Ъптон Синклер
Цар Въглен (66)

3

Следващите думи на Хал не бяха в отговор на тази забележка на Били Кийтинг. Катастрофата в мината оживя пред очите му, докато Кийтинг диктуваше по телефона, така че той не мислеше за кожата си, а за погребаните в мината сто и седем мъже и момчета.

— Мистър Кийтинг — попита Хал, — сигурен ли сте, че „Газет“ ще отпечати този материал?

— Господи! Та нали затова съм дошъл тук!

— Вече се разочаровах веднъж, нали ви казах.

— Да, но си попаднал в противния лагер. Нашият вестник е вестникът на бедните и ние се прехранваме от подобни неща.

— Няма ли опасност да „посмекчат“ материала?

— В никакъв случай, гарантирам ти.

— И Питър Хариган няма да се опита да го спре?

— Много отдавна Питър Хариган се отказа от подобни опити с „Газет“, момко.

— Добре — рече Хал. — А сега, кажете ми, материалът ще свърши ли работа?

— В какъв смисъл?

— Ами… да ги принуди да отворят шахтата.

Кийтинг помисли малко.

— Страхувам се, че в това отношение няма да има голяма полза от него.

Хал го изгледа слисан: беше сигурен, че самото разкриване на фактите ще принуди компанията да действува. Но Кийтинг му обясни, че „Газет“ се чете предимно от работници и няма голямо влияние.

— Нашият вестник е вечерен. Когато хората цяла сутрин четат лъжи, не е лесно вечерта да ги накараш да повярват в истината.

— А материалът няма ли да бъде отпечатан и от други вестници в страната?

— Да, имаме връзки и с останалия печат, но това са все вестници като „Газет“ — вестници на бедните. Ако ни попадне някоя груба несправедливост и започнем да я бичуваме непрекъснато, можем да направим впечатление; ако не друго, поне намаляване броя на новините, които асоциацията умишлено не разпространява. Но когато става дума за такава дреболия, като затварянето на тези работници в шахтата, най-многото, което можем да постигнем, е да поразтревожим малко компанията.

И така Хал се озова там, откъдето беше тръгнал.

— Трябва да измисля нещо друго! — извика той.

— Не виждам какво — рече Кийтинг.

Двамата млъкнаха. Младият миньор се замисли.

— Смятах да ида в Уестърн сити и да се обърна към тамошните редактори — промълви той неуверено.

— Ще ти кажа какво ще стане, за да ти спестя пътните — те няма и да помиришат твоята история.

— А ако потърся губернатора?

— Първо, едва ли ще те приеме. А дори и да те приеме, няма да направи нищо. Виждаш ли, той дори не е никакъв губернатор, а просто една марионетка, поставена там да се мамят хората. Той действува само тогава, когато Хариган дръпне конците.

— Зная, че е човек на стария Питър. Но все пак… какво да предприема сега? — попита безпомощно Хал.

По лицето на репортера се изписа съчувствена усмивка.

— Виждам, че за пръв път се опълчваш срещу едрия капитал. — След миг Кийтинг добави: — Млад си още! Като натрупаш повече опит, ще оставиш тези проблеми на по-старите хора.

Но Хал не долови иронията в думите му. Нали същите тези думи беше слушал от брат си и ги беше възприемал съвсем сериозно! Освен това току-що беше преживял тези ужасни сцени.

— Но не разбирате ли, мистър Кийтинг, че не мога да бездействувам, когато онези хора там загиват?

— Не бих казал, че бездействуваш — отвърна другият. — Мога да ти кажа само, че цялото твое шетане няма да им бъде от никаква полза.

Хал се обърна към Едстрьом и Маккелър.

— Изслушайте ме за малко — рече той. Гласът му звучеше умолително, сякаш мислеше, че нарочно отказват да му помогнат. — Трябва да направим нещо, трябва! Аз съм нов в тази игра, както казва мистър Кийтинг, но вие не сте. Помислете, хора, помогнете ми да изработим някакъв план!

Последва дълго мълчание.

— Бог ми е свидетел — рече накрая Едстрьом, — че бих предложил нещо, ако знаех какво.

— Аз също — добави Маккелър. — Блъскаш главата си в зида, момчето ми. Властите тук са просто един клон на компанията „Дженеръл фюъл“. Служителите са мошеници… до един слуги на компанията.

— Почакайте малко — рече Хал. — Да помислим. Да допуснем, че властта беше на място, какво щяхме да предприемем? Подобен случай е от компетенцията на окръжния прокурор, нали?

— Безспорно — каза Маккелър.

— Вие вече споменахте веднъж за него, казахте, че се заканил да даде под съд някои главни надзиратели в мините по обвинения във фалшифициране на изборите.

— Това беше по време на предизборната кампания — уточни Маккелър.

— Да, спомням си. Джеф Котън ми каза, че в речите си той бил приятел на миньорите, а в действията си — на компаниите.

— Точно такъв е — съгласи се сухо другият.

— Добре, дали все пак да не ида при него, просто за опит. Откъде да знаете, може пък и той да има сърце.

— Не сърце му трябва на него, а гръбнак — отсече Маккелър.

— Все пак трябва да повдигна въпроса пред него. Ако не иска да предприеме нищо, поне ще регистрираме това и за вас ще има нов материал, мистър Кийтинг, не съм ли прав?

— Да, така е — призна репортерът. — Какво ще поискаш от него?

— Как какво? Да постави въпроса пред Федералното жури, да възбуди съдебно дирене срещу надзирателите в Норт Вали.

— Това ще отнеме много време и няма да спаси хората в шахтата.

— Ако прокурорът заплаши с подобна процедура, това би могло да ги спаси.

— Мисля, че никакви закани на Дик Паркър не биха имали някаква тежест — намеси се Маккелър. — Шефовете знаят, че могат да го спрат.

— Добре, няма ли някой друг? Не трябва ли да отнеса въпроса до съда?

— Кой съд?

— Не зная. Вие кажете.

— Добре — рече шотландецът. — Да започнем отдолу: мировият съдия.

— Кой е той?

— Джим Андерсън, ветеринарен доктор. Той, като всеки друг мирови съдия, живее от дребни подкупи.

— А по-висшата инстанция?

— Добре. Окръжният съд. Съдията Дентън. Той е колега на Валмън, юрисконсула на компанията. Докъде смяташ да стигнеш с него?

— Значи се ловя за сламки. Но нали казват, че всеки давещ се прави това. Както и да е, ще потърся тези хора. Може би между тях все ще намеря един, който да направи нещо. Това поне няма да навреди никому.

Но другите трима смятаха, че има кой да си изпати и се помъчиха да убедят Хал, че може да бъде пребит или дори убит.

— Ще го направят! — разгорещи се Маккелър. — И то без никакви неприятности за тях: ще докажат, че си намушкан от някакъв пиян италианец, докато сте се карали за жени.

Но Хал вече беше твърдо решен и вярваше, че ще може да свърши работата си, преди неговите врагове да изпълнят плановете си. Не възнамеряваше също да разреши на никой от приятелите си да го придружава; искаше да възложи по-важни неща на Едстрьом и на Кийтинг, а колкото до Маккелър, той не можеше да се движи достатъчно бързо. Хал нареди на Едстрьом да отиде до пощата, да вземе препоръчаното писмо и веднага да смени банкнотите. В плана му влизаше това да разполага с писмени клетвени декларации, които да представи на губернатора, в случай че тукашните служители откажеха да действуват. Парите му бяха нужни за тази цел. Междувременно Били Кийтинг трябваше да напише материала за контрольора и след два часа да се срещне с Хал в хотела, където ще получи за вестника копия от клетвените декларации.

Хал все още носеше работното облекло от вечерта, когато го арестуваха в дома на Едстрьом. Но той отхвърли предложението на Маккелър да му даде назаем приличен костюм, знаеше, че дрехите на стария шотландец няма да му станат, пък и по-добре би било да се движи с миньорските си дрехи, отколкото като зле облечен господин.

Като уточниха всички тези подробности, Хал излезе на улицата. Пийт Ханън тръгна след него. Младият миньор ненадейно побягна, другият последва примера му и двамата запрашиха по улицата за голямо удивление на минувачите. Хал беше добър спринтьор и вероятно Пийт можеше само да се радва, че канцеларията на окръжния прокурор не беше далеч.