Ъптон Синклер
Цар Въглен (50)

21

Шерифът излезе, а няколко минути след това пазачът се върна с ядене, което беше рязка противоположност на онова, което бе сервирал досега на Хал. На подноса имаше студена шунка, две рохки яйца, картофена салата и чаша кафе с кифли и масло.

— Виж ти! — рече Хал снизходително. — Та това е дори по-хубаво от бифтек и картофено, пюре.

Той седна, и без да предлага услугите си, зачака другият да разчисти масата пред него и да направи място за подноса. После пазачът си отиде и Хал започна да се храни.

Преди Хал да свърши яденето, шерифът се върна, намести се във въртящия стол и се замисли. Хал поглеждаше към него между залъците и му се усмихваше.

— Котън, сигурно знаете, че доброто възпитание личи най-вече на масата. Моля да забележите, че не съм наврял салфетката във врата си, както това би сторил Алек Стоун.

— Разбирам ви.

Хал остави ножа и вилицата върху чинията.

— Вашият човек пропусна да донесе купичката за измиване на пръстите — отбеляза той. — Но нищо, може да му позвъните сега да разчисти.

Шерифът използува гласа си вместо звънец и пазачът пристигна.

— За нещастие — рече Хал, — когато вашите момчета ме претърсваха онази нощ, загубиха кесията ми, та няма да мога да дам бакшиш на келнера.

„Келнерът“ изгледа Хал свирепо, сякаш искаше да го ухапе, но шерифът се ухили.

— Раздигай, Гюс, и затвори вратата — рече той. Сетне Хал се поразтъпка и отново се настани удобно.

— Трябва да кажа, че по ми харесва да бъда ваш гост, отколкото ваш затворник.

Настъпи пауза.

— Поговорих по въпроса с мистър Картрайт — започна шерифът. — Не мога да кажа колко от това, което ми пробутвате, е шашарма, но достатъчно ясно е, че не сте никакъв миньор. Може да сте някакъв новоизлюпен вид агитатор, но да пукна, ако някога съм виждал агитатор с обноски. Струва ми се, че сте израснали в охолство, но ако е така, непонятно ми е защо вършите тези неща.

— Кажете, Котън, никога ли не сте чували за ennui^[1]?

— Да, но не сте ли доста млад, за да страдате от това?

— Може да съм видял други да страдат от същото и съм искал да опитам различен начин на живот от техния?

— Ако сте такъв, за какъвто се представяте, трябва да сте още в колежа.

— Тази есен се връщам там за последния си семестър.

— В кой колеж?

— Виждам, че още се съмнявате в мен — рече Хал и се усмихна. Сетне неочаквано, той запя с онова настроение, което идва само от привилегирования живот в осветения от луната двор на колежа:

„Старият Цар Въглен бе веселяк голям,

Издигна си колеж тази весела душа;

От знания пращеше този негов храм —

За тебе и за мене да викаме ура!“.

— Кой колеж е това? — попита шерифът.

Хал продължи да пее:

„О, Лиза-Ана, ела, излез с мен,

Луната грее ярко, навън е като ден;

О, Лиза-Ана, ела, о, Лиза-Ана,

За тебе изпълнявам химна на Хариган!“.

— Аха, добре! — отбеляза шерифът, когато концертът завърши. — Има ли и други като вас в Хариган?

— Една малка група, но тя е достатъчна, за да втасат и другите.

— И така ли си представяте ваканцията?

— Не. За мен това не е ваканция, а летен курс по практическа социология.

— О, разбирам! — рече, шерифът и без да ще се усмихна.

— Миналата година оставихме професорите по политическа икономия да ни запознаят с теориите си. Но излезе, че тези теории някак си не отговарят на фактите. И аз си рекох: „Трябва да ги проверя“. Може би терминологията ви е позната: индивидуализъм, laissez faire свобода на договора, правото на всеки да работи за когото си иска. А тук човек вижда какво излиза на практика от тези теории: шериф с жестока усмивка и с револвер на кръста, който престъпва законите преди още губернаторът да ги е подписал.

Шерифът изведнъж реши, че достатъчно е забавлявал „гостенина“ и стана, за да сложи край на тази история.

— Ако не възразявате, момко — рече той, — да минем към работата.