Ъптон Синклер
Цар Въглен (16)

16

Има и други начини, обясни старият Майк, чрез които миньорът зависи от благоволението на другите. Например краденето на вагонетки. Всеки миньор има месингови плочки, върху които е отбелязан неговият номер, когато изпраща горе натоварена вагонетка, миньорът окачва една от тези плочки на една кукичка — от вътрешната страна на вагонетката. По време на дългия път до кантара някой може да смени плочката, и миньорът губи вагонетката. В някои мини просто отбелязваха номера с тебешир върху вагонетката и нямаше нищо по-лесно от това някой да го изтрие и да напише друг номер! Хал си помисли, че би било съвсем просто вместо плочките да окачват номерирани катинари, но разбра, че подобно нововъведение би струвало на компанията сто или двеста долара и затова краденето на вагонетките продължаваше години наред.

— Смяташ, че надзирателите крадат вагонетките? — попита той.

— Понякога надзирателите, понякога техните приятели… а понякога и самата компания ги краде от миньорите. В Норт Вали, твърдеше старият словак, краде компанията. Нямаше никакъв смисъл миньорът да изпраща горе повече от шест вагонетки дневно; никога нямаше да му признаят повече от шест. Нито пък си струваше да се товари повече от един тон във вагонетка. Те всъщност не теглеха вагонетките, кантарджията просто ги оставяше да минат над кантара и имаше нареждания да не вписва повече от определено средно тегло. Майк разказа за един италианец, който нарочно така препълнил вагонетката, че тя едва минала по галерията и през входа; сетне отишъл на кантара и сам се уверил, че вагонетката тежи шест хиляди и петстотин фунта. Признали му само три хиляди и петстотин, а когато почнал да спори, арестували го. Майк не бил свидетел на ареста, но когато излязъл от мината, италианецът бил изчезнал и повече никой не го видял. След тази случка пред платформата сложили врата, така че никой да не може да вижда кантара.

Колкото повече Хал слушаше разказите на миньорите и разсъждаваше върху тях, толкова по-ясно му ставаше, че миньорът сключва договор, но няма никаква възможност да прецени предварително сключения договор, нито пък да определи след това количеството на извършената от него работа. Нещо повече — той беше длъжен да използува помощни средства, чиято цена и количество бяха извън неговия контрол. Миньорът работеше с барут и в края на всеки месец му удържаха сума за известно количество използуван барут. Той нямаше право на компенсации дори и ако количеството не отговаряше на действителното. Удържаха му от заплатата и за „ковашки услуги“ — поддържането на инструментите; всеки месец плащаше по един или два долара, дори и да не беше помирисвал ковачницата.

Кой бизнесмен в света, помисли си Хал, би премислил подобна оферта и би сключил договор при подобни условия! Кой би се наел например да строи язовир, без да е проучил предварително терена или без да определи колко кубически метра бетон трябва да вложи? Кой бакалин би продал нещо на клиента си, който му предлага сам да влезе в магазина и да премери стоката, като междувременно заключи бакалина отвън? Нелепо бе дори да се поставят подобни въпроси, но ето че в този каменовъглен район петнайсет хиляди души работеха точно при такива условия.

Съгласно щатните закони миньорите имаха право да искат контрольор, който да защищава техните интереси при тегленето на въглищата, като плащаха заплатата на контрольора от собствения си джоб. Винаги когато навън започваха да критикуват условията в каменовъглените мини, собствениците на мините победоносно цитираха този закон; човек трябваше да е почерпил на място необходимия опит, за да разбере каква жестока подигравка бе това с миньорите.

В столовата Хал обикновено седеше до един рус шведски колос на име Йохансон, който товареше греди за крепеж по десет часа на ден. Той бе един от онези, които си позволяваха лукса да говорят открито, защото беше млад, имаше яки мускули и нямаше семейство, което да го обвързва. Шведът беше скитник и бродеше от мините към нивята и от нивята към сечищата. Някой заговори с него за контрольорите и цялата маса чу подигравателния му смях. Нека само поиска някой контрольор!

— Искаш да кажеш, че ще го уволнят? — запита Хал.

— Може би — беше отговорът. — А може би ще го накарат да се самоуволни.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще направят живота му тук толкова проклет, че сам ще се махне.

Та и с контрольора нещата стояха така, както и с фишовете с магазините на компанията и с всички положения в закона, които трябваше да закрилят миньора в случаи на злополука. Човек можеше да иска законните си права, но стореше ли това, всичко зависеше от настроението на надзирателя. Той можеше да зачерни живота на някого, докато този някой сам си отиде. Или пък да го обсипе с псувни и да го пръждоса с „Марш надолу по каньона!“. Това обикновено се придружаваше с ритник по задника или с дулото на револвера под носа на миньора.