Ъптон Синклер
Цар Въглен (26)

26

Хал наблюдаваше новия си познат и забеляза, че той разговаря и с други. Не мина много време и непознатият подхвана стария Майк, който за нищо на света не би се отказал от случая да помърмори, та ако ще и пред самия дявол. Хал реши, че трябва да предприеме нещо.

Посъветва се с приятеля си Джери, той като радикал може би имаше някакъв пробен камък, с който да изпита непознатия. Джери го намери през обедната почивка, върна се и заяви, че и той не е по-наясно от Хал по този въпрос. Момъкът или беше агитатор, който се мъчеше да „забърка нещо“, или беше изпратен, от компанията детектив. Имаше само един начин да се разбере истината — някой трябваше да говори открито с него и да се чака какво ще се случи на този някой.

След известно колебание Хал реши, че той трябва да бъде жертвата. Това събуди отново неговата страст към приключенията, която беше притъпена от копаенето на въглища. Тайнственият непознат се превърна за Хал в някакъв особен миньор, който дълбаеше душите на хората; Хал ще му заложи контра-мина и може би ще успее да го взриви. Той би могъл да си позволи това по-безболезнено от някои други — например от дребната мисис Дейвид, която вече бе приела непознатия в дома си и му беше разкрила, че нейният съпруг е членувал в най-революционния от всички миньорски профсъюзи — Южноуелската федерация на миньорите.

И така следващата неделя Хал покани непознатия на нова разходка. Той прие поканата едва когато Хал му каза, че иска да поговори с него. Докато се изкачваха по каньона, Хал подхвана:

— Мислех си за това, което ми каза за условията в тези мини и стигнах до заключението, че няма да е зле да се поразмърдаме малко тук в Норт Вали.

— Така ли?

— Когато пристигнах тук, отначало мислех, че хората недоволствуват просто ей така. Но както сам имах случай да се убедя, тук с никого не се отнасят честно. Например на никого не заплащат действително изработеното, освен ако не е любимец на надзирателя. Сигурен съм в това, защото правихме какви ли не опити с моя майстор. Натоварим една вагонетка съвсем леко, претеглят я — хиляда и осемстотин; натъпкваме друга така, че сме сигурни, че има два пъти повече въглища — но никога не ни пишат повече от две и двеста или две и триста. Просто няма начин да минеш тези цифри… А всички знаят, че тези големи вагонетки могат да поберат два до три тона.

— Сигурно могат — рече другият.

— А натовариш ли някое камъче заедно с въглищата, пишат ти просто една голяма нула. Понякога ти казват, че има камъни дори и да няма никакви. Няма закон, който да ги застави да доказват твърденията си.

— Сигурно няма.

— Всичко се свежда просто до следното: твърдят, че ни плащат по петдесет и пет на тон, но с тези тайни хитрости ни подбиват до трийсет и пет на тон. А вчера в магазина на компанията платих долар и половина за един син работен комбинезон, който в Педро струва, шейсет цента.

— Да, но нали компанията транспортира стоката чак дотук — подхвърли другият.

Така от дума на дума. Хал разбра, че ролите са разменени, сега тайнственият непознат беше този, който го държеше на разстояние от себе си! По някакви причини неочакваният интерес на Хал към справедливостта не му направи никакво впечатление.

По този начин детективската кариера на Хал завърши безславно.

— Слушай, момко — възкликна той. — Какви номера ми играеш, а?

— Номера? — попита другият спокойно. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа защо си дошъл тук?

— За да печеля по два долара на ден — за същото, за което и ти си тук, струва ми се.

Хал се разсмя:

— Ние с тебе сме като две подводници, които се търсят под водата. Май ще е по-добре да изплаваме и там да се бием.

Другият претегли сравнението и изглежда го хареса.

— Изплавай пръв — рече той. Но не се усмихна. Спокойните му сини очи фиксираха Хал с необикновена сериозност.

— Добре — рече Хал. — Моята история не е много сензационна. Не съм избягал затворник, не съм и шпионин на компанията, както може би си мислиш. Не съм и миньор „по рождение“. Просто у дома имам брат и няколко приятели, които си мислят, че знаят всичко за каменовъглената индустрия, това ме ядоса и дойдох да видя сам как стоят нещата. Това е кажи-речи всичко, а пък и нещата тук са интересни и искам да остана известно време. Та надявам се, че не си „кука“.

Другият повървя мълчаливо, като преценяваше разказаното от Хал.

— Човек не може да нарече историята ти съвсем обикновена — отбеляза той накрая.

— Зная. Мога само да кажа това, че е истинска.

— Добре — рече непознатия. — Ще рискувам. Трябва да се доверя някому, ако искам да постигна нещо. Избрах те, защото лицето ти ми хареса. — Загледа Хал изпитателно, докато вървяха. — Усмивката ти не е усмивка на измамник. Но си млад… затова нека ти напомня колко важно е човек да пази тайна в тези работи.

— Ще си трая — рече Хал.

Непознатият бръкна в един вътрешен джоб на ризата си и извади писмо, което удостоверяваше, че той е Томас Олсън, активист на „Обединените минни работници“ — Националният профсъюз на миньорите.