Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Coal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ъптон Синклер. Цар Въглен

Американска, трето издание

ИК „Профиздат“, София, 1979

Редактор: Цветан Николов

Коректор: Таня Паскалева

История

  1. — Добавяне

9

Един от изразите на Мери Бърк — че Норт Вали е място на страховете — скоро стана ясен за Хал. Той слушаше разказите на тези подземни същества и стигна дотам, че трепереше от страх винаги, когато се спускаше с асансьора в шахтата.

В онази част на шахтата, където работеше Хал, имаше един кореец с къса остра коса и с очи като бадеми. Викаха му Чо. Беше хаспелист и работата му беше да тегли дългите редици от вагонетки през галериите. Веднъж той покани Хал да седне при него на хаспела и Хал прие, макар че рискуваше както работата си, така и своите крайници. Чо беше понаучил нещо, което наивно смяташе за английски; понякога човек наистина можеше да разбере някоя и друга негова дума. Той посочи пода и извика сред трясъка на вагонетките: „Голям прах!“. Хал видя на пода дебел пласт въглищен прах, а и по стените прахта беше толкова много, че човек можеше върху нея да изпише името си. „Много експлозия!“ — каза хаспелистът. Когато и последните празни вагонетки, бяха отправени към забоите и той ги чакаше да поеме с тях обратния път, Чо се опита да разясни на Хал със знаци какво иска да каже. „Натоварени вагонетки. Бум! Гърми яко!“

Хал знаеше, че планинският въздух в този район беше известен със своята сухост; сега узна, че това качество на въздуха, което даряваше живот на болните от целия свят, означаваше смърт за онези, които с труда си топлеха болните. Този въздух нагнетяван в шахтите с помощта на големи вентилатори, премахваше всякаква влага и въглищният прах ставаше толкова плътен и сух, че дори простото съприкосновение на лопатите с въглищата предизвикваше смъртоносни експлозии. Това обясняваше защо в тези мини загиваха няколко пъти повече хора, отколкото в останалите мини в страната.

Вечерта, след разговора си с Чо, Хал запита Тим Рафърти — един от неговите катърджии — дали наистина няма някакво средство срещу тази опасност. Да, има, обясни Тим. Законът изисква да се пръска в мините прах от кирпич. Но Тим помнеше един-единствен път в живота си, когато е бил спазен този закон. Пристигнали на инспекция няколко „големци“ и преди посещението им паднало страхотно пръскане. Но това било преди няколко години, сега апаратът за пръскане бил заврян някъде и за пръскане не се чуваше нито дума.

— Същото беше и с предпазните мерки срещу минния газ. Мините в Норт Вали бяха особено богати на газ. В старите занемарени галерии вонеше така, сякаш там бяха събрани всички развалени яйца от всички курници в света. Но все пак сероводородът беше далеч по-безопасен от друга газове, с които миньорите трябваше да се борят. Например ужасният азотен газ, който беше без мирис и по-тежък от въздуха. При копаенето на меки мазни въглища понякога се натъкваха на подобен „джоб“ от газ, който е чакал там от безброй векове предопределените си жертви. Случваше се някой копач да заспи, както работи лежешком, и ако помощникът му не се случеше наблизо, или ако дойдеше, макар и минутка по-късно, с работника бе свършено. Или още по-ужасния гърмящ газ „гризу“, който можеше да разруши цялата мина и да избие десетки, дори стотици хора.

Длъжността на минния надзирател беше да предотврати тези опасности, да обикаля мината, да взема проби за газ, да се увери, че вентилационната галерия е в ред и че вентилаторите работят. Надзирателят трябваше да прави обиколката си рано сутрин и по закон никой не биваше да отива на работа преди той да е установил, че всичко е в ред. Но какво става, ако надзирателят се успи или се напие? Би било твърде много да се очаква, че компанията ще загуби хиляди долари поради подобна причина. Затова понякога просто нареждаха на хората да отиват на работа и те слизаха в шахтата с ръмжене и псувни. След няколко часа някои от тях се просваха с главоболие и искаха да бъдат изведени горе; често надзирателят не ги пускаше, защото, ако разрешеше на неколцина, останалите можеха да се изплашат и да поискат и те да излязат от мината.

Преди година бе станало подобно нещастие. Един млад катърджия, хърватин, разказа на Хал за нещастието по време на обедната почивка. Работниците от първия асансьор слезли в шахтата, навъсени и протестирайки; малко по-късно някой свалил долу незащитена лампа и станала такава експлозия като че ли се пръснала утробата на света. Убити били осем работници, експлозията била толкова силна, че някои от труповете били приклещени между стената на шахтата и асансьора, та се наложило да ги режат на късове, за да ги извадят. Хърватинът се кълнеше, че японците били виновни за нещастието — не трябвало да ги пускат да шарят из мините, защото дори сам дяволът не може да попречи на японеца да се шмугне някъде и да пуши скришом.

Така Хал разбра защо Норт Вали е място на ужасите. Какви истории можеха да разправят тези стари шахти, ако имаха глас! Хал гледаше хората, които отиваха по работните си места, и си припомни, че според статистиците всяка година по осем-девет души на хиляда са обречени на насилствена смърт, а други тридесет ги чакат тежки наранявания. Работниците знаеха това, знаеха го по-добре от всички статистици и въпреки това отиваха на работа! Тези мисли изпълваха Хал с удивление. Каква беше тази сила, която задържаше хората на подобна работа? Чувство за дълг ли беше това? Схващаха ли те, че обществото се нуждае от въглища и че някой трябва да се заеме с „черната работа“, за да му даде тези въглища? Виждаха ли те във фантазията си онова велико и чудесно бъдеще, което ще разцъфти от техния зле платен робски труд? Или бяха просто глупаци или страхливци, които се подчиняваха сляпо, защото нямаха нито ума, нито волята да действуват другояче? Любопитство обхващаше Хал, той искаше да опознае душите на тези мълчаливи, търпеливи хора, които от векове насам са поверили съдбата си в чужди ръце.