Ъптон Синклер
Цар Въглен (88)

25

У Джеси Артър се надигна онова инстинктивно аз, плод на наследствената жестокост, за което Хал си нямаше и понятие. Тя се сви в черупката си и в гласа й прозвуча спокойна надменност:

— Хал, ела тук, моля те.

Той приближи. Тя почака, докато дойде съвсем близо до нея, сетне каза:

— Забрави ли, че трябва да ме върнеш до влака?

— Не можеш ли да дойдеш с мен за няколко минутки? — помоли я той. — Това би направило толкова добро впечатление.

— Не мога да отида сред тази тълпа — отговори тя. Гласът й изведнъж затрепери и прелестните й кафяви очи плувнаха в сълзи. — Не разбираш ли, Хал, че не бих понесла такива ужасни гледки? Това бедно създание, то е свикнало с тях, закоравяло е. Но аз… аз… О, отведи ме, отведи ме, скъпи Хал!

Този женски зов за закрила долетя с познато ехо до съзнанието на Хал. Той не се размисли, а инстинктивно се трогна от него. Да, беше изложил на страдания любимата си! Беше сторил това за нейно добро, но дори и така, това бе жестоко.

Хал стоеше близо до нея и видя как от очите й струеше любов, видя сълзите и затрептялата чувствителна брадичка. Тя се олюля, той я прегърна — и там, пред очите на всички, тя му позволи да я притисне до себе си, докато тя хълцаше и му изплакваше мъката си. Досега се свенеше от милувки, контролирана и напътствувана от опитната си майка, та тя никога досега не бе сторила нещо, което дори и за най-развинтената фантазия би могло да мине като аванси спрямо него. Сега обаче тя го стори и вътрешно затържествува, когато видя как реагира той. Хал все още беше неин — нека тези прости хорица знаят това, нека го знае и „другото момиче“!

Но въпреки че ликуваше, Джеси Артър наистина скърбеше в душата си за жените от Норт Вали; тя действително изпита ужас при разказа за мъжа на мисис Замбони. Колко сложна е женската душа, колко загадъчно е това прастаро умение у жената, което й позволява да изпадне в истерия и същевременно я насочва как да използува тази истерия за своите цели чрез тънки и безпогрешни сметки.

Но тя накара Хал да разбере, че трябва да я отведе. Той се обърна към Мери Бърк:

— Влакът на мис Артър тръгва скоро. Трябва да я изпратя, а после ще дойда с теб до шахтата и ще видим какво може да се направи.

— Много добре — отвърна Мери. Гласът й звучеше рязко и студено, но Хал не почувствува това. Беше мъж и не можеше да запази самообладание при чувствата на една жена, а още по-малко — при тези на две жени едновременно.

Той изведе Джеси и през целия път обратно до влака тя води отчаяна борба да го накара да се махне от това място. Вече дори не настояваше да си намери прилични дрехи, приемаше да дойде така, както си беше — с изпоцапания от въглища миньорски комбинезон — в специалния влак на сина на царя на въглищата. Тя го молеше в името на любовта им, заплашваше го, че ако не тръгне с тях, това може да бъде последната им среща. Дори взе, та се разплака насред улицата и му позволи да я прегръща и утешава пред очите на миньорските жени и деца, а може би и пред някои репортери.

Хал беше доста озадачен, но не отстъпи. Мисълта да отпътува с влака на Пърси Хариган му изглеждаше вече отвратителна от морална гледна точка. Той заяви, че мрази влака на Пърси, мрази и самия Пърси. И Джеси разбра, че с това само го подтиква към безразсъдство, че току-виж скоро ще започне да мрази и нея. С инстинктивна ловкост се върна на неговата идея — да намери някоя от дамите, която ще остане с нея, докато той бъде готов да — отпътува от Норт Вали.

Сърцето на Хал затуптя радостно. Той дори не подозираше какво крои тя: та нали тя беше сигурна, че никоя от дамите в компанията на Хариган няма да рискува да обиди домакина и да остане тук при подобни обстоятелства.

— Сериозно ли, скъпа? — извика той радостно.

— Зная само, че те обичам, Хал — отвърна тя.

— Добре, мила. Ще видим какво можем да уредим.

Но докато продължаваха нататък, тя го накара — без той да разбере това — да размишлява върху последствията от нейното оставане. Тя беше готова да изпълни желанието му, но това ще навреди, може би непоправимо, на неговите отношения с родителите й. Ще й телеграфират да се върне незабавно; ако не се подчини, те самите ще пристигнат със следващия влак. И така нататък в този дух, докато Хал най-сетне сам оттегли предложението си. В края на краищата каква полза от присъствието й тук, когато в мислите си тя ще бъде у дома си, ако с това просто ще го вкара в беля? Преди да свърши разговора, Хал вече беше твърдо решил, че Норт Вали не е за Джеси Артър и че е глупаво от негова страна да мисли, че тя може да остане тук.

Тя се помъчи да изтръгне от него обещание, че ще си тръгне, щом извадят от шахтата и последния миньор. Той потвърди, че такова е и неговото намерение, ако не възникнат някакви нови усложнения. Джеси се помъчи да получи изрично обещание, но не успя; и когато вече почти бяха стигнали до влака, тя капитулира безусловно. Нека прави каквото си иска — само да не забравя, че тя го обича, че има нужда от него, че не може без него. Каквото и да прави той, каквото и да разправят хората за него, тя му вярва и ще бъде с него. Хал се тропна дълбоко, прегърна я отново и нежно я целуна под чадъри пред смаяните погледи на няколко хлапака с омърляни от въглища лица. Увери я отново в любовта си и в това, че колкото и голям да е интересът му към мините, тя никога няма да го загуби.

След това я качи на влака и се сбогува с останалите. Видът му беше толкова угрижен и изтерзан, че младите хора се въздържаха от шеги с него — нещо, което биха сторили друг път.

Хал стоеше на перона и гледаше отдалечаващия се влак. И с някакво безгранично удивление разбра, че мрази тези приятели от своето детство. Умът му възропта срещу това, той си втълпяваше, че те не биха могли да направят нищо, и за какъв дявол тогава да остават тук… но все пак ги мразеше. Те бързаха да танцуват и да флиртуват в извънградския клуб, а той се връщаше към шахтата да извоюва за мисис Замбони правото да види разкъсаният труп на своя мъж.