Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 19 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd


Встъпление

Господарят Ли винаги заделя деня джен ву за моите литературни начинания. Бе ми приятно да установя, че студеното и дъждовито време не подхождаше за други занимания освен свързаните с писането.

— Излагането на спомени наистина се отразява чудесно на краснописа ти, Воле — каза той. — Бих си позволил обаче да поставя под въпрос съдържанието им. Защо си решил да наблягаш именно върху редките случаи с мелодраматично звучене?

Едва се въздържах да не му отвърна, че това можеше да се каже за всички епизоди от съвместната ни дейност.

— Заложи ли човек върху сензацията, спестява си потребността да мисли. Освен това, създаваш впечатлението, че съм безскрупулен и склонен към насилие. Това обаче е вярно само за моментите, когато проявата на тези качества е била наложителна — продължи господарят. — Защо не опишеш някой от случаите, протекли в спокойна и разтоварваща обстановка? Случай, изискал преди всичко философски подход към него?

Почесах носа си с проскубаната си четчица за писане и се опитах да се сетя за такъв случай. Успях единствено да си изцапам ноздрите с туш.

— Ши ту чи — промълви Господарят Ли. Не можах да повярвам на ушите си.

— Искаш да опиша тази невероятна бъркотия? — попитах го с приглушен глас. — Почитаеми учителю, та ти знаеш много добре, че тази история насмалко не ме сломи, и…

— Ши ту чи — повтори той.

— Та как мога да опиша легендата за камъка? — изплаках. — Преди всичко, не мога да разбера къде започва. На второ място, не съм сигурен дали има край. На трето място, дори и да успея да го разбера, не бих имал полза от това, след като не съм в състояние да определя началото. Господарят Ли мълчаливо ме изгледа.

— Момчето ми, друг път не произнасяй подобни слова. От тях човек може да се изприщи и да получи постоянни тикове на лицето.

— Разбирам, учителю — съгласих се.

— Започни с излагането на началото, както ти си го разбрал. Сетне продължи със средата, изкарай я докрай и тогава спри — поясни Господарят Ли и се отправи някъде да пиянства, оставяйки ме насаме с моите страдания.

Какво мога да разкажа за случая с камъка? Единственото, което си спомням с положителност, е денят, в който се заехме с него. Бе дванадесетият ден от седмата луна на 3339 — та година на Змията /650 — та година преди Христа/. Спомням си това много добре, защото имах предчувствието, че ще се случи нещо вълнуващо и бях започнал да преглеждам календара в търсене на обещаващи дни. Всъщност не бях чак толкова настроен да издирвам предсказания обаче ме беше разтревожило състоянието на Господаря Ли. Цял месец не бе в настроение. По цели дни не се занимаваше с нищо и пиянстваше до загуба на съзнание, а пък когато бе трезвен, прикрепяше към стените на колибата си рисунки на висши държавни сановници и сетне се забавляваше, хвърляйки ножове по тях. Не ми казваше нищо за възрастта си обаче бе стар, невероятно стар. Толкова стар, че бях започнал да се боя дали няма да умре, преди да ни се е случило отново нещо интересно.

Тъй като не можех да си позволя услугите на някой порядъчен предсказател на съдбата, наложи ми се да гадая сам с помощта на ma-ши, за да се опитам да разбера дали предчувствията ми не ме мамят. Това означаваше, че можех да получа само един от следните шест отговора: „величествен покой и щастие“, „малко търпение“, „скорошна радост“, „разочарование и дрязги“, „лош късмет“и „загуба и смърт“. Боях се да не предизвиквам гнева на боговете и си опитвах късмета само веднъж дневно. На осмия ден от седмата луна сърцето ми се сви, когато прочетох „загуба и смърт“. На деветия опитах пак и отговорът бе отново „загуба и смърт“. Същите думи се появиха и на десетия, и на единадесетия ден. Уплашен, отидох да се помоля в храма Куан Ин, но и Богинята на милосърдието не можа да ми помогне. Тъкмо бях прочел отново думите „загуба и смърт“в сянката на нейната статуя в момента на изгрева на слънцето иззад градските стени, когато чух откъм улицата на Господаря Ли да се донасят жаловити вайкания и зловещото кънтене на Гонга на мъглите.

С очи, плувнали в сълзи, се затичах към дома ни. В устрема си съборих Мин Номер Девет и насмалко не стъпках скъпите и крехки благоуханни пръчици — „пръстите на Буда“, които той току-що бе купил. Мин не ми се разсърди и погледът му продължи да е все така щастлив. Проумях причината за това едва когато разбрах, че вайканията и звукът на гонга се разнасят не откъм колибата на Господаря Ли, а от дома на стария Мин, прадядо на младия и отвратителен тиранин, най-сетне имал добрината да издъхне. Господарят Ли си беше жив и здрав и дори се почувства достатъчно добре, за да покани същата вечер гости в своята колиба.

Решението за това бе взел внезапно. Мъжката част от компанията бе подбрана от една кръчма, а дамите бяха актриси от една трупа на театъра Юан Пен, където се говори на неприличен език. Винаги бях предпочитал театъра Юан Пен пред операта Ца Чу и всичко беше наред, ако се изключи котката на семейство Мин. Бяха вързали клетото животинче за ковчега на стареца с надеждата то да прогони злите духове, които евентуално биха се опитали да откраднат от трупа неговата чувстваща душа „по“, докато личността му „хун“ пътува към Ада. Това ми се видя ужасно. Да бяха вързали куче — добре. Всички обаче знаят, че скочи ли котка върху ковчега, трупът може да се изправи, да излезе от него и да стори какви ли не поразии. Самата котка очевидно също споделяше моите опасения, защото мяучеше отчаяно. Един от гостите, човек с подпухнало лице, когото не познавах, предложи да започнем игра на зарове — „Девятка и небеса“. Дамите очевидно вече си бяха пийнали, защото решиха да заглушат мяукането с неприлични песни от класическия фарс „Веселият танц на госпожица Лу“. Тъкмо тогава се появи буря. Силен вятър започна да вие страховито в тон с котката и след малко в покрива се появи отвор с широчина около стъпка. Взех падналото оттам парче сламена рогозка, помолих дамите да поемат кухнята и излязох навън, за да поправя покрива.

Взех още малко върви, чук и гвоздеи, покатерих се на носещата греда на покрива и започнах да се придвижвам към отвора. Дамите се опитваха да надвият шума с песните си обаче вятърът, мяукането и глъчката на играчите се чуваха отчетливо.

— Червен чук оправя всичко — извика човекът с подпухналото лице. Това означаваше, че му трябва да изкара повече от петица и единица.

— А-ууу — изстена вятърът.

— Мяууу! — измяука котката.

— На път за Небесата съм с еднокрака седморка! — изкрещя радостно играчът, току-що изкарал шестица и единица.

Придвижих се още напред и внимателно отпуснах тежестта си върху една странична бамбукова греда. Оказа се устойчива. Извадих връвта и започнах да меря дупката. Дамите подеха нова песен и си спомних за слуховете, че немалко самоуверени мандарини намерили смъртта си вследствие на твърде продължително слушане на песни от репертоара на театъра Юан Пен.

„Поживей си, докато си млада, мила, че хубостта бързо вехне.

Момиченцата бързо стават девойки, но лесно се старее.

Дорде се усетиш, месата ти провисват и хубостта угасва.“

Реших, че им трябват само още две-три кани вино, за да се отпуснат напълно. Не ми се искаше да изпусна този миг.

— Аууу! — изстена вятърът.

— Мяууу! — измяука котката.

— Видяхте ли какво стана? — продължи да крещи радостно щастливият комарджия. — Изкарах Тигрова глава! Пари, пари, пари!

Нейде в далечината дочух гласа на градския вестоносец, съобщаващ, че е настъпил вторият час на плъха. Бе започнал новият ден. Без да зная защо, автоматично взех няколко гвоздея, преброих ги, добавих числата за луната, деня и часа и се заех за сетен път с гадаене. Започнах да броя на горните шест стави на трите средни пръста на лявата си ръка.

Пръстът ми се спря отново на пагубната шеста става.

— Пак ли загуба и смърт? — прошепнах.

Какво можеше да означава това? Не ще и дума, че пророчеството се бе сбъднало, но за стария Мин. Дали пък не се бе измъкнал от ковчега? Бързо се спуснах надолу и надникнах през прозореца на Мин, за да видя дали проклетата котка не се бе покатерила на ковчега. Капакът си беше на мястото, а предсказанието отново вещаеше смърт. Какво можеше да означава това? Нещо никак, ама съвсем никак, не беше наред. Реших да се опитам да разбера какво беше то.

Котката и вятърът продължаваха да нарушават нощната тишина със своята серенада. Колибата се бе смълчала и не се чуваше и звук. Бързо се завърнах на мястото си и надникнах през отвора. Невероятният късмет на комарджията с подпухналото лице, разгромил двойните петици на съперниците си със съчетание от петици и шестици, очевидно се бе изчерпал. Един камшик за магарета току-що с рязък шум се бе увил около дясната му ръка и разкрил кожената фуния, прикрепена за нея. Заровете, които той бе подменил с фалшиви, се изсипаха на пода. Аз тъпо съобразих, че и с истинските той щеше пак да спечели. Показваха две шестици.

За свое нещастие глупакът реши да опита нещо по-опасно дори и от играта с фалшиви зарове. Дръжката на камшика бе в лявата ръка на Господаря Ли и мошеникът нямаше как да не забележи, че очите на стареца като че се бяха превърнали в ледени кристали. При все това присегна в пазвата си с лявата ръка и несръчно измъкна оттам нож. Нямаше никакви шансове, разбира се. Преместих се светкавично между две по-леки греди и пропаднах в стаята с изяществото на бивол, стъпил върху тънък речен лед. Бях се прицелил добре и се стоварих върху лявото рамо на глупака. Бях обаче закъснял. Когато се изправих на крака от мен започна да се стича нещо червено.

— Съжалявам, Воле, но този свински син се опита да ме нападне — рече Господарят Ли, гледайки с отвращение към тялото.

Искаше да каже, че човекът би трябвало да позволи да бъде убит по правилата, а не да се извръща така, че ножът, хвърлен от Господаря Ли, да среже вратната му артерия. Това бе убийство. От начина, по който човекът бе извадил нож, Господарят Ли не можеше да не е разбрал, че пред него се намира жалък любител. Не можеше и да не знае, че аз ще съм се стоварил върху глупавата му глава още преди да е направил и две крачки. Старецът ме погледна не без известно смущение, разтвори ръце, сетне сви рамене и ме придружи извън къщата, където отидох да взема повечко слама. Удивително е колко много кръв може да съдържа човешкото тяло. Щяха да ни потрябват поне четири наръча слама, за да почистим езерото, образувало се на пода.

Поне нямаше гости, които да ни досаждат. Присъстващите бяха изчезнали мигновено. Само след половин час щяха да разполагат със свидетели, готови да се закълнат, че в същата нощ са ги видели да поднасят приношения пред разположения на другия край на Пекин храм на Чу Чуан Шен, покровител на свинските касапи.

Господарят Ли коленичи до тялото.

— Нямам представа кой е — промърмори той. — Видях го в питиепродавницата и ми се стори, че отнякъде го познавам. Затова го и поканих.

Нямаше как да определим самоличността на убития. Поясът му бе натъпкан със златни монети. Господарят Ли огледа обезцветените нокти на пръстите му и каза, че е работил с киселини. Нямаше обаче вид на алхимик. В един таен джоб откри кесия от свинско черво, от която при натискане започнаха да излизат тънички облачета от някакво сиво вещество. Господарят Ли изсвири от удивление.

— Това е цяло състояние, Воле — каза. — Това е Дяволски чадър на прах, при това изключително чист, доколкото мога да преценя. Може и да не е най-хубавият, но е най-скъпият наркотик, който познавам. Направен е от лин чи, а гъби като тях не се срещат в естествено състояние в Пекин поне от сто години.

Не откри нищо друго интересно. Котката на Мин и вятърът отново ме приветстваха, когато излязох навън с бледия обезкръвен труп на рамо. Студеният въздух носеше уханието на дъжд. Малки черни облаци прекосяваха небето, а звездите примигваха като милион светулки. Луната наподобяваше жълтото платно на кораб, устремил се през синьо-черен океан към огромните облачни планини на запад, прерязвани от светкавици.

Никой не видя как влязох в изоставения от контрабандисти тунел, започващ от улицата, преминаващ под градското сметище и водещ към канала. Когато стигнах до него, небето вече бе почти напълно покрито от облаци и едва успях да различа кея и тъмната вода. Наблизо имаше големи камъни. Прикрепих няколко от тях с въже към краката на трупа и го положих във водата. Той безшумно изчезна под повърхността и отиде да прави компания на други.[1]

Инцидентът бе приключил. По негласна договореност с Господаря Ли никога повече в разговорите си не засегнахме случая с мошеника, опитал се да мами в играта на зарове. Оставих поправката на покрива за следващия ден и уморено се отпуснах върху сламеника. Господарят Ли се зае с още една кана с вино и се вслуша в ромоленето на дъжда, сребристи капки от който падаха през двата отвора на покрива. При нозете му се образува малка локва. Последното нещо, което видях преди да затворя очи, бе как старият мъдрец се е втренчил в отражението си в дъждовната локвичка, блестяща като сребро на светлината на кандилото.

Събудих се с чувството, че се е случило нещо странно, сякаш през нощта някой бе снел някаква тежест от мен. Усещането ми, че предстои да се случи нещо важно, бе още по-силно от преди. Този път обаче очаквах да е нещо хубаво. Реших, че избликът на гняв на Господаря Ли, по време на който той извърши убийство, е изиграл ролята на някакво необходимо пречистване, макар и да не можех да си обясня защо. Както винаги в подобни случаи, той бе започнал да стене под тежестта на утринната светлина. Опитах се да облекча махмурлука му с помощта на топъл компрес от нарязаните корени на джинджифил. Ефектът му обаче не се почувства бързо, тъй като настроението на стареца си остана кисело.

Утрото бе потънало в ситен дъжд и мъгла. Когато наближи часът на козата, Господарят Ли скочи, грабна палтото и шапката си срещу дъжд и се отправи към питиепродавницата на Едноокия Вон. Това бе лош знак, тъй като Ли Као много добре знаеше, че прословутият букет на виното на Вон се дължеше на настойка от смачкани хлебарки. Продължавах да съм обзет от чувството, че на стария човек предстои да се случи нещо изключително значимо и с удоволствие го придружих до личната му маса.

Господарят Ли се настани там с вида на човек, поел петдесет литра Огнена течност и готов да се взриви. Всичко това е единственото, което знам с положителност за странния случай с ши ту чи. Не разбрах нищо от нещата, които последваха. Признавам, че навярно не съм успял да доловя някои важни нюанси на събитията, та да мога да отделя същественото от несъщественото и да разбера какво всъщност става около нас.

Господарят Ли ми бе казал да започна с излагането на началото, да продължа със средата, да я изкарам докрай и тогава да спра. Тъкмо това и ще сторя с надеждата, че някой любезен читател може би ще проумее какво се е случило и ще ми го обясни в писмо.

Бележки

[1] Смисълът на тези думи не е ясен, макар и да звучат тревожно. Както е известно, томовете от втори до пети на пълните спомени на Вол Номер Десет бяха иззети и изгорени от имперската цензура. Макар и да се твърди, че тук-таме са оцелели отделни екземпляри от тях, това не е доказано.