Сара Дж. Маас
Империя на бури (9)

7

Дориан вдигна тревога, но стражите вече знаеха какво се случва. А когато опита да слезе от кулата, те препречиха стълбището и му казаха да остане горе. Той понечи да ги заобиколи, да помогне, но хората му го помолиха да не мърда оттам. Помолиха го, защото не искаха да го загубят.

Отчаянието в младите им гласове го накара да остане в кулата. Млади, но не безполезни.

Дориан стоеше на терасата си с изпъната напред ръка.

От такова разстояние не можеше да направи нищо, докато уивърните сееха гибел отвъд стъклената стена. Рушаха сгради, бутаха покриви с ноктите си, грабеха хора от улиците — неговите поданици.

Покриха небето като одеяло от остри зъби и нокти и макар стрелите на градската стража да попадаха в целта си, уивърните дори не им обръщаха внимание.

Дориан свика всичката си магия, подчинявайки я на волята си, призовавайки лед и вятър върху дланта си.

Трябваше да е упражнил способностите си досега, да помоли Елин да го научи поне на нещо, докато беше в Рифтхолд.

Уивърните приближаваха бавно двореца и стъклената стена около него, сякаш искаха да му демонстрират колко е безсилен пред тяхната мощ.

Нека дойдат. Нека сами влязат в капана на магията му.

Да, не умееше да я контролира на дълго разстояние като Елин, да обгърне града със силата си, но ако се доближиха достатъчно…

Повече никога нямаше да е слаб и страхлив.

Първият уивърн прелетя над стъклената стена. Беше гигантски — много по-едър от обсипаното с белези животно на белокосата вещица. Общо шест се устремиха към кулата, към двореца. Към краля му.

Дориан щеше да им покаже що за крал беше.

Позволи им да се доближат, стиснал пръсти в юмруци, докато ровеше все по-надълбоко и по-надълбоко в извора на магията си. Множество вещици останаха при стената и опашките на уивърните им заблъскаха матовото стъкло, трошейки го късче по късче. Като че шестте, полетели към двореца, съвсем спокойно можеха да го превземат и сами.

Вече ги виждаше ясно — виждаше кожените им костюми с железни шипове, как светлината на залязващото слънце се отразява по масивните нагръдници на уивърните, прелитащи стремглаво над още несъвзелата се от предишния удар околност на двореца.

А щом зърна кръвожадните им усмивки, оголващи железните им зъби, когато крясъците на стражите, които храбро ги обстрелваха откъм портата и прозорците на двореца, проехтяха в ушите му, той протегна ръка към вещиците.

Лед и вятър връхлетяха ездачките и летящите им зверове.

Стражите извикаха смаяно, а после потънаха в изумено мълчание.

Дориан дишаше тежко, бореше се за въздух, докато магията се изцеждаше от него и той се мъчеше да си спомни кой е и как се казва. Беше отнел много животи под робството на демона, но никога по своя воля.

А докато мъртвото месо се ръсеше от небето, строполявайки се по земята около двореца, докато кръвта на враговете му се сипеше в ситен червен дъжд… Още, стенеше магията му, виейки се в шеметни спирали и нагоре, и надолу, отново повличайки го в ледените си бързеи.

Отвъд пропукващата се стъклена стена градът му кървеше. Крещеше от ужас.

Още четири уивърна прелетяха над стената и ездачките им ги насочиха към разкъсаните си сестри. Горчиви викове се изтръгнаха от безсмъртните им гърла, докато вятърът брулеше краищата на жълтите ленти около главите им. Уивърните им се устремиха към небето, сякаш им бе заповядано да се издигат и издигат, за да се спуснат право върху него.

По устните на Дориан затанцува усмивка и той отново освободи магията си — този път двоен камшик, който изплющя към реещите се горе уивърни.

Още кръв и парчета уивърни и вещици полетяха към земята, всичките покрити с толкова дебел лед, че се строшиха при сблъсъка с плочника на вътрешния двор.

Дориан запробива още по-надълбоко. Ако успееше да влезе в града, можеше да разпери по-широко магическата си мрежа…

В този миг го нападнаха от друго място. Не отпред, нито от горе или от долу.

А отзад.

Кулата му се килна на една страна и той полетя напред, блъсвайки се в каменния парапет на терасата с такава сила, че едва не се претърколи от ръба.

Чу се трошене на камък и дърво и едно парче скала щеше да го премаже, ако не се беше защитил с магията си като под купол.

Той хукна към спалнята си. Грамадна дупка зееше в едната стена и покрива. А върху разбития камък стоеше широкоплещеста вещица с превръзка от избледняла жълта кожа около главата и усмивка, пълна с остри като бръсначи железни зъби.

Дориан призова магията си, но тя му отвърна само с искра.

Беше я употребил твърде скоро, твърде бързо, осъзна той. Твърде неконтролируемо. Нямаше достатъчно време да я извлече цялата. Уивърнът на вещицата подаде главата си в кулата.

Зад него още шест крилати звяра прелетяха над стъклената стена, отправяйки се към незащитения му гръб. А самата стена… Стената на Елин… Яростни, свирепи нокти и опашки я изравниха със земята.

Дориан погледна вратата към стълбището, откъдето вече трябваше да са влетели стражите. Но оттам го посрещна само тишина.

Толкова близо беше, но за да я стигне, трябваше да мине пред пастта на уивърна. Точно заради това се усмихваше вещицата.

Един шанс — щеше да има само един шанс за бягство.

Дориан побърза да свие пръсти в юмруци, за да не го оглежда повече вещицата.

Стрелна едната си ръка напред и от дланта му изхвърча лед право в очите на уивърна. Той изрева, отстъпвайки назад, и Дориан хукна.

Нещо остро закачи ухото му и се заби в стената пред него. Кинжал.

Той продължи да препуска към вратата…

Опашката се мярна в периферното му зрение само миг, преди да го блъсне в ребрата.

Когато полетя към каменната стена, магията му го обгърна, бранейки костите и черепа му. Сблъсъкът беше толкова силен, че камъните изпукаха. Толкова силен, че щеше да убие повечето хора.

Звезди и мрак затанцуваха пред очите му. Вратата беше така близо.

Дориан опита да стане, но крайниците му не се подчиниха.

Зашеметен, зашеметен от…

Мокра топлина се разля точно под ребрата му. Кръв. Раната не беше смъртоносна, но достатъчно дълбока да му причини болка, нанесъл му я беше някой от шиповете по опашката на звяра. Шипове, покрити със зеленикава лъскавина.

Отрова. Някаква отрова, която отслабваше и парализираше, преди да убие жертвата си…

Нямаше да позволи да го отвлекат отново, не и в Морат, не и при херцога и нашийниците му…

Магията му се забунтува срещу обездвижващата гибелна целувка на отровата. Лечебна магия. Но бавна, отслабена от безразсъдната му употреба отпреди малко.

Дориан опита да пропълзи до вратата, пъхтейки през стиснати зъби.

Вещицата изрева някаква команда на уивърна и Дориан събра достатъчно сили да извърне глава към тях. Тъкмо навреме да я види как изважда мечовете си и се гласи да скочи на седлото.

Не, не, не…

Но краката й не докоснаха земята.

В единия миг премяташе крак през гърба на звяра.

В следващия главата й я нямаше и кръвта й къпеше уивърна, който изрева, обърна се…

И изхвърча от зейналата дупка в стената на кулата, блъснат от друг, по-дребен уивърн. Осеян с белези и свиреп, с лъскави криле.

Дориан не изчака да види какво ще стане, не прояви и грам любопитство.

Запълзя към вратата, докато магията му поглъщаше отровата, която трябваше да го убие — буен поток от светлина, борещ се с могъща сила срещу зеленикавата тъмнина.

Разкъсана кожа, мускули и кости се съединяваха бавно със сърбеж, а онази искра проблясваше и мъждукаше във вените му.

Дориан тъкмо се пресягаше към дръжката на вратата, когато дребният уивърн кацна в дупката на разрушената му кула и от огромните му зъби закапа кръв по разпилените документи, на които се беше ядосвал преди броени минути. Облечената му в броня ловка ездачка скочи леко от седлото и стрелите в колчана, преметнат през гърба й, издрънчаха в дръжката на величествения меч до него.

Тя свали шлема, коронован с тънки като копия остриета.

Дориан позна лицето й, преди да си спомни името й.

Позна бялата й като лунно отражение коса, разливаща се по тъмната й люспеста броня; позна очите й с цвят на изгоряло злато.

Позна небивало красивото й лице, изпълнено със студена кръвожадност и зъл интелект.

— Ставай! — озъби му се Манон Черноклюна.

* * *

Проклятие.

Думата ехтеше като монотонна мантра в главата на Манон, докато крачеше през руините на кралската кула и бронята й громолеше по изпопадалите камъни, пръснатите листове и разпилени книги.

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Искра я нямаше никъде — поне около двореца. Сестринството й обаче беше тук.

И когато Манон зърна вещицата от Жълтоногите в разрушената кула, готова да убие краля… едновековните й инстинкти и обучението й бързо взеха решение вместо нея.

Само един замах на Ветросеч от гърба на Абраксос, и сестрата на Искра падна мъртва.

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

След това Абраксос нападна уивърна й, мътноок мъжкар, който не успя дори да изреве, преди зъбите на Абраксос да се впият в дебелото му гърло и да се разхвърчат кървави парчета месо.

Нямаше време да се диви колко смело бе скочил в бой Абраксос, как дори не се беше поколебал. Неустрашимият й уивърн. Щеше да го нагости с допълнителна порция месо.

Тъмният, окървавен жакет на младия крал беше покрит с прахоляк и мръсотия. Но сапфирените му очи бяха бистри, макар и изцъклени. Тя отново извиси глас над ужасяващата глъчка на града.

— Ставай.

Той пак се пресегна към дръжката на желязната врата. Не за да извика помощ или да избяга, осъзна Манон, която вече се намираше на крачка от него, а за да се надигне.

Тя огледа дългите му крака, по-мускулести, отколкото при предишната им среща. После забеляза и раната, надничаща от едната страна на съдрания му жакет. Не особено дълбока и застрашаваща, но…

Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Отровата от опашката на уивърна беше смъртоносна в най-лошия случай и парализираща — в най-добрия. Обездвижваше ранения само с една драскотина. Вече трябваше да е мъртъв. Или да умира.

— Какво искаш? — попита дрезгаво той и очите му запрескачаха между нея и Абраксос, който оглеждаше небето за други нападатели, мърдайки нетърпеливо криле.

Кралят опитваше да си спечели време, докато раната му зараснеше.

Магия. Само най-силната магия би могла да го спаси от смърт.

— Мълчи — озъби му се Манон и го изправи на крака.

Той не подскочи от допира й, нито от железните нокти, които съдраха жакета му. Стори й се по-тежък, отколкото бе очаквала, сякаш беше натрупал още мускули и под горните си дрехи. Но със силата й на безсмъртна не й костваше много енергия да го вдигне на нозе.

Беше забравила колко по-висок е. Като се изправи лице в лице с нея, Дориан впи поглед в очите й и пророни задъхано:

— Здравей, малка вещице.

Половинчатата му усмивка събуди една древна, хищническа част от нея, която се размърда и насочи уши към него. Не долавяше нито капка страх. Интересно.

— Здравей, малки принце — измърка в отговор Манон.

Абраксос изръмжа предупредително и Манон извърна глава към него. Друг уивърн летеше стремглаво към тях.

— Върви! — нареди му тя и го остави да се подпре на стената, отваряйки вратата на кулата. Посрещнаха ги писъците на стражите от долните етажи. Дориан се отпусна до стената, сякаш цялото му внимание бе съсредоточено в това да се задържи на крака. — Има ли друг изход?

Кралят я изгледа с отявлено преценяващ поглед, който я подтикна да изръмжи.

Зад тях, сякаш Майката им протягаше ръка, силен вятър изтласка уивърна и ездачката му настрана от кулата, запращайки ги към града. Дори Абраксос изрева, толкова силно вкопчен в стената, че камъкът се пропукваше под ноктите му.

— Има тайни проходи — отвърна кралят. — Но ти…

— Тогава ги намери. Изчезвай.

Той не помръдна от мястото си до стената.

— Защо?

Бледата линия още бележеше гърлото му, изпъквайки сред златистия тен на останалата му кожа. Ала тя не търпеше разпити от смъртни. Били те крале. Никога повече.

Затова пренебрегна въпроса му и каза:

— Перингтън не е това, за което го мислехме. Той е демон в смъртно тяло и сега е сменил кожата си. Вече е златокос мъж, въдещ зло в Морат, което скоро ще посее над света. Това е само началото. — Тя махна с железни нокти към опустошението около тях. — Така цели да прекърши духа ти и да спечели благоволението на други кралства, представяйки те за техен враг. Събери армията си, преди неговата да е достигнала непобедими размери. Иска да превземе не само континента, но и цяла Ерилея.

— И защо й е на въздушната му командирка да ми казва всичко това?

— Мотивите ми не те засягат. А сега бягай.

Онзи могъщ вятър отново блъсна двореца и изтласка наближаващите врагове; каменните стени простенаха под напора му. Вятър, ухаещ на борове и сняг — познат, странен аромат. Древен, коварен и жесток.

— Ти уби онази вещица.

Кръвта на Жълтоногата още се стичаше по камъните. Покриваше Ветросеч и сваления й шлем. Убийца на вещици.

Манон прогони мисълта заедно с прикрития в наблюдението му въпрос.

— Дължиш ми живота си, кралю на Адарлан. Готви се за деня, в който ще дойда да поискам отплата.

Той стисна чувствените си устни.

— Бий се с нас. Сега — бий се с нас сега срещу него.

Откъм отворената врата крясъци и бойни викове разсичаха въздуха. Вещиците бяха успели да кацнат някъде наблизо и бяха проникнали в двореца. Съвсем скоро щяха да ги открият. И ако кралят не беше избягал… Тя го издърпа от стената и го тикна към стълбището.

Краката му се подкосиха и той вкопчи смугла ръка в древния камък на стената. После я стрелна остро през широкото си рамо. Остър поглед.

— Не разпознаваш ли смъртта, когато те гледа в очите? — изсъска му с дълбок, злостен глас Манон.

— Виждал съм и по-лошо от смъртта — отвърна той и замръзналите му сапфирени очи я обходиха от главата до металните върхове на ботушите й и обратно. — Смъртта от твоята ръка би била милост в сравнение с останалото.

Нещо в нея потрепна от думите му, но кралят вече куцукаше надолу по стълбището, подпирайки се с ръка на стената. Движеше се толкова бавно, докато отровата се изпаряваше от него и магията му несъмнено се бореше с всички сили да спаси живота му.

Вратата в дъното на кулата се пръсна на парчета.

Дориан замръзна при вида на четирите Жълтоноги, които влетяха с ръмжене през входа. Щом стигнаха центъра на кулата, вещиците спряха и вдигнаха объркани погледи към Водачката на Крилото.

Ветросеч трепна в ръката й. Трябваше да го убие — да го убие веднага, преди да са разгласили, че са я видели с него…

Проклятие, проклятие, проклятие.

Но не й се наложи да взима такова решение. Във вихър от стомана Жълтоногите загинаха, преди дори да обърнат очи към воина, прелетял през вратата.

Сребриста коса, татуирано лице и шия, леко заострени уши. Източникът на онзи вятър.

Дориан изруга и залитна едно стъпало надолу, но взорът на елфическия воин беше върху нея. Изпълнен със смъртоносна ярост.

Въздухът в гърлото на Манон секна.

От гърдите й се изтръгна сподавен звук и тя заотстъпва назад, дращейки врата си, сякаш искаше да отвори път на въздуха. Магията на елфа я държеше непоклатимо.

Щеше да я убие за онова, което бе опитала да причини на кралицата му. За стрелата на Астерин, насочена към сърцето й. Стрелата, пред която беше скочил.

Манон се свлече на колене. Кралят мигновено се озова до нея и след като се досети какво става, изрева към долната площадка:

— НЕ!

Само толкова беше нужно. Въздухът отново изпълни устата й, дробовете й и Манон го загълта жадно, извивайки гръб.

Нейната раса нямаше магическа защита срещу такива атаки. Само в най-отчаяните, най-разярени моменти можеха да извлекат от магията, стаена дълбоко в тях — и то с унищожителни последствия. Дори най-кръвожадните и бездушни вещици сред тях едва-едва шепнеха за това деяние: Отдаването.

Лицето на Дориан изплува пред воднистото й зрение. Докато Манон още гълташе с пълни дробове свежия, животоспасяващ въздух, той каза:

— Намери ме, като размислиш, Черноклюна.

Сетне кралят изчезна.