещо — си помисли. Тя вярваше на Чък. Отново легна да спи и пак се стресна.

Някой ходеше долу в салона! Мег чу ясно скърцането и сърцето й започна бясно да бие. Тя се обърна към Чък, хвана го за рамото и леко го разтърси:

— Чък!

Той изръмжа, блъсна ръката й и понечи да се обърне на другата страна, но тя отново го разтърси.

— Чък!

— О, за Бога! — той се събуди и се надигна. Миризмата му я накара да сбърчи нос дори в този момент. — Какво има?

Като го стисна за ръката, тя усети яките му мускули и отново се успокои… Физическата му сила страхотно я впечатляваше.

— Слушай! — прошепна тя.

Той се отърси от ръката й и скочи на крака. Тихо отиде до вратата и внимателно я отвори. Тя гледаше широкия му гръб. Неговата фигура и неговата непоколебимост й помагаха да преодолее страха. Той се ослушва доста дълго, после затвори вратата и се върна при нея.

— Да. Права си. Долу има някой… може да е ченге.

Тя се ококори.

— Ченге ли?

— Влязохме в чужда къща. Ако е някое любопитно ченге… Той задъвка долната си устна. — Могат да ни пипнат за скитничество.

— Не пречим на никого… какво ти скитничество? Чък не слушаше. Той извади нещо от задния си джоб и го бутна в ръката на Мег.

— Прибери го в панталона си. Ако е ченге, не трябва да го намира у мене.

— Какво е това?

— Нож, глупачке! — Той отиде до вратата и леко я отвори. Мег го видя как излиза и спира в началото на стълбите.

Тя се загледа в кокалената дръжка на ножа и в хромираното копче и го натисна с пръст. Сепна се, когато чу щракването и изскочи блестящото острие, дълго три инча. Нямаше представа как да го прибере обратно, затова стана, пресече стаята и скри ножа под куп плесенясали тапети. После отиде при Чък. Той й махна да мълчи. И двамата стояха неподвижни и се ослушваха. Мег чуваше единствено бързото биене на сърцето си.

— Ще сляза долу — прошепна Чък.

Тя го хвана за ръката.

— Не!

Не стана нужда да го убеждава повече. Стори й се, че и той е уплашен също като нея, и тя леко се разочарова. Продължиха още известно време да стоят и да се ослушват и тогава чуха стъпки в стаята, вляво от салона. После някаква смътна фигура влезе в салона. Видяха червеното огънче на цигара и Чък си отдъхна. Разбра, че който и да е неканения посетител, не е ченге. Ченгетата не пушат, когато са на работа.

— Кой е там? — попита, а за Мег гласът му прозвуча рязко и грубо.

За момент настъпи тишина. Те виждаха как призрачната фигура стои неподвижна, после ги заслепи лъч от силно джобно фенерче, и двамата неволно се отдръпнаха. Лъчът се задържа върху тях секунда-две и след това угасна, като ги остави заслепени.

— Донеси ми ножа — прошепна Чък.

Мег се запрепъва из стаята, изтича до купчината тапети и откри ножа.

— Видях, че вратата е отворена — каза мъжът отдолу, когато Мег се върна — и влязох.

Чък стисна дръжката на ножа с горещите си изпотени пръсти.

— Тогава си излизай — изръмжа той. — Ние сме първи и правото е наше. Чупи се!

— Мястото е достатъчно за всички, нали? Имам храна. Не ми се яде сам.

Мег чу как червата й къркорят. При мисълта за ядене устата й се напълни със слюнка. Тя стисна Чък за рамото. Той загря. И той като нея умираше от глад.

— Мислех, че си ченге — каза. — Качвай се.

Те видяха как мъжът излезе от салона, отиде в стаята и се върна с раница. Започна да се изкачва по стълбата, като си светеше с фенерчето.

Чък го зачака с ножа в ръка, а Мег избута обратно в стаята. Тя се спря на вратата и сърцето й биеше неспокойно, когато мъжът се изкачи.

Чък се взря в него. Всичко, което успя да види, беше високата му фигура — с една глава по-висок от него, но строен и не толкова широкоплещест. Не е много силен, реши Чък и малко се успокои.

— Я да те видя — каза той грубо. — Дай ми фенера.

Мъжът му го подаде. Чък го взе и освети лицето му.

Мег се вцепени, като го видя. Беше индианец от племето семиноли. Беше срещнала няколко такива индианци по пътя след Джаксънвил и разпозна гъстата синкаво-черна коса, тъмната кожа, високите скули и малките черни очи. Беше 23 — 24 годишен, хубав, но застиналото му безизразно лице и спокойствието му я караха да се чувства неловко. Носеше жълта риза на бели цветя, тъмносин панталон, а кафявите му крака бяха обути в сандали с въжени подметки.

Стоеше неподвижно, за да даде на двамата възможност да го огледат. На светлината на фенерчето на Мег й се стори, че очите му пламтят.

— Кой си ти? — попита Чък и насочи лъча към земята.

— Името ми е Поук Тохоло — каза мъжът. — А ти?

— Чък Роджърс… а това е моето момиче — Мег.

— Хайде да ядем.

Чък освети пътя към стаята. Мег вече беше влязла и седеше до раницата си, а стомахът й се свиваше от глад.

Поук стовари раницата си на земята, клекна, отвори я, извади две свещи, запали ги и ги залепи на пода. После извади печено пиле и няколко парчета шунка от найлонов плик.

— Ей! Откъде си взел всичко това? — ококори се Чък. Не можеше да си спомни кога за последен път беше ял пиле.

Поук го погледна.

— Какво те засяга?

Раздели сръчно пилето на равни части с нож с кокалена дръжка.

Ядоха, без да разговарят, с настървение и с удоволствие. Мег забеляза, че той поглежда Чък, но нито веднъж не погледна към нея.

Когато свършиха, Чък се облегна на лакти.

— Приятел! Беше страхотно! Накъде си тръгнал?

Поук извади пакет цигари.

— Парадайз Сити. А ти?

— Маями вероятно.

Запалиха цигари от свещите.

— Имаш ли работа? — попита Поук. Седеше с кръстосани крака и с ръце на коленете.

— Ще намеря нещо.

— Така ли мислиш? — Поук го погледна. — Ченгетата не си падат по безделниците.

— Аз ли съм безделник?

— А не си ли? Мръсен си и вониш.

Мег трепна. Беше сигурна, че Чък ще нападне индианеца с ножа, и се изненада, когато той си остана на мястото.

— По-добре безделник, отколкото дивак — каза Чък. — Мислиш си, че ти ще си намериш работа?

— Не ми трябва работа.

Чък се превърна целият в слух.

— Значи имаш пари?

Поук кимна.

— Колко? Десет долара? На бас, че нямаш и толкова!

— Утре си купувам кола.

Дъхът на Чък изсвистя между зъбите.

— Кола? Каква кола?

Поук сви рамене.

— Нещо евтино… втора ръка. Имам нужда от кола.

— За Бога! — Чък изгледа индианеца. — Хей! Защо не ни вземеш и нас? Да дойдем с теб до Парадайз Сити… какво ще кажеш?

Като слушаше, Мег се възхити от хладнокръвието на Чък. Той беше прав, разбира се. Ако не питаш, не получаваш.

— Защо да ви взимам? — попита Поук след известна пауза.

— Какво губиш? Не е забавно човек да пътува сам. Ще ти правим компания.

Поук стана, занесе си раницата в другия край на стаята, далеч от тях двамата, и седна.

— Да не си глух? — настоя Чък. — Какво губиш?

— Ще си помисля. Сега искам да спя. Загаси свещите… струват пари. — И Поук се излегна на пода.

Чък и Мег си размениха погледи, като видяха как индианецът се обърна настрани, с гръб към тях, и сложи глава на раницата.

Мег се наведе напред и загаси свещите. Мракът се сгъсти около тях. Минаха няколко минути, докато очите им привикнат към лунната светлина. Поук, изглежда, вече спеше. Дишаше бавно и равномерно.

Чък и Мег си легнаха. Уморена и с уталожен глад, Мег потъна в сън, но не и Чък. Той лежеше неподвижно, а умът му усилено работеше.

„Дали индианецът блъфира? Дали възнамерява да си купи кола? Ако е така, парите трябва да са или в него, или в раницата.“

Чък се изпоти. Трябва да има най-малко двеста долара!

Късите му дебели пръсти обхванаха дръжката на ножа. Нямаше да е трудно. Само ще препълзи през стаята, един удар с ножа и всичко ще да свърши.

За Чък убийството не беше нещо непознато. Само първото е от значение, а той вече имаше две зад гърба си. Защо да не станат три?

После се сети за Мег и се намръщи. Не трябваше изобщо да я взима. Със сигурност тя не би му позволила да убие индианеца. Пръстите му стиснаха по-силно ножа. Двеста долара! Е, ако Мег не се съгласи, ще сподели същата участ. Той щеше вече да е много далече, когато открият телата им — ако изобщо ги открият.

Избърса потното си лице с опакото на ръката. Да, ще го направи! Но не сега. Индианецът спеше леко. По-късно, когато потъне в дълбок сън… тогава ще действа.

— Чък?

Гласът на индианеца го накара да се смръзне.

— Спя леко и имам пистолет. — Той замълча и после продължи. — Утре ще говорим.

— Пистолет!

Чък отпусна дръжката на ножа. Този негодник сякаш му беше прочел мислите.

— О, я млъквай! — изръмжа той. — Искам да спя.

— Ще говорим утре.

Накрая Чък заспа дълбоко.

На закуска Поук извади още шунка, стар хляб и бутилка кока-кола.

Ядяха мълчаливо, но Мег долови, че Поук отново наблюдава Чък, черните му очи блестяха, сякаш той се опитваше да си състави някакво мнение за него.

Когато свършиха, Чък рязко попита:

— Като купиш тази кола, ще ни вземеш ли?

Поук отиде до раницата си, извади електрическа самобръсначка и джобно огледало. Подпря огледалото на рамката на прозореца и започна да се бръсне.

Чък стисна юмруци и лицето му пламна.

— Не чу ли какво казах? — озъби се той.

Поук го погледна и продължи да се бръсне. Когато свърши, каза: „Още мисля.“ Почисти самобръсначката, прибра я и извади кърпа и едно парче сапун.

— Каналът е оттатък пътя. Ще дойдеш ли?

Сърцето на Чък заблъска. Това беше шансът му! Далеч от Мег! Щеше да убие този индианец, да се върне и да й каже, че се е удавил. Можеше и да не му повярва, но поне нямаше да присъства.

— Разбира се.

Излезе след Поук от стаята. Когато слязоха долу, каза:

— По дяволите! Забравих си кърпата.

Поук го изгледа с непроницаемо лице.

— Кажи й да не си прави труда. Парите са у мене.

Той прекоси салона и излезе на слънце.

Чък се върна в стаята, лицето му беше червено от гняв. Успя да открие една мръсна кърпа в раницата си, когато Мег каза:

— Мислиш ли, че ще ни позволи да го придружим?

— Откъде да знам, по дяволите! — изръмжа Чък и излезе от стаята.

Догони Поук, който вървеше напред през гъсталаците към канала.

Чък си помисли: „Ще го нападна, когато се съблечем. Не искам да се цапам с кръв, едно коляно в слабините и после ножа.“

Те стигнаха до канала. Водата искреше на слънцето. От другата страна, в далечината, Чък видя магистрала 27, която водеше към Маями. В този ранен час нямаше коли.

Свали си мръсната риза и размърда мускули. Поук се отдалечи. Съблече се и се запъти към брега на канала.

Чък го погледна и видя, че на тънкия му кръст имаше колан, на който висеше найлонова торбичка. Торбичката изглеждаше издута и Чък присви очи; после изведнъж усети страх, когато погледът му се премести върху тялото на Поук. Никога не беше виждал такава фигура. При всяко движение се очертаваха мускулите. Тялото му сякаш беше излято от гъвкава стомана и Чък внезапно загуби увереност в собствената си сила. Може би нямаше да е толкова лесно да се справи с този индианец. Ръката му посегна към задния джоб и пръстите му стиснаха дръжката на ножа.

Той видя как Поук се гмурна в канала и заплува с мощни удари към другия бряг. Чък се обърна с гръб, извади от джоба си широка еластична лента и я препаса на кръста си. После затъкна ножа под нея. Свали си панталона, изрита обувките и се хвърли. Беше несръчен плувец и не се чувстваше добре във водата. Видя, че Поук беше легнал по гръб и се носеше по повърхността. Чък заплува към него. Един мощен удар в гърдите щеше да свърши работа, но трябваше да успее да му свали колана преди тялото да потъне.

Вече беше на няколко ярда от Поук. Стоеше изправен във водата.

— Много е гот, нали — каза дрезгаво.

Поук кимна.

Чък замахна още веднъж, за да се приближи повече. Разстоянието помежду им се стопи, когато изведнъж Поук изчезна. Там, където бе допреди малко, имаше само леки вълнички.

Като проклинаше наум, Чък зачака, а очите му оглеждаха повърхността на водата. Изведнъж усети как в глезените му се впиват пръсти сякаш от стомана и го теглят надолу; устата и ноздрите му се напълниха с вода. Той започна да рита бясно и да се мята, усети как хватката отслабна и пръстите освободиха глезените му. Изплува на повърхността, като плюеше и дишаше тежко. Когато отвори очи, видя Поук, който се отдалечаваше от него. Ножът, прикрепен на кръста му, беше изчезнал!

Чък се насочи към брега. Забрави всякаква предпазливост — изпитваше само разочарование и гняв. Поук лесно бе успял да му се измъкне. Той беше вече на брега, когато Чък изпълзя от водата.

С яростен рев Чък се нахвърли върху индианеца като връхлитащ бик — с наведена напред глава, а дебелите му пръсти бяха свити. Поук се извъртя настрани и когато Чък профуча слепешком покрай него, го спъна и го сдруса на земята.

Хвърли се отгоре му, затисна с коляно гърдите му и Чък видя собствения си нож в ръката на индианеца. Блестящото острие докосна гърлото му. Чък се сви от страх. Погледна искрящите очи и с ужас си помисли, че това е краят.

Поук го наблюдаваше, върхът на ножа опираше в кожата му.

— Искаш да ме убиеш? — попита тихо. — Не лъжи! Кажи ми!

— Исках парите — изпъшка Чък.

— Толкова много ли ти трябват пари, че си готов да убиеш човек?

Изгледаха се, после Поук стана и се отдръпна. Чък се изправи с усилие. Трепереше и пот се стичаше по лицето му.

— Искаш моите пари? — попита Поук. — Ако успееш да ги вземеш, твои са. — Той потупа найлоновата торбичка. — Двеста и двайсет долара. — Погледна ножа, после го хвана за острието и го подаде на Чък. — На!

Чък объркан взе ножа. Поук го гледаше.

— Вземи ми парите, ако можеш.

Чък погледна индианеца. Бляскавите очи и спокойствието на змия, която се готви за нападение, го уплашиха. Нервите му не издържаха. Ножът се изплъзна и падна на тревата.

— Значи не си глупав — каза Поук. — Иди да се измиеш. Вониш.

Уплашен, Чък взе парчето сапун, което Поук му подаде, и отиде до водата. Когато се изми и се избърса, Поук вече седеше на брега облечен и пушеше.

Той погледна към Чък, който обличаше мръсните си дрехи, и му махна с ръка. Като хипнотизиран заек Чък се приближи и седна до него.

— Търсех човек като тебе — каза Поук. — Мъж без съвест. Щеше да ме убиеш за двеста и двайсет долара… А колко ли души можеш да убиеш за две хиляди?

Чък облиза устни. Този индианец беше побъркан. Спомни си момента, когато ножът щеше да му пререже гърлото, и потръпна.

— Ти си една занемарена свиня — продължи Поук. — Мръсен, гладен, смрадлив. Виж мене! Когато поискам нещо, го получавам. Бръсна се, защото откраднах самобръсначка. Пилето и шунката откраднах от магазин на самообслужване. И тези пари откраднах. — Той потупа торбичката на кръста. — Двеста и двайсет долара! Знаеш ли как ги откраднах? Много лесно. Един мъж ме качи в колата си и аз го заплаших. Имам пистолет. Когато хората се страхуват, те плащат. Единственото, което се наложи да направя, бе да му покажа пистолета — и той ми даде парите. Много просто. Страхът отключва портфейлите и чантите на богатите. — Обърна се и изгледа Чък. — Имам рецепта за внушаване на страх.

Чък не разбираше. Единственото, което искаше, бе да се махне далеч от този индианец. Беше сигурен, че е луд.

Поук извади един пакет цигари от ризата си и го почерпи.

Чък се поколеба, взе една и запали.

— Разкажи ми нещо за себе си — рече Поук. — Само без лъжи. Мисля, че мога да те използвам. Разправи ми за себе си.

— Да ме използваш? Какво искаш да кажеш?

Имаше гадното усещане, че индианецът не блъфира. Две хиляди долара!

— Какво ще правя?

— Разправи ми за себе си.

Сигурен, че няма какво да губи, Чък започна.

Призна, че е почти неграмотен. Можел да чете, но писането му било трудно. Майка му била проститутка. Не знаел кой е баща му. На осем години станал водач на банда деца, които крадяли от магазините. После се превърнал в сводник на майка си. Непрекъснато го преследвала полицията и на 18 години убил едно ченге. Това ченге било най-омразното в целия квартал и най-накрая Чък успял да го хване в клопка и да го премаже с железен лост. На двайсет се сдърпал с един, който си въобразявал, че може да оглави бандата на Чък. Имало борба с ножове и Чък победил. Тялото на младежа набутали в една бетонобъркачка и костите и Плътта му отишли в основите на нов жилищен блок в бедните квартали. Краят на майка му бил жесток. Открил я с прерязано гърло. Оставила му сто долара и той изчезнал от квартала и станал скитник. Скитал се в продължение на цяла година, живеел където падне. Живеел тежко, без да дава пет пари за нищо.

Чък изхвърли фаса от цигарата в канала.

— Това е положението. А какво разправяш за двете хиляди долара?

— Значи си убил двама души — загледа го Поук. — Ако дойдеш с мен, ще има още убийства. Това притеснява ли те?

— Не искам да си хващам белята — отговори Чък след дълго мълчание. — Кажи за мангизите.

— Това ще бъде твоят дял.

Чък пое дълбоко въздух.

— А каква е работата?

— Нещо, което планирам от месеци: една идея, която ще има успех, но не мога да се справя сам. Кажи ми за мацката, която е с тебе. Мога ли да използвам и нея?

— Мег? — Чък сви рамене. — Избяга от къщи. Добра е в леглото. Нищо друго не знам за нея.

— Мога да я използвам.

Чък присви малките си очи в размисъл. После с неохота поклати глава.

— Няма да се навие да убива.

— Трябва ми момиче. Това е част от плана. Можеш ли да я навиеш?

— Знам ли, по дяволите? Не ми е ясно за какво говориш. Каква е тая работа?

Поук втренчи поглед в него. Блестящите черни очи продължаваха да изнервят Чък.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Какви ги дрънкаш? Разбира се.

— Току-що каза, че не искаш да си хващаш белята.

— За две хиляди долара съм навит и белята да си хвана. Та каква е работата?

Поук продължаваше да го наблюдава.

— Ако ти кажа, а после промениш решението си и се откажеш, няма да си тръгнеш жив оттука. То е нещо, което замислям от доста време. След като веднъж ти кажа, няма да е само моя тайна, нали? Или си вътре, или си мъртъв.

В ръката му Чък видя пищов с късо дебело дуло. Изглеждаше като някаква магическа джунджурия. Той трепна. Пистолетите го плашеха.

— Помисли си — Поук погледна към пистолета. — Ако си вън от играта, ставай и си заминавай, а аз ще си намеря някой друг. Ако си вътре, но-добре да не си променяш решението.

— И каква ще ми е ползата — попита Чък, колкото да печели време.

— Вече ти казах… две хиляди долара.

— А тия убийства… сигурни ли са?

— Ще бъдат три… и ще бъдат сигурни. Всичко съм подготвил. И аз не искам да си хващам белята, въпреки че моят дял е по-голям от твоя.

„Две хиляди долара!“ — Чък се зачуди какво ли ще прави с толкова нари.

— Навит съм. Добре. Казвай.

Поук прибра пистолета в задния си джоб.

— А малката?

— Остави на мене. Ще я навия.

— Страхът е ключът, който отваря портфейлите и чантите — каза Поук. — Открил съм рецепта за внушаване на страх.

Като гледаше безизразното кафяво лице, бляскавите черни очи и неестественото спокойствие на индианеца, Чък изведнъж понечи да го спре. После отново се сети за парите.

Струйка пот се стече от челото му, спусна се по носа и капна на брадата му.

Слушаше индианеца и както го слушаше, разбра, че от него лесно може да се измъкнат пари.

— Трябва ни пушка с оптичен мерник — заключи Поук. — Има един оръжеен майстор в Парадайз Сити. Ще бъде лесно. Вземем ли я, вече сме в играта.

— Познаваш ли града? — попита Чък.

Странна горчива усмивка се плъзна по устните на Поук.

— Да. Едно време живеех там. Да, знам го.

Чък беше любопитен. Беше разказал на индианеца за себе си — имаше право да научи нещо за него. — Работил ли си там? Поук стана.

— Отивам да купя кола — и изгледа Чък. — Навит ли си?

Чък кимна.

— Навит съм.

— Говори с малката. Ако не си сигурен в нея, ще я оставим. Ще намерим друга.

— О’кей.

Чък погледна Поук, който отиваше към магистралата, после вдигна кърпата и неспокоен се отправи към изоставената къща.

Мег вече се беше изкъпала в канала и сушеше косата си, когато Чък дойде и седна до нея на брега.

Преди половин час тя нетърпеливо беше го попитала дали Поук ще ги вземе със себе си.

— Измий се — беше казал Чък. — Ще говорим по-късно.

Сега, щом седна до нея, тя повтори въпроса си.

— Ще тръгнем ли с него?

— Аз ще тръгна — каза Чък, без да я поглежда.

Мег изпусна кърпата. Усети страх и изстина.

— Ти? Ами аз?

Чък отскубна шепа трева и я хвърли във въздуха.

— Може би отсега нататък за теб ще е по-добре да се оправяш сама.

— Какво искаш да кажеш? — Мег се изправи на колене. — Няма да ме зарежеш, нали?

Като видя паниката в очите й, Чък потисна усмивката си. Той легна, сложи ръце под главата си и загледа синьото небе.

— Слушай, малката, писна ми да живея така. Трябват ми мангизи. — Извади смачкан пакет цигари от ризата си. — Искаш ли?

— Чък, няма да ме оставиш, нали?

Той бавно запали цигара.

— Просто ме изслушай! За да получиш малко мангизи, трябва да рискуваш — каза накрая, когато тя коленичи до него и го погледна ужасена. — Не искам да те въвличам и затова може би ще е по-добре да се разделим.

Мег затвори очи:

— Искаш да кажеш, че вече не ме искаш… Писнало ти е от мене?

— Не съм казал такова нещо, нали? — Чък смукна от цигарата и изпусна дима през носа. — Не разбираш ли? Мисля за теб, харесвам те и не искам да те забърквам в нещо опасно. Не искам да те загубя, но съм абсолютно сигурен, че няма да имаш нерви за всичко това, така че по-добре да се разделим.

— Всичко това? Какво искаш да кажеш… всичко това? — Гласът й изтъня.

— Поук се е хванал с една страхотна работа. Има нужда от мен, а също и от момиче. — Чък се възхищаваше от начина, по който се справяше с положението. — Играта може да загрубее. Може да свърши с двайсет години зад решетките.

Мег изстина. Значи те замисляха престъпление! Беше с Чък от два месеца и въпреки че той често говореше за кражби, никога не беше посягал. Предполагаше, че ако би го насърчила, щеше да го направи, но тя винаги го молеше да не върши такива неща — дори когато понякога оставаха гладни. Разбра, че този индианец му бе повлиял. С приказките си го теглеше към пропастта.

— Чък! — Тя го хвана за ръката. — Хайде да се махнем! Нека си тръгнем преди да се е върнал. Той е ненормален, казвам ти. Ще си намерим работа двамата. Досега се справяхме чудесно. Ще работя за теб… ще…

— О, я млъквай! — изръмжа Чък. — Отивам с него, така че недей да ми хленчиш и да ми плещиш глупости. Ти върви си намирай работа… щом ти харесва. Искаш да слънчасваш и да береш проклетите портокали до края на живота си… добре. Давай!

Мег видя, че е безмислено да го разубеждава. Тя потисна тръпнеща въздишка на отчаяние. Да бере портокали? Какво друго й оставаше освен ако не реши да се прибере вкъщи. Помисли за родителите си — храна три пъти на ден, ежедневие: ставане, работа в офиса на баща й, писане на машина, лягане, пак ставане и отново в офиса.

— И ще ти лепнат двайсет години, така ли? — попита тя.

Чък смачка цигарата.

— О, разбира се, ако играта загрубее, а то няма да стане, но не ми пука. Искам бързо да спечеля пари и това е начинът да ги спечеля бързо! Поук каза, че ще ти даде петстотин, ако участваш. Той смята, че ще го направиш, а аз му казах, че няма. Казах му, че това не е в твоя стил. — Той се почеса по брадичката. — Казах му, че не ти стиска.

За Мег парите нямаха никакво значение, но че оставаше сама, имаше. След двата месеца с Чък вече не можеше да си представи живота без него.

— Какво трябва да правя?

Чък извърна глава, за да не може тя да види самодоволната му триумфираща усмивка.

— Каквото ти се каже! Слушай, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре и за теб, и за мен. Ще дойдеш с нас само и единствено ако правиш това, което ти казва Поук, без да задаваш въпроси и без да спориш. Получаваш петстотин. Когато всичко свърши, ще отидем в Лос Анжелос.

— Но Чък, това не е честно! Не разбираш ли? Не знам в какво се забърквам! — Мег удари с юмруци коленете си. — Казваш, че може да се намеря в пандиза за двайсет години, а не искаш да ми кажеш нищо… не е честно!

— О, така е, разбира се, но това е предложението. — Чък стана. — Или се навиваш, или се отказваш, малката. Помисли си. Ние с Поук тръгваме след около половин час. Твоя си работа дали ще дойдеш с нас.

Вече беше сигурен, че се е хванала на въдицата.

— Чък…

— Какво има?

— Вярваш ли му?

— Не вярвам на никого, дори на теб — отвърна Чък. — И никога не съм вярвал, но знам, че Поук е човек, от когото лесно може да се измъкнат пари. Знам, че аз и той ще спечелим набързо, и само това ме интересува. Имаш половин час. — Той я изгледа. — И запомни, един път влезеш ли в играта, оставаш… няма мърдане… разбра ли?

И си тръгна.

Мег остана дълго време да седи, втренчена в изкрящата повърхност на водата в канала. Поук я плашеше. Знаеше, че е зъл и малко откачен. Знаеше също, че ще загуби Чък, ако каже не. В края на краищата, реши тя, ако се закучи, ще сложи край на живота си. На собствения си живот, единственото нещо, което действително притежава. Единственото нещо, което наистина й принадлежи. Малко повече хапчета, едно прерязване на вените с острието на бръснач и край… По-добре така, отколкото да остане тук без Чък, без пари, съвсем сама.

Тя стана и тръгна към изоставената къща. Чък беше прибрал багажа си; седеше на най-горното стъпало, а в пръстите си държеше цигара. Погледна я с малките си очи, присвити от дима.

— Ще си приготвя багажа — каза тя. — Идвам с теб.

— Ще правиш ли каквото ти се каже… без въпроси?

Тя кимна.

Усмивката на Чък изведнъж стана топла и приятелска.

— Чудесно. Знаеш ли какво?

— Какво?

— Не ми се искаше да те загубя.

Мег усети как очите й се напълниха със сълзи. Това беше най-хубавото нещо, което някога й е било казвано. Начинът, по който се озари слабото й бледо лице, подсказа на Чък, че е казал точно това, което трябва. Той се изправи и тя се хвърли в прегръдките му. Той обхвана с ръце малкия й задник и я притисна силно до себе си.

— О, Чък… Дали всичко ще се оправи? — Усети я как трепери. — Страх ме е. Този индианец… той е луд… Сигурна съм.

— Остави го на мен, малката. Отивай да си прибереш багажа.

Двайсет минути по-късно Поук Тохоло спря пред тях с един стар буик с подвижен покрив. Макар че беше малко смачкан, хромираните му части блестяха. Беше обикновена кола, която не се набива на очи, тъмносиня, с тъмносин стъклен покрив, а тапицерията от избеляла червена кожа — кола, която нямаше да се забелязва сред хилядите други, дето се движеха по магистрала 4.

Като видя Чък и Мег, които седяха на стълбите с готови раници, Поук разбра, че Чък добре си е свършил работата. Той слезе от колата и отиде при тях.

— О’кей? — понита и погледна Мег.

Тя кимна и усети как нещо в нея се свива, когато срещна черните му блестящи очи.

Той се обърна към Чък.

— Първо ще спрем във Фулфорд. Ще се обръснеш и ще се подстрижеш. Когато стигнем Парадайз Сити и тримата ще изглеждаме като почтени хора в отпуск. Трябва да си изперете дрехите.

Чък се намръщи. Той се гордееше с дългата си коса и с брадата си.

— О’кей. Както кажеш.

Взе двете раници и тръгна с Поук към колата.

Мег остана още да седи, усещайки слънчевите лъчи върху лицето си, а после, когато чу, че Поук е запалил двигателя, покорно сви рамене и отиде при тях.