Ъптон Синклер
Цар Въглен (87)

24

Хал постоя замислен няколко минути. Беше изненадан, че могат да стават подобни неща, докато влакът на Пърси Хариган беше още в селището. Помисли дали да отиде при Пърси или ще е достатъчен само някакъв намек пред Котън или Картрайт.

— Мери — заговори той спокойно, — няма защо да се измъчваш толкова много. Ще се застъпим да се отнасят по-внимателно с жените, уверявам те.

Но тя продължи да хълца.

— Какво можеш да направиш? Те правят каквото си искат!

— Не — рече Хал. — Сега има известна разлика. Повярвай ми, ще уредя нещо. Ще ида да поговоря с Джеф Котън.

Той тръгна към вратата, но един вик го спря.

— Хал! — Това беше Джеси, която той почти забрави в гнева си срещу надзирателите.

Той се обърна и я погледна, сетне погледна към Мери — видя как тя свали ръце от мокрото си от сълзи лице и как тъжният израз на лицето й се смени с удивление.

— Хал!

— Прощавай — бързо рече той. — Мис Бърк, това е моята приятелка, мис Артър. — Сетне, не съвсем сигурен дали ги е запознал както трябва, добави: — Джеси, това е моята приятелка, Мери.

Доброто възпитание на Джеси не я подвеждаше при никакви обстоятелства.

— Мис Бърк — рече тя и се усмихна учтиво. Но Мери не отговори нищо и лицето й запази напрегнатия израз.

В първоначалното си възбуждение тя почти не забеляза тази непозната. Но сега се взираше в нея и започваше да се досеща. Пред нея стоеше красиво момиче с онзи вид красота, която е немислима в един каменовъглен район; сдържана, но подчертано елегантна — дори в простата мушама и ботинките. Мери бе свикнала със скъпите тоалети на мисис О’Калахън, но тук виждаше нов вид елегантност, неуловима и подкупваща, някак си несъзнателна. И това момиче предявяваше някакви претенции към Джо Смит, помощник-копача! Наричаше го с някакво име, което беше неизвестно досега на неговите приятели в Норт Вали. Нямаше нужда малкият Джери да се обажда — Мери инстинктивно схвана за миг, че пред нея е „другото момиче“.

Мери почувствува внезапно и с болезнена острота колко окърпена и мръсна е синята й басмена рокля, колко големи и загрубели са ръцете й, колко неугледни са обувките й с подкривените токове и почти разръфаните предници. Но у Джеси също заработи женският инстинкт: тя също виждаше пред себе си хубаво момиче с онзи вид хубост, която тя не харесваше, но не можеше да отрече — хубостта на крепкото здраве, на бликащата жизнена сила. Джеси беше наясно със собствената си прелест, защото бе научена грижливо да я пази. Тя не пропусна да забележи също недостатъците на другото момиче — окърпената мръсна рокля, големите загрубели ръце, разкривените обувки. Но дори и така, тя разбра, че „Червената Мери“ притежава качество, което тя нямаше — край тази дива роза на каменовъгления басейн, тя, Джеси Артър, сигурно изглеждаше като градинско цвете, нежно и безцветно.

Видя как Хал сложи ръка върху ръката на Мери, чу разговора помежду им. Тя го наричаше Джо! И внезапен страх стегна сърцето на Джеси.

Като много други девойки, получили изтънчено възпитание, и Джеси Артър знаеше повече, отколкото признаваше дори и пред самата себе си. Знаеше достатъчно, за да разбере, че заможните и непритеснени от живота млади хора невинаги са светци и аскети.

Често бе чувала също приказките, че онези жени от простолюдието „нямат никакъв морал“. Какво ли точно означават тези приказки? Как би се държала девойка като Мери Бърк — жизнена и емоционална, недоволна от съдбата си — спрямо един начетен и привлекателен мъж като Хал? Разбира се, ще го пожелае; няма такава жена, която да го познава и да не го желае. И ще се опита да го открадне от неговите приятели, от неговия свят, от щастливото и безгрижно бъдеще, което му принадлежи по право. Тя ще има власт над него — тъмна и страшна власт, тайнствена и затова още по-ужасна за Джеси. Възможно ли е тази власт да се окаже по-силна дори от мръсната басмена рокля, от големите загрубели ръце и от разкривените обувки?

Тези мисли, описани с толкова много думи, минаха само за миг, интуитивно, през ума на Джеси. Тя изведнъж разбра непонятното — че Хал може да зареже приятели, дом и бъдеще и да дойде и да заживее сред тази нищета и страдания! Прозря вековната драма в душата на човека, борбата между силите на доброто и злото за тази душа, и видя себе си като олицетворение на рая, а тази „Червена Мери“ беше адът.

Джеси погледна Хал. Той изглеждаше толкова прекрасен и предан. Лицето му беше открито, той въплъщаваше самата честност. Не, не можеше да повярва, че той може да се поддаде на подобно обаяние! Ако беше така, никога не би я довел в този дом, никога не би рискувал среща между двете. Не, но той може би се бореше с изкушението, може би вече беше попаднал в неговите мрежи и само смътно долавяше това. Той беше мъж, значи заслепен; беше мечтател и именно от него можеше да се очаква да идеализира това момиче, да го смята за наивно и простодушно, за лишено от всякакви хитрини! Джеси бе дошла тъкмо навреме да го спаси. И тя ще се бори и ще използува по-тънки хитрости от хитрините на някаква си миньорска уличница.