Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 199 гласа)
Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7


По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зелената миля
The Green Mile
Автор Стивън Кинг
Първо издание 1996 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр фантастика, драма
Вид роман в 6 части

Преводач Крум Бъчваров
ISBN ISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани последователно, в 6 последователни месеца на 1996 г. като са пуснати на пазара всяка част в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история разказана от негов познат, който е бил в същия затвор в които се е развило действието.

През 1999 г. излиза и филм по книгата, който носи същото заглавие и е режисиран от Франк Дарабонт. Действието се развива през 30-те години на 20 век в затвора „Студената планина“. Главните действащи лица са осъденият на смърт за изнасилването на две малки момиченца и притежаващ свръхестествени способности Джон Кофи (в ролята Майкъл Кларк Дънкан) и главният надзирател на Зелената миля Пол Еджкомб (в ролята Том Ханкс). Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм. Има още 23 номинации и 13 награди. Стивън Кинг е използвал история разказана от негов познат, който е бил в същия затвор в които се е развило действието.

Въведение

Страдам от безсъние — факт, който няма да изненада хората, четящи романа за приключенията на Ралф Робъртс — и затова винаги имам под ръка някоя история за безсънните нощи. Разказвам си я, докато лежа в мрака, и я пиша наум точно като на пишеща машина или компютър, прибавям мисли, трия подчинени изречения, допълвам диалога. Всяка нощ започвам отначало и стигам малко по-нататък от предишната. На петата-шестата нощ обикновено вече съм запомнил наизуст цели откъси. Това може да ви звучи малко шантаво, но действа успокояващо… и като средство за убиване на времето е по-приятно от броенето на овце.

Накрая тези истории свършват точно като дълго препрочитана книга. („Изхвърли я и си купи нова, Стивън — понякога казва майка ми и ядосано поглежда някой мой любим комикс или евтино книжле. — Тази вече съвсем се е оръфала от четене.“) Тогава идва време да потърся нова и по време на безсъние аз с надежда очаквам да измисля нещо, защото безсънните часове са безкрайни.

През 1992 или 1993 г. работех върху история, озаглавена „Което мами окото ти“. Разказваше се за един човек в отделението на смъртниците, едър чернокож мъж, който с наближаването на датата на екзекуцията му проявява интерес към фокусите. Историята трябваше да се разказва в първо лице от стар затворник, който бута количка с книги из затворническите блокове и продава цигари и дребни неща като лосион за коса и самолетчета от восъчна хартия. В края на книгата, точно преди екзекуцията, исках едрият затворник Люк Кофи да направи големия си фокус и да изчезне.

Идеята беше добра, но не се получи. Опитвах по стотици различни начини, но нищо не излизаше. Дадох на разказвача опитомена мишка, която се возеше на количката му, като си мислех, че това може да помогне, ала напразно. Най-хубаво бе началото: „Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още беше в Евънс Ноч… там беше и електрическият стол, разбира се, който затворниците наричат «Стария Светльо»“. Дотук ми харесваше — по-нататък обаче не. Накрая се отказах от Люк Кофи и неговите изчезващи монети в полза на приказката за една планета, където по време на дъжд хората кой знае защо се превръщат в канибали… и още си я харесвам, така че долу ръцете, чувате ли?

След около година и половина отново ми хрумна идеята за отделението на смъртниците, само че този път в по-различен аспект. Да речем, помислих си аз, че едрият тип е някакъв лечител вместо начинаещ фокусник, простодушен човек, осъден за убийства, които не само не е извършил, но и се е опитал да предотврати? Тази история беше прекалено хубава, за да си играя с нея нощем, реших аз, макар че всъщност започнах в леглото, като възстанових почти дума по дума началото и измислих първата глава, преди да започна да пиша. Разказвачът от затворник се превърна в пазач, Люк Кофи стана Джон Кофи (алюзия с Фокнъровия Джо Кристмас), а мишката стана… ами, господин Джингълс.

Историята беше добра, разбрах го още от самото начало, но ми беше невероятно трудно да я напиша. В живота ми имаше други неща, които ми се струваха по-лесни — едно от тях беше сценарият за телевизионния минисериал „Сиянието“ — и аз едва-едва напредвах със „Зеленият път“. Като че ли създавах цял нов свят, защото не знаех почти нищо за живота в отделението на смъртниците в Юга по време на Голямата депресия. Можех да проуча въпроса, разбира се, но си мислех, че така ще убия крехкото чудо, което бях открил в историята — някаква част от мен още отначало знаеше, че не искам действителност, а мит. Затова продължавах, редях думите и се надявах на вдъхновение, осенение, някакво малко чудо.

Чудото дойде с факс от Ралф Вичинанза, моя агент за разпространение на правата за книгите ми в чужбина, който беше разговарял с един британски издател за серийните романи на Чарлз Дикенс отпреди век. Ралф ме питаше небрежно, като човек, който не очаква идеята да се осъществи, дали не искам да опитам този начин на публикуване. Божичко, аз веднага налапах въдицата. Мигновено разбрах, че ако се съглася с този проект, ще трябва да довърша „Зеленият път“. Чувствайки се като римски войник, който подпалва моста на Рубикон, аз се обадих на Ралф и го помолих да сключи сделката. Той го направи. Останалото ви е известно. Джон Кофи, Пол Еджкоум, Бруталния Хауъл, Пърси Уетмор… оттам нататък те поеха нещата в свои ръце. Получи се страхотно.

„Зеленият път“ се прие великолепно, което изобщо не бях очаквал. Всъщност си мислех, че спокойно може да не се продава. Читателските отзиви бяха прекрасни и този път с тях бяха съгласни повечето критици. Струва ми се, че до голяма степен дължа масовото приемане на книгата на далновидните предложения на жена ми, а търговския й успех — на усилената работа на хората от „Дътън Сигнит“.

Самото преживяване обаче беше единствено мое. Пишех като побъркан, опитвах се да тичам в крак с безумния издателски график и в същото време да създам книгата така, че всяка част да има своя миникулминация, надявах се, че всичко ще е наред, и знаех, че ще ме обесят, ако не се получи. Питал съм се дали Чарлз Дикенс се е чувствал по същия начин, дали се е надявал, че въпросите, повдигнати в сюжета, сами ще намерят отговор. Предполагам, че и с него е било така. За негово щастие Божието министерство на талантите е отпуснало малко повечко на стария Чарлз.

Един-два пъти ми се случи да си помисля, че сигурно осейвам земята след себе си с най-отявлени анахронизми, но те се оказаха съвсем малко. Даже „порнокомиксът“ с Попай и Олив Ойл попадна право в целта: след публикуването на Част 6 някой ми прати отпечатък от точно такъв комикс, издаден около 1927 г. На една от рисунките Уимпи опъва Олив и в същото време яде хамбургер. Божичко, нищо не може да се сравнява с човешкото въображение, нали?

След успешното публикуване на „Зеленият път“ бяха проведени много дискусии за това как — и дали изобщо — да бъде издаден като един роман.

Иска ми се някога изцяло да го преработя, да го превърна в такъв роман, какъвто в този формат не може да е, и отново да го издам. Дотогава това ще трябва да свърши работа. Радвам се, че го харесаха толкова много читатели. И знаете ли, в края на краищата се оказа доста добро четиво за приспиване.

 

Бангор, Мейн

6 февруари 1997 г.