Ъптон Синклер
Цар Въглен (24)

24

Дойде време Мери да си върви и Хал се надигна, присвивайки се от болки, да я изпрати. Тя го изгледа внимателно; до този момент не бе усетила колко много страда той. Когато закрачиха заедно, го попита:

— Защо работите такава работа, когато не ви се налага?

— Налага ми се! Трябва да си изкарвам прехраната.

— Не по този начин! Такъв буден младеж като вас — при това американец!

— Мислех, че ще е интересно да видя миньорския занаят.

— Е, видяхте — рече девойката. — А сега го зарежете.

— Няма да ми навреди, ако поработя още малко.

— Няма ли? А откъде знаете? Всеки ден могат да ви изнесат на някоя дъска.

Нейните „изящни обноски“ изчезнаха, гласът й зазвуча рязко — както винаги, когато говореше за Норт Вали.

— Зная какво говоря, Джо Смит. Нима не загубих двама братя в мината, две чудесни момчета! А колко други съм виждала да слизат със смях, а ги изваждат като трупове или — което е още по-лошо за работния човек — осакатени. Понякога ми се ще да застана сутрин пред входа на шахтата и да завикам: „Връщайте се, връщайте се! Още днес слезте по каньона! Гладувайте, ако трябва, просете, захванете каквато щете друга работа, само не миньорство!“.

В гласа й зазвуча страстен протест, а по-нататък към него се прибави и нова нотка, нотка на интимен страх:

— Сега е още по-лошо… откакто дойдохте вие, Джо! Като ви гледам как поемате миньорския живот — вие, който сте толкова млад, и силен, и различен от другите. О, вървете си, Джо; вървете си, докато можете! — Учуди го нейната разпаленост.

— Не се тревожете за мен, Мери — каза той. — Нищо няма да ми се случи. Аз наистина ще си вървя след някое време.

Пътят беше неравен и докато вървяха, той я придържаше за ръката. Почувствува как тя се разтрепери и продължи бързо:

— Въпросът не е аз да си отида, Мери. Става дума за вас самата. Вие мразите това място… за вас е ужасно, че трябва да живеете тук. Никога ли не сте помислили да се махнете оттук?

Тя не отговори веднага, а когато стори това, възбудата беше изчезнала от гласа й и думите зазвучаха глухо и пропити с отчаяние:

— Няма никакъв смисъл да мислите за мен. Не мога да сторя нищо… никое момиче не може да направи нищо, когато е бедно. Опитах се… но то е все едно да се блъскаш в каменна стена. Не мога дори да спестя пари за влака. Помъчих се, пестих две години… и колко мислите, че спестих, Джо? Седем долара! Седем долара за две години! Не, не могат да се пестят пари там, където толкова много неща късат сърцето на човека. Може да ги презирате за страхливостта им, но сте длъжни да помогнете, когато някой мъж загине и изхвърлят семейството му през зимата и ги оставят без покрив над главата.

— Твърде милостива сте, Мери.

— Не, не е това! Мога ли да отпътувам и да зарежа собствения си брат и сестра, които се нуждаят от мен?

— Бихте могли да печелите пари и да им пращате.

— И тук печеля малко — ходя да чистя и да се грижа за някои, които имат нужда от мен.

— Но не може ли другаде да печелите повече?

— Мога да хвана работа в някой ресторант за седем-осем долара седмично, но тогава и ще харча повече, а и парите, които ще пращам у дома, няма да са достатъчни, щом като аз не съм там. Или мога да намеря работа в дома на някоя друга жена и да работя по четиринайсет часа на ден. Но, Джо, не повече робия търся аз, а нещо красиво… Нещо, което да си е мое! — Изведнъж тя разпери широко ръце, сякаш нещо я задушаваше. — О, искам нещо хубаво и чисто!

Той отново почувствува как тя се разтрепери. Пътят както преди беше неравен и в изблик на съчувствие Хал я обхвана през кръста. В света на охолните човек може да си позволи такива волности и той сметна, че може да стори същото и с дъщерята на миньора. Но когато я привлече към себе си, по-скоро почувствува, отколкото чу как тя изхълца.

— Мери — прошепна той и те спряха. Почти несъзнателно я прегърна и с другата си ръка и след миг почувствува топлия й дъх в лицето си. Тя затрепера в прегръдката му.

— Джо! Джо! — зашепна тя. — Ти ме отведи!

Тя беше една роза в този каменовъглен район и Хал бе дълбоко затрогнат. Ето че тук, в топлата лятна нощ, под лунната светлина, от която струеше същото настроение като това в италианските градини на богаташите, пред него се очерта лекият път на насладите. Но не минаха и няколко минути и Хал почувствува как го обзема неподправен страх. У дома имаше момиче, което го чакаше, а тук, откакто беше дошъл, у него зрееше едно решение — да намери начин да обезщети бедните, да им се отплати за свободата и културата, на които той се радваше, а не да ги мами, да живее на гърба на когото и да било от тях. За тази работа се грижеха мнозина като Джеф Котън!

— Мери — помоли я той, — не трябва да правим това.

— Защо?

— Защото… не съм свободен. Има друго момиче.

Той почувствува как тя се сепна, но не се отдръпна от него.

— Къде? — попита тя тихо.

— У дома, чака ме.

— А защо не ми каза?

— Не зная.

Изведнъж разбра, че девойката има основания да му се сърди. За простите нрави на нейния свят, между тях вече имаше нещо — бяха го видели да излиза с нея, смятаха го вече за нейно „гадже“. Беше я подтикнал да говори за себе си, беше упорствувал да спечели доверието й. А за тези бедни хора нямаше тънкости, в живота им нямаше място за интелектуални ексцентричности, за платонично приятелство или флиртове.

— Прости ми, Мери — каза той.

Тя не отговори нищо, но не се сдържа, изхълца и бавно се откъсна от прегръдката му. Той се пребори с желанието да я прегърне отново. Тя беше хубава, от нея струеше жизненост и толкова й беше необходимо щастие.

Но Хал се овладя и минута-две те останаха един срещу друг мълчаливо. После той я попита смирено:

— Все пак, можем да останем приятели нали, Мери? Трябва да знаеш… ужасно съжалявам!

Тя не издържа неговото съчувствие.

— Няма нищо! — отсече тя. — Просто ми хрумна, че ще успея да се махна. Това е, което търсех от теб.