Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfabetyczny morderca, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца

Три криминални романа

 

Смъртта дебне под прозореца

Внезапната смърт на кибика

Азбучният убиец

 

Превод: Лина Василева, Олга Веселинова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Пенчо Пенчев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова

ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.


I.
Жена на шията

Секретарката на Градското управление на Гражданската милиция в Забегово Зоша влезе в кабинета на началника и остави пощата на бюрото. На излизане, както обикновено, не затвори вратата. Знаеше, че майор Станислав Зайончковски има навика да коментира гласно преписката и незабавно да дава наставленията си, произтичащи от съдържанието й. При това не обичаше да вика своята сътрудничка в кабинета си, задоволяваше се с присъствието й в секретарската стая.

Напоследък Зоша и всички останали в управлението остро бяха почувствували мрачното настроение на шефа си и гледаха да не му се мяркат пред очите в старанието си да не предизвикват гнева му. Нищо чудно. На началника на Гражданската милиция в Забегово никак не му вървеше. Заместникът му бе претърпял сериозна злополука с мотоциклет, а от останалите петима офицери, с които Стария разполагаше, един бе изпратен на курсове да специализира криминалистика, а друг се разболя тежко и се наложи да замине на продължително лечение в санаториум. Тъй че в Забегово бяха останали само трима офицери, единият от които току-що беше завършил школата. Подофицерите също не бяха в пълен състав.

А на всичко отгоре бяха извършени няколко тайнствени престъпления, които от два месеца не само не даваха мира на служителите от милицията, но и предизвикваха паника в града и цялата област. Стария ходеше като отровен и се хващаше за най-малката дреболия. Днешният ден потръгна зле. Още сутринта старши сержант Фалковски предизвика недоволството на началника и бе здравата накастрен, а майорът, разлютен като стършел, се затвори в стаята си. Най-малко пет минути Зоша се колеба дали да влезе с пощата, или да изчака известно време. Най-сетне събра кураж, остави преписката върху бюрото и сега от другата стая, с молив в ръка и бележник на масата, очакваше развоя на събитията.

Не се наложи да чака дълго.

— По дяволите! — прогърмя баритонът на Зайончковски. — Ама че го измислили! Капитан Полешчук при мене!

Секретарката не използува телефона, а изскочи от стаята и след миг Зигмунт Полешчук, който отговаряше в управлението за крайградската зона, а в момента изпълняваше длъжността заместник-началник, се озова в кабинета му.

— Човек може да полудее! — Майорът дори не посочи стол на колегата си. — Знаеш ли какво са изкомбинирали онези философи от Воеводското управление?

Капитанът беше в течение, че Зайончковски е изпратил до Воеводското управление няколко писма, с които уведомяваше за отчайващото положение в Забегово и молеше да му бъдат изпратени неколцина помощници и преди всичко Воеводското управление само да поеме разследването на тайнствените убийства или поне да изпрати следствена група.

— Отговарят ми — продължи майорът, — че за момента не виждат причини те да се нагърбват със следствието. Обещават да помагат със съвети. На молбата ни за хора ме уведомяват, че от Ченстохова са ни „отпуснали“ поручик — тук майорът се наведе към писмото, — поручик Барбара Шливинска. Повече никого не можели да ни дадат, защото и при тях било напечено.

— То се знае. Лято е, отпускарски сезон, работа има повече от всякога.

— Седят по трима в стая, а не искат да ми пратят някого поне за два месеца.

— Все пак ви отпускат тази Шливинска, наистина не е от Катовице, а от управлението в Ченстохова, но и това е нещо.

— Жена! За какъв дявол ми е тук жена? Трябват ми хора за работа, а не такива, дето по цял ден ще се гледат в огледалцето и или ще червят устните си, или ще си пудрят носа.

— Преувеличаваш, Стах — опита се да го успокои капитанът. — Та и при нас има няколко момичета — всяко работи за трима. Нали сам представи Калужова за награда пред воеводския началник и обеща, че ще пратиш Криша Лавинска в офицерската школа в Шчитно.

— Това е друго — не се оставяше да бъде убеден Зайончковски. — Калужова е от транспортната, пък Криша от стопанската милиция. Налице са вече четири трупа и кой знае още колко ще станат. Та нали азбуката има още двадесет и осем букви.

— Във всеки случай тази Шливинска ще облекчи положението ни. Можем да й възложим всичко несъществено, всички случаи на нарушения, дето ги пращаме не в съда, а в колегията. Тогава ти или аз, като разполагаме с повече време, ще се посветим на „азбучния убиец“.

— И дума да не става! — Майорът не само се разгневи още повече, но и прояви инатчийския си характер. Щом като тия господа от Воеводското са такива умници, че ми обесват на шията някаква си жена, нека покаже какво може. Ще й възложа тъкмо този случай.

— Не упорствувай, Стах. — Капитанът се опита да успокои приятеля си. — Момичето може да се окаже много полезно за нас. Ако и дадеш този случай, смятай, че си я провалил.

— Тъкмо това искам. Ще имам основание да я върна обратно в Ченстохова. А на онези от Катовице ще им дам да разберат още на първото съвещание. Сигурно началникът на Воеводското управление не знае нищо за нашето положение, а разни умници са натъкмили всичко през неговата глава.

Капитанът не се опита да спори. Не от вчера познаваше началника си. Знаеше, че в края на краищата Зайончковски е благ човек, както се казва, „за всяка рана лек“. Но понякога беше в състояние да се покаже по-упорит от дванадесет магарета, взети заедно. А колкото до работата на жените в милицията, майорът отдавна имаше установено мнение. Допускаше ги най-много до транспортния или стопанския отдел. Нямаше друго управление в цялото воеводство с толкова малък женски състав както Забегово. И изобщо Зайончковски бе заклет стар ерген с всички предубеждения по отношение на нежния пол. Каква бе причината за тази враждебност, никой от подчинените му никога не се бе осмелил да подпита Стария.

— Ще й възложа разследването — повтори майорът.

— Постъпи както искаш — сви рамене капитанът, — но помни едно. Можеш да отпратиш момичето, но следствието е много важно и не бива да пострада.

— Така ще й отровя живота, че сама ще се моли да я върна в Ченстохова. А колкото до следствието, не се безпокой. Ще й го възложа, но сам ще се погрижа да не извърши някоя глупост и ще постъпвам както намеря за добре съобразно случая.

— Поне засега работата ни не е потръгнала, макар че добре познаваме тукашния район. Ако я възложим на новак, съвсем ще я обречем на неуспех.

— В случаи като този, когато престъпникът е сигурно някой изверг или луд, резултат се постига с много упоритост. Необходимо е да се организират хайки с участието на много хора или поне да се устройват клопки.

— Нито за едното, нито за другото имаме хора, нито пък възможност да осигурим съответни съоръжения.

— За всичко това не веднъж и два пъти съм писал до Воеводското. Вместо помощ получавам само полезни съвети и жена на шията. По дяволите такава работа! И кому след време ще трият сол на главата? Разбира се, на майор Станислав Зайончковски!

Зигмунт Полешчук трябваше да признае, че в думите на началника му се съдържаше доста истина. В действителност Градското управление в Забегово беше в тежко положение. Но майорът не желаеше да разбере, че така бе почти във всеки град, затова воеводските власти и при най-добро желание не можеха да се притекат на помощ веднага във всяко свое поделение. Капитанът си представяше колко главоболия е създала в Ченстохова заповедта, с която Шливинска се командироваше в Забегово, и отново се опита да внесе успокоение:

— Още не си видял тази жена, и вече си се настроил така враждебно към нея. Може пък да се окаже превъзходен професионалист. В Катовице отлично знаят тежкото ни положение, а „азбучният убиец“ и там сигурно всява голям страх. От Забегово до Катовице е само час и половина път. Престъпникът лесно би могъл да се прехвърли на техен терен. А освен това нали все пак отговарят пред Варшава за цялото воеводство, включително и за нас. Сигурно не ни изпращат новак.

— Превъзходен професионалист — разсмя се иронично майорът. — Чувал ли си анекдота за машинистката и професионализма? Благодаря за такава помощ. Не стига, че нищо няма да свърши, ами ще има да върти очички и да се кипри пред момчетата ми. Вече си я представям.

— А може пък да е грозна? Кривогледа, куца и гърбава?

— Още по-зле — не на шега се уплаши Зайончковски. — Предпочитам да е хубава, отколкото някое чудовище.

— Не бих казал, че си особено последователен. Затова се и надявам, че ще се откажеш от идеята да й възложиш да открие „азбучния убиец“.

— Бъди сигурен, че няма да го направя. Щом Воеводското я смята за толкова способна, нека покаже какво може.

— Боя се, че на Шливинска няма да й е леко в Забегово.

— Тъкмо на това разчитам. Колкото по-бързо се измете оттук, толкова по-добре.