Ъптон Синклер
Цар Въглен (63)

34

Докато бродеше из района на мината, Хал бе забелязал няколко будни на вид младежи с бележници в ръцете. Виждаше, че тези младежи бяха третирани като гости на компанията и че бъбреха приятелски с надзирателите; въпреки това той вярваше, че все ще намери между тях някой, който има съвест — или поне който няма да устои на изкушението пръв да поднесе „сензация“. И от дома на семейство Дейвид Хал се отправи към шахтата и потърси един от тези репортери. Когато откри един от тях, вървя след него известно време, защото искаше да го заговори на такова място, където няма да им пречи някоя от „хрътките“ на компанията. При първия удобен момент той се доближи до него и учтиво го помоли да се отбият в една странична улица, където ще могат да разговарят спокойно.

Репортерът изпълни молбата му. Като прикриваше с мъка чувствата, които го вълнуваха, за да не отблъсне другия, Хал му разказа, че работи от няколко месеца в Норт Вали и може да му разкаже много неща за условията в мината. Например за кирпичения прах. Експлозиите в „сухите“ мини могат да бъдат предотвратени, като стените на галериите се пръскат с този прах. Дали репортерът знае случайно, че твърдението на компанията за редовно пръскане с прах е абсолютно фалшиво?

Не, отговори репортерът, това не му е известно. Той прояви интерес и попита Хал за името и работата му. Името е Джо Смит, обясни Хал, работя като помощник-копач и неотдавна съм избран за контрольор. Журналистът, слаб младеж с проницателно лице, му зададе много въпроси — въпроси уместни; между другото той спомена, че е местен кореспондент на голямата организация по печата, чиито кореспонденции за катастрофата са стигнали до всяко кътче на страната. Хал прецени това като изключителен късмет и продължи да разправя на мистър Греъм за извършеното от работниците преброяване и за това, че са в състояние да му съобщят имената на сто и седем мъже и момчета, останали в шахтата. Списъкът е на разположение на мистър Греъм, ако иска да го види. Мистър Греъм прояви още по-голям интерес и си взе бележки.

Има и друго, по-важно нещо, продължи Хал; тази работа, където бавят пускането на вентилатора в действие. Минали са вече три дни от експлозията, но никой не е направил дори опит да се влезе в шахтата. Мистър Греъм дали е забелязал вълненията тази сутрин при отвора на шахтата? Дали е разбрал, че са изхвърлили от мината един човек, само защото се обърнал към представителя на щатския минен инспектор? Хал му разказа и това, което мнозина вече вярваха: че компанията спасява шахтата с цената на човешкия живот. Хал изтъкна човешката страна на въпроса — разказа му за старата мисис Рафърти с нейното слабо здраве и осемте деца, за мисис Замбони и единадесетте й деца, за мисис Йонич, чийто мъж и тримата й синове са в шахтата. Окуражен от интереса на репортера, Хал започна да разкрива известна част от чувствата си. Та това са човешки същества, а не животни. Те също обичат и страдат, въпреки че са бедни и прости!

— Разбира се! — рече мистър Греъм. — Прав сте и можете да бъдете сигурен, че ще се заема с тази работа.

— Има още нещо — каза Хал. — Ако споменете името ми, ще ме уволнят, нали разбирате.

— Няма да го споменавам — обеща другият.

— Разбира се, ако не можете да разкажете тази работа, без да посочите източника…

— Аз съм източникът — усмихна се репортерът. — Вашето име не е от значение.

Той говореше със спокойна увереност, като че ли беше разбрал напълно както обстановката, така и своя дълг в случая, и Хал беше обзет от чувство на триумф. Струваше му се, че откъм външния свят беше задухал силен вятър, който разпръскваше надвисналата над мината миазма. Да, този журналист наистина беше външният свят! Той въплъщаваше силата на общественото мнение, което се налагаше в това място на измами и страхове! Той беше гласът на истината, на смелостта и честността на една голяма организация, която е независима от тайни влияния, която е над всякаква корупция!

— Много съм ви задължен — рече накрая мистър Греъм и Хал имаше чувството, че е спечелил решителна победа. Какво изключително щастие — да попадне тъкмо на представителя на голямата организация по печата! Новината ще обиколи огромния свят на индустрията, за когото въглищата бяха както кръвта за всяко живо същество. Работниците в задвижваните от въглища фабрики, пътниците в караните с въглища влакове — те най-сетне ще научат за страданията на онези, които се бъхтеха за тях в земните недра. Дори и дамите, облегнати на перилата по палубите на приказните параходи в чудните тропически морета — така удивителна е силата на съвременните осведомителни агенции, че дори и тези дами може да чуят зова за помощ на тези труженици и на техните жени и деца. И от големия свят ще дойде отговор — един общ вик на погнуса и проклятие, който ще принуди дори стария Питър Хариган да отстъпи! Така мечтаеше Хал, защото беше млад и това беше първият му кръстоносен поход.

Беше толкова щастлив, че беше в състояние да помисли отново и за себе си и да разбере, че този ден не беше хапнал нищо. Беше пладне и той отиде в Реминицки; едва беше преполовил първото блюда от предложения му в пансиона „банкет“ от две блюда, когато го сполетя жестокото разочарование.

Хал вдигна глава и видя, че в столовата влезе Джеф Котън и закрачи право към него. Шерифът гледаше на кръв, Хал усети това и инстинктивно стана.

— Тръгвай! — отсече Котън, пипна го за ръкава и го извлече навън, преди другите в столовата, да могат да си поемат дъх.

Този път Хал нямаше възможност да блесне със салонните си маниери пред шерифа. Докато вървяха, Котън му каза какво мисли за него: че е мерзавец, превзет хлапак, негодник от нежелателно потекло; а когато Хал се опита — съвсем искрено, защото още не беше схванал какво става — да зададе някакъв въпрос, шерифът му нареди да си „затваря плювалника“ и подкрепи заповедта си, като го разтърси за яката. В същия миг двама от най-яките пазачи в мината, които чакаха отвън пред столовата, го пипнаха за лактите и улесниха вървежа му.

Минаха по улицата и покрай канцеларията на Джеф Котън, като този път не спряха там. Крайната цел беше гарата, и когато стигнаха там, Хал видя чакащия влак. Тримата го замъкнаха към влака и не го пуснаха, докато не го вкараха във вагона и не го натиснаха да седне.

— Е, млади човече — рече Котън, — сега ще видим кой е господар тук!

Хал вече беше си върнал част от самообладанието.

— Няма ли да ми трябва билет? — попита той.

— Ще се погрижа за това — рече шерифът.

— А ще получа ли нещата си?

— Запази някои от въпросите за твоите професори! — озъби се шерифът.

И Хал зачака. След няколко минути във вагона дотича един мъж, който носеше оскъдното имущество на Хал, свито на вързоп и превързано с канап. Мъжът беше едър и грозен и Хал чу как шерифът го нарече „Пийт“.

Кондукторът извика:

— Всички да се качват!

Джеф Котън се наведе над Хал и му зашепна заканително:

— Запомни това от мен, млади момко: не слизай в Педро, побързай нататък или някоя тъмна нощ ще ти се случи нещо.

Сетне той излезе в коридора и скочи от тръгналия вече влак. Но Хал видя, че Пийт Ханън, специалистът по избиването на зъби, остана във вагона и се разположи през няколко места зад него.