Сара Дж. Маас
Империя на бури (15)

13

Дориан не беше виждал толкова звезди от доста време.

Далеч зад тях небето още сивееше от пушек, чиито стълбове се виеха, осветени от полумесеца. Поне писъците бяха заглъхнали километри назад. Заедно с бумтежа на чудовищни крила.

Седнал зад него в едномачтовата лодка, принц Роуан от рода на Белия трън рееше поглед по спокойната черна повърхност на морето. Плаваха на юг към Мъртвите острови, тласкани от магията на елфическия воин. С негова помощ бързо бяха стигнали до морския бряг, където без всякакви угризения бе откраднал тази лодка, докато вниманието на собственика й бе насочено на запад към изпадналия в ужас град. През цялото това време Дориан мълчеше, чувствайки се също толкова безпомощен, колкото и преди часове, докато пред собствените му очи опустошаваха града му и колеха поданиците му.

— Трябва да хапнеш нещо — обади се Роуан от другия край на малката лодка.

Дориан надникна към чувала с провизии, който спътникът му беше задигнал. Хляб, сирене, ябълки, сушена риба… Стомахът му се преобърна.

— Бил си пронизан от отровен шип — продължи Роуан с глас, не по-силен от плисъка на вълните около лодката им, докато бързият му вятър ги тласкаше откъм гърба й. — Изчерпал си магията си, за да останеш жив и на крака. Трябва да се храниш, в противен случай няма да се възстановиш. — Той замълча за момент. — Не те ли е научила Елин?

Дориан преглътна.

— Не. Нямаше време да ми обяснява за магията.

Той надникна към задницата на лодката, където Роуан седеше с ръка на руля. Заострените му уши още го смайваха, дори месеци, след като се беше запознал с него. А сребристата му коса…

Не като тази на Манон, съвършено бяла като лунна светлина върху девствен сняг.

Зачуди се какво ли е станало с Водачката на Крилото, която беше убила заради него, пощадила го беше.

Не, не пощадила. Спасила.

Дориан не беше глупак. Знаеше, че го е направила за своя облага. Беше му чужда като воина, седящ в другия край на лодката — дори още повече.

Но онази тъмнина, онази жестокост и неподправеният й, откровен светоглед… С нея нямаше тайни. Нямаше лъжи.

— Трябва да ядеш, за да имаш сили — продължаваше Роуан. — Магията ти се захранва от енергията на тялото ти… от теб. Колкото по-отпочинал си, толкова по-силна е тя. И по-важното: толкова по-лесно я контролираш. Силата ти е част от теб, но и води свой собствен живот. Ако я оставиш да прави каквото си иска, ще те погълне, ще те използва като инструмент. — Роуан се усмихна, разкривайки белите си зъби. — Една наша позната обича да изцежда магията си, да я изразходва за безсмислени неща, за да я притъпява. — Дориан усети как погледът на Роуан го приковава с почти физическа мощ. — Ти решаваш до каква степен да я допуснеш в живота си, как да я използваш. Но ако скоро не я овладееш, Ваше Величество, ще те унищожи.

По гръбнака на Дориан пробяга студена тръпка.

Дали откритият океан го подтикна, или безбрежното звездно небе над тях, но Дориан каза:

— Не беше достатъчна. Онзи ден… денят, в който Сорша умря, магията ми не успя да я спаси. — Той разпери ръце върху скута си. — Иска единствено да руши.

Помежду им се спусна тишина, толкова протяжна, че Дориан се зачуди дали Роуан не е заспал. Не беше посмял да го попита кога е спал за последно; определено се беше нахвърлил на храната като прегладнял.

— И аз не успях да спася другарката си — сподели Роуан накрая.

Дориан изправи гръб. Елин му беше разказвала доста за принца, но не и това. Навярно защото не смяташе, че има право да говори за тази му тайна, за тъгата му.

— Съжалявам — каза Дориан.

С магията си беше почувствал връзката между двама им с Елин — стигаше по-надълбоко от кръвта им, от магията им, и беше предположил, че двамата са другари по душа, макар и още да не го бяха обявили пред другиго. Но ако Роуан вече имаше другарка, която бе загубил…

— Ще намразиш света, Дориан — продължи Роуан. — Ще намразиш себе си. Ще намразиш магията си и всеки миг на покой или щастие. Но аз имах късмета да управлявам мирно кралство и никой да не разчита на мен. Ти нямаш този шанс.

Бреговата линия изникна на хоризонта като стена от стръмни скали и Роуан завъртя руля, насочвайки лодката към открито море. Дориан знаеше, че се движат бързо, но сигурно бяха изминали почти половината път до южната граница — под прикритието на мрака не бе подозирал колко скоростно топят километрите.

След кратко мълчание той каза:

— Аз съм владетел на разбито кралство. Народът ми не знае кой го управлява. А сега бягам… — Той поклати глава, долавяйки как умората гризе костите му. — Нима предадох кралството си на Ераван? Какво… какво да сторя сега?

Скърцането на лодката и плисъкът на вода бяха единствените звуци наоколо.

— Хората ти вече са се уверили, че не си сред мъртвите. От теб зависи как ще го тълкуват: дали ще възприемат липсата ти като бягство, или като опит да им помогнеш, да ги спасиш. Трябва да им дадеш да разберат.

— Като отида на Мъртвите острови.

Той кимна.

— Едва ли ще те изненада, че Елин е в лоши отношения с пиратския лорд. Ти обаче не си. В твой интерес е да му се представиш като полезен съюзник. Едион ми каза, че едно време Мъртвите острови били похитени от генерал Нарок и няколко от войските на Ераван. Ролф и флотата му избягали… и макар сега Ролф отново да владее Залива на Черепа, този му позор може да е пътят ти към него. Убеди го, че не си като баща си и че ще дадеш на него и пиратите му известни привилегии.

— Тоест че ще ги превърна в капери.

— Ти имаш злато, и ние имаме злато. Ако с пари и позволение да плячкосва корабите на Ераван можем да си подсигурим цяла армада в Юга, ще е глупаво да не опитаме.

Дориан обмисли думите на принца.

— Никога досега не съм срещал пират.

— Срещна Елин, когато още се представяше като Селена — рече сухо Роуан. — Гарантирам ти, че Ролф няма да е много по-тежък случай.

— Това не ме успокоява.

Роуан се засмя. И помежду им отново се спусна тишина. Накрая принцът каза:

— Съжалявам за Сорша.

Дориан сви рамене и веднага се охули за жеста, който сякаш омаловажаваше Сорша и храбростта й, любовта му към нея.

— Знаеш ли — додаде после, — понякога ми се иска Каол да беше тук, да ми помага. А в други случаи се радвам, че го няма, за да не е в опасност отново. Спокоен съм, че е в Антика с Несрин. — Той огледа принца, смъртоносната му осанка, хищническия покой на Стойката му дори докато гребеше. — Искаш ли… искаш ли да ми обясниш за магията? Не всичко, но… каквото можеш, когато можеш.

Роуан се замисли за миг и отвърна:

— Много крале съм познавал в живота си, Дориан Хавилиард. И много малко биха помолили за помощ в нужда, биха оставили гордостта си.

Дориан подозираше, че бе загубил гордостта си още в ръцете на валгския принц.

— Ще те науча колкото мога, преди да пристигнем в Залива на Черепа — съгласи се Роуан. — Там може и да намерим някой магьосник, измъкнал се на онези кръвопийци, който да те научи по-добре от мен.

— Ти си учил Елин.

Отново мълчание. После:

— Елин е сърцето ми. Научих я на онова, което знам, и се получи, защото магиите ни са дълбоко свързани също като душите ни. Ти си… друг случай. Рядко съм срещал магия като твоята. Трябва ти човек, който да я познава, или поне да знае как да ти помогне да я овладееш. Аз мога да ти покажа как да я контролираш; как да се потапяш в нея и да се грижиш за себе си.

Дориан кимна с благодарност.

— Когато с Елин се срещнахте за пръв път, усети ли…?

Той изсумтя.

— Не. Богове, в никакъв случай. Искахме да се убием един друг. — Смехът напусна гласа му. — Тя беше… на много тъмно място. Аз също. Но си помогнахме взаимно. Намерихме пътя заедно.

За част от секундата Дориан не можа да продума. Сякаш прочел мислите му, Роуан каза:

— И ти ще откриеш пътя си, Дориан. Ще достигнеш до изхода.

Дориан нямаш думи да опише онова, което кипеше в сърцето му, затова само въздъхна към звездното безкрайно небе.

— Към Залива на Черепа тогава.

Усмивката на Роуан представляваше бяла резка в мрака.

— Към Залива на Черепа.