Ъптон Синклер
Цар Въглен (47)

18

Разсъмна се, сирената изсвири и Хал отново се изправи до прозореца. Този път забеляза, че някои от минаващите долу миньори държаха в ръце малки листчета и ги размахваха така, че той да ги види. Показа се и старият Майк Сикориа, който носеше в ръце цял сноп листчета и ги раздаваше на всички желаещи. Сигурно го бяха предупредили да върши това скришом, но той беше толкова възбуден от случая, че подскачаше като пролетно агънце и пред очите на всички махаше с листчетата към Хал.

С подобно недискретно държане старецът си получи заслуженото. Следейки сцената, Хал видя как зад ъгъла изскочи една набита фигура и се изстъпи пред слисания стар словак. Това беше минният пазач Бъд Адамс. Тежките му юмруци бяха присвити, а цялото му тяло изпънато за удар. Майк го видя и сякаш за миг се парализира — сгърбените му от работа рамене се свиха, той отпусна ръце встрани, пръстите се разтвориха и скъпоценните листчета се разпиляха по земята. Майк се пулеше в Бъд като омагьосано зайче и не смееше да мръдне в своя защита.

Хал стисна решетките и в него напря желанието да скочи в защита на приятеля си. Но очакваният удар не последва, пазачът се задоволи само със свиреп поглед към стареца и с лаконична заповед. Майк се наведе и засъбира листчетата. Това му отне доста време, защото не можеше или не искаше да свали очите си от пазача. Когато всички листчета бяха събрани, последва нова заповед и той ги предаде на Бъд, отстъпи крачка назад, а другият се приведе над него с все още присвити юмруци и с вид сякаш всеки момент ще му стовари един. Майк отстъпи още крачка, сетне още една… и двамата изчезнаха от погледа на Хал зад ъгъла. Насъбралите се работници, които наблюдаваха тази малка драма, се обърнаха и тихомълком се разотидоха. Хал така и не разбра как завърши тя.

Два часа по-късно тъмничарят се появи отново, този път без хляб и вода. Той отвори вратата и нареди на затворника да го последва. Хал слезе по стълбите и влезе в канцеларията на Джеф Котън.

Шерифът седеше зад бюрото, стиснал пура между зъбите си. Той пишеше нещо и продължи да пише, докато тъмничарят не излезе и не затвори вратата. Тогава той се обърна с въртящия се стол, кръстоса крак върху крак, облегна се и загледа младия миньор пред себе си с неговия мръсен син комбинезон, разчорлената коса и бледото лице. На аристократичното лице на шерифа цъфна усмивка.

— Е, момко — рече той, — ти май добре си прекарваш в тази мина.

— Доста добре, благодаря — отговори Хал.

— Биеш ни по всички линии, а? — И след кратка пауза: — Я ми кажи какво мислиш да спечелиш от цялата тази работа?

— Това ме попита и Алек Стоун. Мисля, че няма смисъл да ви обяснявам. Съмнявам се дали вярвате в алтруизма повече от Стоун.

Шерифът извади пурата от устата си и изтръска пепелта. Лицето му стана сериозно и той помълча, разглеждайки Хал.

— Профсъюзен организатор ли си? — попита той.

— Не.

— Образован човек си, не си работник, зная това. Кой ти плаща?

— Нали ви казах! Вие не вярвате в алтруизма.

Котън пусна колелце дим пред себе си.

— Значи чисто и просто затрудняваш компанията, а? Нещо като агитатор?

— Аз съм миньор и искам да стана контрольор.

— Социалист?

— Зависи от развоя на събитията тук.

— Добре — рече шерифът. — Ти си интелигентен момък, виждам. Затова ще играя с открити карти. Няма да можеш да си контрольор в Норт Вали, нито в която и да било друга мина на компанията „Дженеръл фюъл“. Няма да имаш удоволствието да затрудняваш компанията. Няма дори да те набием и да правим мъченик от теб. Онази нощ се изкушавах да те напердаша, но сега си промених решението.

— Бихте могли да изличите синините от ръката ми — предложи любезно Хал.

— Ще ти предложим да избираш между две неща — продължи шерифът, без да обръща внимание на мекия сарказъм. — Ще подпишеш документ, с който признаваш, че си взел двайсет и пет долара от Алек Стоун. Тогава ще те уволним и с това работата приключва. Ако откажеш, ще докажем, че си взел парите. При този случай те изпращаме в кошарата за пет или десет години? Ясно ли е?

Когато направи постъпки да стане контрольор, Хал очакваше да го изхвърлят от мината и възнамеряваше да си отиде с чувството, че е завършил социалното си образование. Но сега, под заплашителния поглед на шерифа, изведнъж реши да не напуска Норт Вали. Искаше да остане и да види сметката на този колосален обирник, компанията „Дженеръл фюъл“.

— Това е сериозна закана, мистър Котън — забеляза Хал. — Често ли вършите подобни неща?

— Когато се наложи.

— Оригинална идея. Разкажете ми нещо повече. В какво ще ме обвините?

— Не зная още — ще го оставим на нашите юристи. Може да го формулират като заговор или като изнудване. Ще го извъртят така, че да получиш достатъчно дълга присъда.

— А преди да подам тъжба, имате ли нещо против да, видя писмото, което уж съм написал?

— О, значи си чул за писмото? — Шерифът сбърчи вежди, леко учуден. Той взе от бюрото лист хартия и го подаде на Хал. В него пишеше: „Драги мистър Стоун, няма защо да се кахърите за контрольора. Дайте ми двайсет и пет долара и аз ще уредя всичко. Искрено ваш, Джо Смит“.

Като прочете писмото, Хал разгледа хартията и разбра, че враговете му не само са си дали труд да фалшифицират писмото, но са го и заснели и са извадили копия от снимката. Несъмнено тези копия вече са разпространени из мината. И всичко това за няколко часа! Прав беше Олсън — за тормоз над хората действуваше съвършена система.