Ъптон Синклер
Цар Въглен (108)

20

Малко след обеда в хотела пристигнаха членовете на отвлечената комисия, всички изпоцапани и изморени. Попитаха за Йохан Хартман и ги изпратиха горе в стаята му, където се разигра неприятна сцена. Осем мъже и една жена, които бяха дръзнали да извършат геройство и бяха станали жертва на престъпление, не можеха да приемат толкова лесно техните усилия и саможертва да отидат на вятъра; не скриха също и мнението си за онези, които ги предаваха.

— Мъчите се да ни подмамите! — извика Тим Рафърти. — Откак се помня, не оставяте на мира моя старец да ви помогне… а сега, когато правим каквото искате, вие ни изоставяте!

— Никога не сме искали от вас да стачкувате — рече Мойлън.

— Вярно е. Само искате да си плащаме членския внос, та да можете да получавате големите заплати.

— Заплатите ни не са толкова големи — обясни търпеливо младият профсъюзен ръководител. — Сами ще разберете това, ако се позаинтересувате.

— Каквито и да са, получавате ги, а нашите спират. Ние оставаме на улицата, с нас е свършено. Та погледнете ни само… А повечето от нас имат и семейства. Аз имам стара майка и куп братя и сестри, а с баща ми вече е свършено и той не може да работи. Какво ще стане с нас?

— Ще ви помогнем малко, Рафърти…

— Вървете по дяволите! — извика Тим. — Не ми трябва вашата помощ! Когато ми дотрябва милостиня, ще се обърна към окръжните власти. И те са банда мошеници, но поне не претендират, че са приятели на работниците.

Още от началото Том Олсън беше предупредил Хал за същото — когато са объркани, работниците не знаят на кого да се доверят и започват да подозират именно онези, които искат да им помогнат.

— Тим — намеси се Хал, — няма никаква полза от такива приказки. Трябва да се научим да чакаме.

Момъкът се нахвърли върху Хал:

— Какво разбираш ти от тези работи? За тебе всичко е като на шега: когато ти скимне, можеш да си тръгнеш и да забравиш всичко. Чух, че си имаш пари!

Хал не се разсърди от тези думи; нали и собствената му съвест го беше упреквала в същото.

— Не ми е толкова лесно, колкото си мислиш, Тим. Човек може да страда и от друго, освен от липсата на пари.

— О, като сте застрадали… ти и твоите богати приятели! — подигра му се Тим.

Другите от комисията запротестираха.

— За бога, Рафърти! — намеси се Мойлън. — Не можем да направим нищо, човече, и ние сме безпомощни като вас!

— Безпомощни сте, а дори не се опитвате да направите нещо!

— Да се опитаме? Искаш да подкрепим стачка, за която знаем, че няма никакви шансове за успех? От това ще има толкова полза, колкото ако легнем на релсите и се оставим да ни прегази някоя вагонетка с въглища. Не можем да победим, човече! Казвам ти, не можем! Така само ще пожертвуваме профсъюза!

Мойлън изведнъж се разпали. Беше видял десетки случайни стачки в този окръг и десетки млади стачници — бездомни, отчаяни, огорчени, които изливаха разочарованието си върху него.

— Смятате, че можем да ви подкрепим с нашите средства, че можем да продължим тази помощ дори и когато компанията наеме стачкоизменници за работа в мините. Но докъде ще стигнем така, Рафърти? Колко профсъюзи съм видял да фалират, а сам виждаш, не съм толкова стар! Ако имахме банка, щяхме да помагаме на всички миньори в окръга, никой нямаше да работи, докато не получи правата си. Но средствата, с които разполагаме, са пари, припечелени от други миньори; те и сега правят това, Рафърти, долу в шахтите — както ти и баща ти. Дават ни парите и казват: използувайте ги да укрепите профсъюза, да привлечете работниците, които още не са организирани, приемете тези работници в профсъюза, за да не ни подбиват надниците и да не ни провалят стачките. Но не ги пилейте, за бога, те са припечелени с тежък труд; и ако не видим някаква полза, няма да ви даваме повече нищо. Не виждаш ли как стоят нещата, човече? И колко ни тежи всичко това — много повече, отколкото страхът да не загубим мизерните си заплати, макар че не вярвате това. Няма защо да ми говориш така, като че ли съм син на Питър Хариган. Още на десетгодишна възраст бях спирач на вагонетки в мината; не е минало много време, откакто напуснах мините, не съм ги забравил. Вярвай ми, не от страх за хляба си не спя нощем, защото през нощите се самообразовам по малко и зная, че винаги мога да напусна тази работа и да си изкарвам хляба по друг начин. Тормози ме мисълта дали използувам по най-добрия начин парите на миньорите, дали ако бях постъпил другояче, нямаше да им спестя малко от мъката… Ето какво си мислех, Тим Рафърти, когато снощи идвах с влака насам; през целия път слушах тракането на колелата и си казвах: ето че сега пак ще видя страдания, пак ще допусна някои добри хора да се настроят срещу нас, защото не могат да разберат защо ние получаваме заплатите си, а тях ги уволняват. Как ще им покажа, че работя за тях, и то с всичките си сили, и че не аз съм виновен за техните беди?

Уокъп се намеси:

— Няма смисъл да приказваме повече. Виждам, че добре сме се наредили. Няма да ви безпокоим, Мойлън.

— Ще ме безпокоите, ако не помогнете на профсъюза.

Другият горчиво се усмихна:

— Та откъде ще знаеш какво правя аз. Ще ме изхвърлят на улицата — това знаеш само!

— Където и да идеш, ще бъде същото — или ще подкрепяш профсъюза, или ще бъдеш товар, който трябва да мъкнем със себе си.

Младежът се обърна и поговори и с другите членове на комисията. Помоли ги да не се отчайват от неуспеха, да си извлекат поука от него и да продължат да работят за солидарността на миньорите. Всеки трябва да прави жертви, да внася своя дял. Важното е всеки уволнен да се превърне в искра на солидарността и да понесе факела на бунта и на други места. Ако всеки изпълни задачата си, скоро няма да остане място, откъдето господарите ще могат да повикат стачкоизменници.