Ъптон Синклер
Цар Въглен (59)

30

Нощта и следващият ден преминаха в мъчително очакване. Вентилаторът пристигна, но трябваше да бъде монтиран, преди да се предприеме каквото и да било. Тъй като от отвора на шахтата продължаваха да се вият черни колони от дим, отворът беше закован с дъски и плътно. Според надзирателите това беше необходимо, но на Хал то се стори върха на ужаса — да затвориш хората в отровните газове!

Имаше нещо много мъчително в мисълта за затворените долу в мината хора. Те бяха точно под нозете на Хал, но беше невъзможно да се стигне до тях, да се влезе във връзка с тях по някакъв начин! Хората от повърхността се стремяха към тях, а онези отдолу жадуваха да излязат горе. Беше невъзможно човек да ги забрави дори за минута. Както говореха, хората потъваха в мисли и се втренчваха в пространството, сред тълпата някоя жена изведнъж ще скрие лице в ръцете си и ще избухне в сълзи, за да бъде последвана от всички други.

Малцина в Норт Вали спаха през тези две нощи. Събираха се на опечалени групи по домовете си или по улиците. Разбира се, домакинската работа трябваше да се свърши, но всеки вършеше само най-необходимото. На децата не им се играеше, те стояха бледи и мълчаливи, като съсухрени възрастни хора, презрели в познанието на мъката. Нервите на всички бяха опънати, самообладанието им висеше на косъм.

Подобно състояние неминуемо водеше до изобилие от фантазии и слухове, поощряваше онези, които бяха склонни да виждат разни знаци и предзнаменования — някои виждаха духове, други изпадаха в транс, ставаха ясновидци или получаваха други тайнствени дарби. Живеещите в по-отдалечените части на селището започнаха да твърдят, че чули експлозии под земята — няколко бързо следващи един след друг взривове. Хората отдолу сигнализирали с динамитни експлозии!

На втория ден Хал седеше с Мери Бърк на прага на нейния дом. Вътре лежеше старият Патрик, открил тайната на забвението в пивницата на О’Калахън. От време на време откъм колибата на мисис Замбони, която беше там с челядта си, долитаха нейните стонове. Мери беше ходила там да нахрани децата, защото обезумялата от мъка майка ги оставяше да гладуват и да реват. Самата Мери беше съсипана, свежият ирландски цвят на лицето й беше повехнал, устните й бяха обтегнати и присвити. Двамата седяха един до друг мълчаливо, защото нямаше какво друго да говорят, освен за нещастието, а за него бяха казали всичко, каквото имаше да се каже. Хал замислено гледаше Мери.

— Слушай, Мери — рече той накрая. — Когато свърши тази история, ти наистина трябва да се махнеш оттук. Премислих всичко — имам приятели в Уестърн сити, които ще ти намерят работа, за да можеш да се погрижиш за себе си, а и за брат ти и за сестра ти. Ще отидеш ли?

Но тя не отговори. Продължаваше да се взира безизразно в малката мръсна улица.

— Наистина, Мери — продължи той, — не навсякъде животът е толкова ужасен, както е тук. Отпътувай! Зная, че е трудно да повярваш, но ще забравиш всичко. Хората страдат, но и страданието има край. Такава е човешката природа, кара хората да забравят.

— Тя е такава, че ме смаза.

— Да, Мери. Отчаянието може да се превърне в болест, но с теб не е така. Просто си преуморена. Ако само се пораздвижиш… — Той се пресегна и хвана ръката й закачливо. — Горе главата, Мери! Ти ще се махнеш от Норт Вали.

Тя се обърна и го изгледа.

— Дали? — попита тя равнодушно и продължи да го изучава с поглед. — Кой си ти, Джо Смит? Какво правиш тук?

— Работя в мината — разсмя се той, като все още се мъчеше да я развлече.

Но тя продължи все така сериозно.

— Зная, че не си никакъв работник. И непрекъснато ми предлагаш помощ, разправяш ми какво можеш да сториш за мен! — Тя млъкна и по лицето й се изписа познатото упорито изражение. — Джо, ти и представа си нямаш какво чувствувам сега. Готова съм да извърша нещо отчаяно. По-добре ме остави на мира, Джо!

— Струва ми се, че разбирам, Мери. Едва ли бих могъл да те виня за каквото и да било.

Тя нетърпеливо го прекъсна:

— Наистина ли, Джо? Сигурен ли си? Тогава, ето какво — искам да чуя истината от теб. Искам да поговориш с мен за това честно.

— Добре, Мери. За какво става дума?

Но дързостта й внезапно изчезна. Тя сведе очи и той видя как пръстите й нервно подръпват една гънка от роклята.

— За нас, Джо — рече тя. — Понякога си мисля, че ме харесваш, мисля си, че ти е приятно да бъдеш с мен — не защото ме съжаляваш, а заради самата мен. Не съм сигурна, но просто не мога да не мисля, че е така. Така ли е?

— Така е — рече той малко несигурно. — Наистина те харесвам.

— Значи ли това, че не желаеш през цялото време онова, другото момиче?

— Не, не е така.

— Можеш да харесваш две момичета наведнъж?

Хал не знаеше какво да каже.

— Струва ми се, че мога, Мери.

Тя отново вдигна очи и го загледа.

— Ти ми разказа за другото момиче и аз си мислех дали с това не искаш само да се отървеш от мен? Може би вината е моя, но просто не мога да си наложа да повярвам в това друго момиче, Джо!

— Грешиш, Мери — рече той бързо. — Това, което ти казах, е истина.

— Може и тъй да е — каза тя, но по гласа й пролича, че никак не е убедена. — Напускаш я, не ходиш при нея, не я виждаш — трудно е човек да повярва, че ще правиш така, ако беше много близък с нея. Просто си мисля, че не я обичаш както трябва. А и сам казваш, че ме харесваш малко. Та си помислих… чудя се…

Спря и се насили да издържи погледа му.

— Мъча се да си обясня всичко това! Зная, че искам твърде много, Джо. Ти стоиш къде по-високо от мен, имаш право да очакваш повече от една жена…

— Не е това, Мери!

Но тя го прекъсна:

— Зная, че е така! Мъчиш се само да щадиш чувствата ми. Зная, че си нещо повече от мен! Мъча се да държа главата си високо, старая се от дълго време да не губя самообладание. Опитвала съм дори да бъда весела, казвала съм си, че не искам да бъда като мисис Замбони и вечно да се оплаквам. Но каква файда да се самозалъгваш! Ходих на черква и чух преподобния Спрагс да разправя на хората, че богатите и бедните са равни в очите на Всевишния. Може и тъй да е, но аз не съм бог и никога няма да се правя, че не ме е срам да живея в място като това.

— Сигурен съм, че бог няма никакъв интерес да те държи тук…

Тя го прекъсна:

— Най-трудно ми е да понасям всичко това тук, като зная, че по света има толкова чудесни неща, а човек никога не може да ги има! Все едно да ги гледаш през стъкло, като на витрината на магазина. Помисли си само, Джо Смит, веднъж в една църква в Шеридън чух една дама да пее чудесно. Един-единствен път в живота ми! Можеш ли да си представиш какво значеше това за мен?

— Да, Мери, мога.

— Но още преди години си обясних всичко това. Знаех каква цена трябва да плаща една работничка за такива неща и си казах: няма да си позволявам да мисля за тях. Мразех това място, исках да се махна… Но можеш да сториш това само по един начин — да се оставиш някой мъж да те отведе! Затова останах тук. Останах си честна, Джо. Искам да ми повярваш.

— Разбира се, Мери.

— Не, никакво „разбира се“! Това значи да се бориш с изкушенията. Колко пъти съм поглеждала Джеф Котън и съм си мислела от какви неща имам нужда! И съм минавала без тях! Но ето че идва нещо, което жената желае повече от всичко друго на тоя свят!

Тя помълча, но само за миг.

— Казват ти да обикнеш човек от твоята класа. Тъй ми каза и мама преди смъртта си. Ами ако не стане така? Ако седнеш и си помислиш какво значи да раждаш бебета едно след друго, докато се износиш и капнеш — както стана с мама? Ами ако умееш да цениш учтивостта… да ти е присърце интересният разговор! — Тя изведнъж сключи умолително ръце пред себе си. — Ах, Джо, ти си толкова различен, толкова различен от всички останали тук! И разговорът, и движенията ти, и игривият ти поглед! Няма миньор с такъв поглед, Джо. Сърцето ми сякаш спира, като ме погледнеш! — гласът й секна и Хал видя, че тя се мъчи да се овладее. След миг тя възкликна предизвикателно: — Но те ти разправят: внимавай, да не си посмяла да обикнеш такъв човек, само дето ще си умреш от мъка!

Настъпи мълчание. Любителят социолог нямаше под ръка никакво решение на този проблем — нямаше отговор нито на абстрактния въпрос, нито на конкретната молба!