Сара Дж. Маас
Империя на бури (23)

21

Пиратският лорд на Залива на Черепа дори не ги погледна от кушетката, пред която кобалтовият килим бе осеян с купища листове. Ако съдеше по старателно изписаните колонки, различими от входа на кабинета му, Дориан предполагаше, че са сметки на стоки или приходи — законно или незаконно придобити.

Ролф продължи да наблюдава корабите, люшкащи се в пристанището, отвъд което сянката на Коработрошача прорязваше бруления от бурята свят.

По всяка вероятност беше научил за пристигането им не чрез магическа карта, а благодарение на бдението си до прозореца. Ръцете му бяха покрити с ръкавици от тъмна кожа, обсипана с драскотини и пукнатини от старост. Изпод тях не надничаха татуировки.

Роуан не помръдваше; оглеждаше капитана и кабинета му, без да мигне дори. Дориан бе участвал в достатъчно политически интриги, за да познава отлично употребите на мълчанието, както и силата на това да проговориш пръв. Силата да накараш опонента си да чака.

Барабаненето на дъжда по прозорците и приглушеното процеждане на капки вода от подгизналите им дрехи по протрития килим изпълваха тишината.

Капитан Ролф потропна с облечен в кожа пръст по страничната облегалка на кушетката, задържайки поглед върху пристанището още миг — сякаш за да се увери, че „Морският дракон“ е на сигурно в кея, — и най-сетне обърна очи към тях.

— Свалете си качулките. Държа да знам с кого разговарям.

Дориан се скова, но Роуан отвърна:

— Сервитьорката ти загатна, че много добре знаеш кои сме.

Коварна полуусмивка подръпна устните на Ролф, в чийто горен ляв ъгъл личеше малък белег. Дориан се надяваше да му е спомен от Елин.

— Сервитьорката ми е прекалено бъбрива.

— Тогава защо я държиш?

— Радва окото, а това е рядкост на острова — обясни Ролф, изправяйки се на крака.

Висок беше колкото Дориан и бе облечен в семпъл, но добре ушит черен тоалет. Елегантна рапира висеше от единия му хълбок, придружена от кинжал за париране със същата форма.

Роуан изсумтя, но за изненада на Дориан свали качулката си.

Морскозелените очи на Ролф просветнаха — несъмнено заради сребристата коса, заострените уши и леко издължените кучешки зъби на спътника му. И татуировката.

— Човек с вкус към мастилото, също като мен — отбеляза Ролф с одобрително кимване. — Струва ми се, че ще се разбираме, принце.

— Елф — поправи го Роуан. — Елфите не са човеци.

— Въпрос на изказ — отвърна Ролф, насочвайки вниманието си към Дориан. — Значи, ти си кралят, за когото се вдигна такава шумотевица.

Дориан най-сетне махна качулката си.

— Е, и?

Ролф посочи с покритата си с ръкавица ръка към писалище, отрупано с хвърчащи листове и с две кресла отпред. И то беше изтънчено като собственика си, но грохнало — от старост, дълга употреба или преживени битки. А ръкавиците на Ролф… Дали скриваха картите, татуирани отдолу?

Роуан кимна на Дориан да седне. Пламъците на запалените из целия кабинет свещи затрепкаха, докато двамата минаваха край тях на път към креслата.

Ролф заобиколи купчините листове по пода и зае своето място зад писалището. Резбованият му стол с висока облегалка приличаше на трон от някое далечно кралство.

— Изглеждаш ми учудващо спокоен за крал, който току-що е бил обявен за предател на собствената си корона и е свален от престола.

Дориан се радваше, че точно в този момент беше зает да сяда на креслото.

Роуан обаче повдигна вежда.

— И откъде имаш тази информация?

— От вестоносците, които пристигнаха вчера — отвърна Ролф, облегна се назад в стола си и скръсти ръце. — Херцог Перингтън, а може би трябва да го нарека крал Перингтън? Издал е декрет, подписан от повечето адарлански лордове и дами, в който обявява теб, Ваше Величество, за враг на кралството ти и твърди, че е освободил Рифтхолд от твоите лапи, след като с кралицата на Терасен сте избили множество невинни хорица миналата пролет. Освен това е споменато, че всеки твой съюзник — той кимна към Роуан — също е враг на кралството. И че армията му ще ви смаже, ако не се предадете.

Главата му се изпълни с тишина. Ролф продължи, но с малко по-смекчен тон.

— Брат ти е бил обявен за наследник на Перингтън и коронован принц.

О, богове! Холин беше още дете, но въпреки това… нещо в него беше изгнило, загнояло…

Беше ги оставил там. Вместо да се справи някак с майка си и брат си, им беше казал да не мърдат от планината, където сега бяха като агнета, обградени от глутница вълци.

Щеше му се Каол да беше с него. Времето да спре, за да може да поправи всички напукани парчета от себе си, да ги подреди поне някак, ако не в някогашния им ред.

Ролф продължи:

— Ако съдя по изражението ти, появата ти наистина има нещо общо с това, че Рифтхолд е разрушен и жителите му бягат накъдето им видят очите.

Дориан отблъсна коварните мисли и провлачи:

— Дойдох да разбера на чия страна в този конфликт си ти, капитане.

Ролф се приведе напред в стола си и опря предмишници на писалището.

— Явно наистина си отчаян. — Той надникна към Роуан. — А твоята кралица също толкова отчаяна ли е за помощта ми?

— Моята кралица — отвърна Роуан — не е предмет на този разговор.

Ролф само се усмихна на Дориан.

— Искаш да знаеш на чия страна съм? На онази, която стои надалеч от моята територия.

— Носят се слухове — подхвана с равен глас Роуан, — че най-източната част от този архипелаг вече не е твоя територия.

Ролф задържа погледа на Роуан. Секунда. Две. По челюстта на капитана потрепна мускул.

Той свали ръкавиците си, разкривайки ръце, татуирани от върховете на пръстите до китките. Обърна ги с дланите нагоре и им показа карта на островната група, но тогава…

Дориан и Роуан се приведоха напред — сините води наистина се вълнуваха и по тях се носеха малки черни точки. А най-източният край на архипелага, извит към открито море…

Там водите бяха сиви, а островите — червеникавокафяви. Ала нищо не помръдваше, нямаше точки, обозначаващи кораби… сякаш картата бе застинала.

— Разполагат с магия, която ги прикрива… дори от това — обясни Ролф. — Не мога да преброя нито корабите им, нито войниците, нито зверовете. Разузнавачите ми никога не се връщат. Тази зима редовно чувахме страшни ревове откъм островите: Някои почти човешки, други съвсем не. Често виждахме… странни същества по скалите. Хора, но не точно. Не направихме нищо по въпроса твърде дълго и сега плащаме цената.

— Зверове — поде бавно Дориан. — Какви зверове?

Мрачната усмивка разтегна белега на Ролф.

— Такива, каквито биха те накарали да избягаш от континента, Ваше Величество.

Покровителственият му тон изопна търпението на Дориан.

— Преживявал съм повече кошмари, отколкото можеш да си представиш, капитане.

Ролф изсумтя, но очите му се спуснаха до бледата линия по гърлото на Дориан.

Роуан се отпусна назад в стола си с ленива изтънченост — олицетворение на военния командир.

— Сигурно сте сключили сериозен мирен договор с тях, щом още живеете тук, и то с толкова малко кораби в пристанището.

Ролф нахлузи оръфаните си ръкавици.

— Налага се флотът ми да пиратства от време на време. Знаете как е: сметки за плащане и така нататък.

— О, да. Особено като се има предвид, че държиш четирима стражи на пост в коридора си.

Дориан хвана мисълта на елфическия принц и се обърна към него.

— Ненадуших нито един Валг в града.

Каквато и да беше онази сила… вече бе избледняла и изчезнала.

— Така е — отне им думата Ролф, — защото изтребихме повечето.

Вятърът разклати прозорците в рамките им, сливайки дъждовните капки по тях.

— А що се отнася до четиримата мъже в коридора, само те останаха от екипажа ми в. Благодарение на битката, която водихме през пролетта, за да си върнем острова, след като генералът на Перингтън го превзе.

Дориан изруга тихо, но злобно. Капитанът кимна.

— Но сега отново съм пиратски лорд на Залива на Черепа и ако онези от Морат искат само източните острови, то с радост ги отстъпвам на Перингтън и зверовете му. Пределът и бездруго е изтъкан само от пещери и скали.

— Какви са зверовете? — попита Дориан отново.

Светлозелените очи на Ролф притъмняха.

— Морски уивърни. Вещиците владеят небето с летящите си страшилища; а тукашните води вече принадлежат на същества, създадени за водни битки, изродени копия на древни твари. Представете си звяр с размерите на половин боен кораб, по-бърз от делфин, и щетите, които може да нанесе със зъби, нокти и отровна опашка, голяма колкото мачта. А още по-лошото е, че убиеш ли едно от родените на островите същества, възрастните ще те преследват до всички краища на земята. — Ролф сви рамене. — Е, дано проумяваш, Ваше Височество, защо нямам намерение с пръст да докосвам източните острови, стига обитателите им да живеят в мир с мен. Единствената ми цел е да извличам печалба от начинанията си.

Той махна с ръка към листовете, разпилени навсякъде из кабинета му.

Дориан замълча. Предложението, което бе възнамерявал да отправи на капитана… Хазната му вече принадлежеше на Морат. А не му се вярваше частни предприемачи да му заемат пари.

Погледът на Роуан му казваше същото. Значи, трябваше да измислят нов начин да привлекат Ролф на своя страна. Дориан пак се озърна из кабинета — обзавеждането му клонеше към лукса, но повечето мебели бяха износени. Замисли се за града край тях, още потънал в руини. За четиримата оцелели от целия екипаж на капитана. За начина, по който Ролф беше стрелнал очи към светлата линия около врата му.

Роуан отвори уста да каже нещо, но Дориан го предвари.

— Не всички изчезнали от екипажа ти са убити. Някои са били отвлечени, нали?

Морскозелените очи на Ролф изстинаха.

Дориан не се отказа.

— Били са заловени заедно с други и отведени на Мъртвите острови. Изтезавали са ги за информация как и откъде да те нападнат. Единственият начин да ги освободиш, когато са ти ги върнали като демони, облечени в човешки тела, е бил да ги обезглавиш. И да ги изгориш.

— Пръстени или нашийници са носили, капитане? — попита безпощадно Роуан.

Ролф преглътна сухо. След дълго мълчание отвърна:

— Пръстени. Казваха, че са били освободени. Но не бяха мъжете, които… — Той поклати глава. — Демони… — Пророни, като че това обясняваше нещо. — Беше вселил демони в телата им.

И Роуан му разказа. За Валгите, за принцовете им, за Ераван, последния валгски крал.

Ролф дори имаше благоразумието да изглежда притеснен, когато Роуан завърши.

— Захвърлил е кожата на Перингтън. Сега е просто Ераван, крал Ераван очевидно.

Погледът на Ролф отново намери шията на Дориан и той едва се сдържа да не докосне белега.

— Как си оцелял? Ние успяхме да срежем пръстените, но хората ми… вече ги нямаше.

Дориан поклати глава.

— Не знам.

Никой отговор не правеше хората на Ролф… по-маловажни, задето не бяха оцелели. Може би валгският принц, който бе превзел неговото тяло, просто бе протакал мъчението му със садистична наслада.

Ролф завъртя към себе си един от листовете по писалището и прочете малко от него, сякаш така отвличаше вниманието си, докато размишляваше. Накрая рече:

— Дори да изтребим до крак всички изчадия на Мъртвите острови, няма да отнемем ни най-малко от могъществото на Морат.

— Така е — потвърди Роуан, — но ако притежаваме целия архипелаг, ще можем да използваме онези острови за битки по море, докато в същото време атакуваме и по суша. Там може да държим армадите на други кралства, на други континенти.

— Дясната ми ръка сега е в южния континент, в самата Антика — добави Дориан. — Той ще ги убеди да ни изпратят кораби.

Каол щеше да го стори за него, за Адарлан.

— Никой няма да дойде — увери го Ролф. — Не дойдоха преди десет години; в никакъв случай няма да дойдат точно сега. — Той огледа Роуан и додаде с лукава усмивка: — Особено ако са научили последната новина.

Това не вещаеше нищо добро, реши Дориан, а Роуан попита с равен тон:

— Каква новина?

Ролф не отговори, а отправи поглед към превзетия от буря залив или каквото друго привличаше вниманието му там. Струпали му се бяха няколко тежки месеца, осъзна Дориан. Не предаваше острова от чиста дързост и упорство. А всички онези маси на долния етаж, сглобени от останките на разбити кораби… Колко ли врагове кръжаха наоколо, очаквайки своя шанс за отмъщение?

Роуан отвори уста, несъмнено за да поиска отговор, когато Ролф потупа три пъти с ботуш по протрития дървен под. От стената му отвърна същото потропване.

Сетне се спусна тишина. Като се имаше предвид омразата на Ролф към Валгите, Дориан се съмняваше с Морат да са им спретнали засада, но… щом по коридора отекнаха стъпки, той се плъзна надълбоко в магията си. От стегнатото изражение по татуираното лице на Роуан му стана ясно, че и той е предприел същото. Особено като усети как собствената му магия се простира към тази на принца, както беше направила с Елин онзи ден в стъкления дворец.

Стъпките спряха пред вратата на кабинета и край тях отново запулсира онази чужда, могъща магия. Роуан плъзна незабележимо ръка към ловджийския нож, прикрепен към бедрото му.

Дориан се съсредоточи върху дишането си, върху извличането на магията си струйка по струйка парче по парче. Когато вратата се отвори, студен лед впи зъби в дланите му.

На входа се появиха двама златокоси елфи.

Роуан изръмжа и гърленият звук накара дървените дъски на пода да завибрират под краката на Дориан. Мускулестите им тела, заострените им уши, отворените усти с удължени кучешки зъби…

Двамата непознати, източникът на онази сила… бяха елфи.

Този с черни като нощта очи и резлива усмивка огледа Роуан от глава до пети и провлачи:

— Повече ти отиваше дългата коса.

Кинжалът, забит в стената на сантиметър от ухото на елфа, беше единственият отговор на Роуан.