Ъптон Синклер
Цар Въглен (114)

26

Хал търсеше възможност да поговори с Мери Бърк. От срещата с Джеси Артър не бяха говорили насаме, а сега той заминаваше за дълго време. Искаше да разбере какви планове има Мери за бъдещето и — което беше още по-важно — състоянието на духа й. Ако беше успял да измъкне това момиче от отчаянието, можеше да смята, че летният му курс по практическа социология не е пълен провал.

Предложи й да отидат заедно да кажат довиждане на Йон Едстрьом, когото той не беше виждал от безцеремонното сбогуване в дома на Маккелър, когато Хал избяга към влака на Пърси Хариган. Във фоайето Хал обясни на брат си какво смята да прави. Едуард просто отбелязва, че ще тръгне с него, ако Хал няма нищо против. Той не изяви желание да се запознае с ирландската Жана д’Арк и вървеше на разстояние от тях да не пречи на разговора им, но искаше да направи каквото може за сигурността на брат си.

И така под лунната светлина се оформи следното шествие: първо Хал и Мери, сетне Едуард и накрая — сътрапезникът на Едуард, „търговецът на железария“!

Хал беше затруднен в началото на прощалния си разговор с Мери. Нямаше представа как тя гледа на него сега и малко гузен призна в себе си, че го е страх да разбере чувствата й. Сметна, че е най-добре да бъде весел; заразправя й колко добре се е държала тя по време на стачката. Но Мери не отговаряше на забележките му и той най-сетне разбра, че тя си мисли нещо свое.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започна тя ненадейно. — Преди няколко дни знаех как да ти го кажа, а сега не зная. Той се разсмя.

— Кажи го, както си го мислила тогава.

— Не. Тогава ти бях ядосана… а сега падам на колене пред теб.

— Не че искам да ми се сърдиш — рече Хал, все още през смях, — но струва ми се, че аз трябва да падна на колене пред теб. Ти знаеш, че не постигнах нищо.

— Ти направи всичко, каквото можа, повече от всички нас. Искам да знаеш, че няма да забравя това. Но искам да чуеш и другото!

Тя продължи да върви, като гледаше втренчено, пред себе си и кършеше ръце във възбудата си.

— Е? — попита той, мъчейки се все още да поддържа бодрия тон.

— Помниш ли онзи ден след експлозията? Помниш ли какво ти казах за… за това, че искам да замина с теб? Сега си вземам назад тези думи.

— О, разбира се! — рече той бързо. — Ти тогава беше обезумяла от отчаяние, Мери… не знаеше какво говориш.

— Не, не. Не е това! Но аз премислих, не искам да съсипвам живота си.

— Казах ти, че ще дойдеш до това заключение. Никой мъж не заслужава това.

— Ех, момко! Добре умеещ да ласкаеш ти… Но предпочитам да знаеш истината. Работата е там, че видях другото момиче, и я мразя!

Повървяха в мълчание. Хал беше достатъчно благоразумен, за да разбере, че това беше трудна тема.

— Не искам да се правя на светец, Мери — започна той меко, — но ще премислиш и по това, няма да я мразиш, ще я съжаляваш.

Тя се засмя горчиво.

— Що за шега е това?

— Зная, може да ти се струва като шега. Но някой ден ще разбереш. Ти имаш нещо прекрасно, за което да живееш и да се бориш, а тя… — Той се поколеба за миг, като че ли сам не беше убеден какво мисли по въпроса. — Тя трябва да учи още толкова много неща, а може би никога няма да ги научи. Тя ще пропусне някои чудесни неща.

— Зная едно от тези чудесни неща, което тя не възнамерява да пропусне — рече мрачно Мери. — Това е мистър Хал Уорнър. — Повървяха малко мълчаливо и тя добави: — Искам да ме разбереш, мистър Уорнър.

— О, Мери! — помоли я той. — Не се дръж така с мен. Аз съм Джо.

— Добре, Джо да бъде. Това име ще ти напомня за чудесното приключение — че си бил работник няколко седмици. Ето, и това е част от нещата, които трябва да ти кажа. Имам гордост, нищо че съм само дъщеря на беден миньор. А онзи ден разбрах къде ми е мястото.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не разбираш? Наистина ли?

— Наистина.

— Ти си глупав с жените, Джо. Не забеляза как се отнесе това момиче с мен. За нея аз бях като че ли някаква гадина. Тя не беше сигурна дали не хапя, но не поиска да рискува… тя просто ме отърси, ей така! — И Мери тръсна ръка, като човек, който иска да се отърве от някаква гадина.

— О, стига! Не си справедлива!

— Аз съм толкова справедлива, колкото мога, Джо. Тогава излязох и се наплаках хубавичко. Дотолкова мога да разбирам… тя не е виновна за това, може би… това е нейната класа… вие всички сте такива, дори и най-добрите от вас, дори и ти самия, Джо Смит!

— Да — отвърна Хал. — Тим Рафърти каза същото.

— Тим каза премного, но част от това беше истина. Ти мислиш, че си дошъл тук и си бил един от нас, работниците. Но не виждаш ли сам разликата — та нас ни делят един милион мили! — между бедното невежо създание в каменовъглената мина и дъщерята на един богаташ, една дама? Ще ми кажеш да не се срамувам от бедността си, но ще седнеш ли някога да ме сравняваш с нея, въпреки всичките ти приятелски чувства към онези, които стоят по-долу от теб? Не доказа ли това у дома на Минети?

— Но не разбираш ли, Мери… — той се помъчи да се засмее. — Аз съм свикнал да се подчинявам на Джеси! Познавам я дълго преди да срещна теб.

— Ох, Джо! Ти, имаш добро сърце, говориш хубаво. Но няма ли да ти е интересно да узнаеш чистата истина? Ти каза, че си дошъл тук да разбереш истината!

Хал потвърди тихо, че е така и повече не я прекъсна.