Ъптон Синклер
Цар Въглен (57)

28

Стигнаха до дома на Мери, до него беше домът на славянката, мисис Замбони, за която Мери му беше разказвала толкова забавни неща. Мисис Замбони беше раждала по едно бебе шестнайсет години, подред. Единайсет от децата бяха още живи. Сега мъжът й беше затрупан в №1 и тя бродеше по улиците като луда, а по-голямата част от домочадието я следваше по петите. От време на време тя спираше и виеше като бито животно, а децата подемаха този вой в различни тонове. Хал се спря и се вслуша в звуците, но Мери запуши ушите си с пръсти и избяга в къщи. Хал я последва. Тя се хвърли в един стол и избухна в истеричен плач. И Хал изведнъж разбра колко тежко преживява Мери тази ужасна история. Тя беше достатъчно ужасна и за него, но той беше мъж и имаше повече сили да понася подобни гледки. Мъжете намираха смъртта си в индустрията и на война, други мъже ги виждаха как умират и привикваха с това. Но жените бяха майки на тези мъже, те ги раждаха с мъки, грижеха се за тях, отглеждаха ги с безкрайно търпение — жените никога не могат да свикнат с такива гледки! А и женската съдба беше по-тежка. Мъжете умираха и толкоз, но жените се изправяха пред бъдещето с горчивите спомени, със самотната отчаяна борба за съществуване. Жените са тези, които трябва да гледат страданията на децата, да гледат как измират бавно поради лишения.

Съчувствието на Хал към всички страдащи жени се насочи към девойката до него. Познаваше нежното й сърце. Тя не беше загубила сега някого в мината, но някой ден щеше да загуби, и сега изживяваше мъките на това неумолимо бъдеще. Той я погледна — сгушила се на стола, тя триеше сълзите си с края на синята си басмена рокля. Тя му се стори неописуемо трогателна — като дете, на което са причинили страдание. От време на време тя изхълцваше, сякаш на себе си, по някоя и друга дума:

— О, бедните жени! Бедничките жени! Видя ли лицето на мисис Ноноч? Ако я пуснеха, би скочила в димящата шахта!

— Не се измъчвай така, Мери — помоли я Хал, сякаш това зависеше от нея.

— Остави ме! — извика тя. — Остави ме да се успокоя!

И Хал, който не беше се сблъсквал с истерия, остана да я гледа безпомощно.

— Мъката е повече, отколкото си мислех — продължи тя. — Където и да се обърнеш, виждаш жена с пламнали от мъка очи, която се пита дали някога ще види отново мъжа си! Или някоя майка, чието момче може би умира, а тя не може да направи нищо за него!

— Но и ти не можеш нищо да направиш, Мери! Само ще се изтерзаеш до смърт.

— Ти ли ми казваш това! — извика тя. — Ти, дето беше готов да се оставиш на Джеф Котън да те застреля, защото ти беше така болно за мисис Дейвид! Не, никой не може да понася такива гледки.

Той не можа да намери отговор, придърпа един стол и мълчаливо приседна до нея. След време тя постепенно се успокои, избърса сълзите си и втренчи мътен поглед през отворената врата към мръсната тясна улица.

Хал проследи погледа й. По улиците имаше купчини пепел и консервни кутии, две от измърляните деца на мисис Замбони ровеха с пръчки в купчина смет — може би търсеха нещо за ядене, или нещо за игра. Край улицата растеше изсъхнала занемарена трева, потънала във въглищен прах, както и всичко друго в селището. Каква картина! А очите на девойката никога не бяха се спирали на нещо по-хубаво. Ден след ден, целия си живот, тя гледаше все същата картина! Упреквал ли я беше той някога за мрачните й мисли? Та нима мъжете и жените можеха да бъдат весели в такава обстановка, да мечтаят за красота, да се стремят към висините на благородството и храбростта, към радостен труд за техните ближни! Над това място висеше заразата на отчаянието, самото място не беше нещо реално, то сякаш се привиждаше насън — ужасен, разкривен кошмар! То беше като тъмната бездна, която витаеше във въображението на Хал, на чието дъно мряха от задушаване мъжете и момчетата.

И Хал изведнъж разбра — искаше да се махне от Норт Вали! Да се махне на всяка цена! Това място бе изсмукало решителността му — бавно, ден след ден, гледката на мизерията и нищетата, на мръсотията и болестите, на глада, гнета и отчаянието, беше разколебала духа му, беше подронила деликатната постройка на неговите алтруистични теории. Да, той искаше да избяга — там, където блести слънцето, където расте зелена трева, където хората ходеха изправени, смееха се и бяха свободни. Искаше да затвори очите си за прахта и пушека на това противно селище, да не чува повече мъчителното вайкане на жените: „О, майн ман! О, майн ман!“.

Погледна девойката, която продължаваше да се взира пред себе си, приведена напред, с безпомощно отпуснати на коленете ръце.

— Мери — рече той, — трябва да се махаш оттук! Това не е място за момиче с нежно сърце. Изобщо не е място за хора!

Тя го погледна тъжно.

— Та нали аз увещавах теб да се махаш. Повтарям ти го, откакто си дошъл тук! Сега май разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам — рече той, — и искам да си отида. Но искам и ти да си вървиш.

— Мислиш ли, че ще имам някаква полза, Джо? Че ще има някакъв смисъл да се махна? Ще мога ли някога да забравя това, което видях днес? Бих ли могла след всичко това да бъда някога истински, честно щастлива?

Хал се помъчи да й вдъхне увереност, но самият той съвсем не беше уверен. А как ще бъде с него? Дали след всичко това ще смята, че има право на щастие? Би ли изпитал отново задоволство от приятния и удобен живот, като знае върху колко много мъки е изграден? Върна се в мислите си към този друг свят, в който безгрижните, жадни за удоволствия хора се стремяха да удовлетворят желанията си. И изведнъж разбра, че всъщност не толкова искаше да се махне оттук, а по-скоро да доведе тук онези хора, да ги доведе макар и за ден, за час само, та и те да чуят този хор от вайкащи се жени!