Сара Дж. Маас
Империя на бури (70)

68

Болеше я.

Болеше я да гледа Нехемия, млада, силна и мъдра. Да я слуша как говори с Елена в блатата сред същите онези руини.

Към тази болка се прибави и още една.

От това, че Елена и Нехемия се познаваха и бяха кроили планове заедно.

От това, че Елена бе започнала всичко още преди хиляда години.

От това, че Нехемия бе отишла в Рифтхолд да посрещне смъртта си.

Както и от ясното осъзнаване, че ще трябва да пречупи Елин — да я пречупи със смъртта си, за да остави асасинския живот и да се възкачи на трона си.

Пред Елин и Манон се разкри друга сцена. На потаен разговор в полунощ, дълбоко под стъкления дворец.

Кралица и принцеса се срещаха скришом. Както правеха вече месеци наред.

Кралицата искаше от принцесата да плати цената, която й бе предложила сред блатните руини. Да уреди собствената си смърт — да сложи начало на всичко. Нехемия беше предупредила Елена, че тя, Елин, ще рухне. По-лошо — ще пропадне в толкова дълбока бездна от гняв и отчаяние, че няма да успее да изпълзи от нея. Не и като Селена.

И имаше право.

Елин трепереше — трепереше в полувидимото си тяло, трепереше толкова силно, че очакваше плътта й всеки момент да се отлепи от костите й. Манон пристъпи по-близо до нея, навярно единствената утеха, която вещицата можеше да й предложи: подкрепа.

Отново впериха погледи във виещата се мъгла, където сцените — спомените — протичаха като в театър.

Елин не знаеше дали ще понесе още една истина. Още едно доказателство, че Елена бе предала двама им с Дориан на боговете заради нелепата грешка, която бе допуснала, недоразбирайки истинската цел на Ключалката, затваряйки Ереван в саркофага, вместо да остави Бранън да го довърши веднъж завинаги — и да изпрати боговете в света, който наричаха свой дом, за да повлекат и Мрачния владетел със себе си.

Да ги изпрати у дома… като отвореше Портата на Уирда с ключовете. И я запечаташе за вечни времена с новата Ключалка.

Безименна е цената.

Трябваше да използва собствената си сила, макар и изцедена до последна капка, да заложи собствения си живот за изковаването на новата Ключалка. Да използва ключовете един-единствен път — само веднъж, за да изпрати боговете и Ераван в техния свят, а после да затръшне портата завинаги.

Спомените се запрехвърляха един след друг.

Елена и Бранън си крещяха в стая, която Елин не беше виждала от десет години — кралските покои в двореца на Оринт. Нейните покои — или поне щяха да бъдат в един друг живот. Около гърлото на Елена блещукаше амулет: Окото. Първата и вече счупена Ключалка, която Елена, вече кралица на Адарлан, навярно носеше, за да й напомня за грешката й за обещанието й към разярените богове.

Свадата с баща и не стихна дълго време, докато принцесата не напусна кралските покои. А Елин знаеше, че Елена повече не се бе върнала в този бляскав дворец в Севера.

Следващата сцена започна с вещерското огледало в незнайна каменна зала. Чернокоса красавица с корона от звезди стоеше пред Елена и Гавин и им обясняваше каква роля играе огледалото — че ще съхрани спомените в себе си. Рианон Крочан. Манон се взираше нетрепващо в нея и очите на Елин запрескачаха между двете жени.

Лицата им… бяха еднакви. Лицето на Манон и това на Рианон Крочан. Последните крочански кралици — всяка от своята епоха.

Сетне пред тях изплува образът на Бранън — заровил лице в дланите си, той ридаеше пред загърнато в покров тяло върху каменен олтар. Под плащеницата лежеше съсухреното тяло на старица.

Елена, жертвала безсмъртието си в името на човешки живот с Гавин. Бранън, още изглеждащ на трийсет.

И отново Бранън — огньовете на хиляда ковашки пещи озаряваха червеникавозлатистата му коса; беше оголил зъби над металния диск върху наковалнята и мускулите на гърба му се гърчеха под бронзовата му кожа, докато блъскаше и блъскаше, и блъскаше с чука.

Ковеше Амулета на Оринт.

Сложи два къса черен камък от двете му страни и ги заби в метала с яростен замах.

После изписа посланието на гърба му със Знаци на Уирда.

Послание за нея.

За истинската му наследница, стига Елена да понесеше наказанието си и да изпълнеше клетвата си към боговете. Наказанието и клетвата, които ги бяха разделили. С които Бранън не можеше да се примири. Не и докато имаше сила в тялото си.

Безименна е цената. Това бе изписано със Знаци на Уирда върху гърба на амулета. Онази, която носеше белега не Бранън, знака на безименния… тя щеше да е цената за края на всичко.

Посланието върху Амулета на Оринт беше единственото предупреждение, което можеше да й даде, единственото извинение за постъпката на дъщеря му, макар и да съдържаше тайна, толкова гибелна, че никой никога не биваше да я разбира.

Но щеше да й остави улики. За да довърши започнатото от тях.

Бранън бе изградил гробницата на Елена със собствените си ръце. Бе изсякъл посланието си към Елин в нея.

Загадки и улики. Само чрез тях му бе позволено да й явява истината, за да укрива ключовете от света, от силите, които биха ги използвали за власт и унищожение.

После изкова Морт… метала за чукалото, подарено му от Рианон Крочан, която погали бузата на краля, преди да напусне гробницата.

Рианон вече я нямаше, когато Бранън пъхна парчето черен камък под украшението в короната на Елена — втория Ключ на Уирда.

Когато остави Дамарис в Стойката му до втория саркофаг. За смъртния крал, когото ненавиждаше и бе търпял единствено заради дъщеря си. Макар и Гавин да му беше отнел дъщерята — дъщерята на душата му.

А за последния ключ… отиде в храма на Мала.

Още от самото начало именно там искаше да сложи край на всичко.

Бълбукането на лавата край храма беше песен в кръвта му, зов. Приветствие.

Само онези с дарби като неговите — нейните — можеха да стигнат до древния храм. Дори жриците не стъпваха на острова в сърцето на огнената река. Само наследницата му щеше да успее. Или носителят на ключ.

Затова Бранън скри последния под една каменна плоча.

А после влезе в реката от лава, в горящото сърце на възлюбената си.

И Бранън, крал на Терасен, Господар на огъня, не излезе Елин не знаеше защо се учудва, че е способна да плаче в това си тяло. Че и в него имаше сълзи за проливане.

И ги изля за Бранън. Който знаеше какво обещание бе дала Елена на боговете — и с мъка бе склонил да предаде това бреме на някого от наследниците си.

Опитал бе да й помогне с каквото може. Да смекчи удара на клетвата, щом не беше способен да я отклони напълно. Да й даде шанс.

Безименна е цената.

— Не разбирам какво значи това — прошепна Манон.

Елин не намираше думи да й обясни. Дори на Роуан не бе успяла да каже.

Но тогава Елена им се яви, истинска колкото тях, и впери поглед в избледняващата златиста светлина на храма от чезнещия спомен.

— Съжалявам — обърна се към Елин тя.

После тръгна към нея, а Манон се скова и отстъпи встрани.

— Не виждах друг начин — продължи Елена.

В очите й се четеше искрена болка. Разкаяние.

— С причина ли избра мен, или просто искаше да спасиш безценната кръв на Гавин? — Гласът, изтръгнал се от гърлото на Елин, беше суров, злобен. — Защо да проливаш хавилиардска кръв, когато можеш просто да се върнеш към старите си навици и да предадеш бремето на друг?

Елена изтръпна.

— Дориан не беше готов. За разлика от теб. С Нехемия направихме този избор, за да се уверим, че всичко ще протече по план.

— По план — пророни Елин. — За да ме принудиш да почистя кашата, която ти забърка, защото си проклета крадла и страхливка?

— Боговете искаха да страдам — отвърна Елена. — И страдах. Знаейки, че ти ще трябва да се пребориш с всичко това, да носиш бремето… От хиляда години чувството за вина непрестанно раздира душата ми. Толкова лесно ми беше да се съглася, да си представя, че ще си просто някоя непозната, която няма да поиска да научи истината, а просто ще трябва да е на правилното място с правилната дарба, но… но ето че съм грешала. Жестоко съм грешала. — Елена вдигна ръце пред себе си с длани нагоре. — Мислех, че Ераван ще се надигне и светът просто ще се изправи срещу него. Не подозирах, че… че ще се спусне мрак… че народът ти ще страда. Ще страда, макар че аз опитах да опазя своя от същото страдание. А имаше толкова много гласове… толкова много, дори преди Адарлан да превземе земите ти. Точно тези гласове ме събудиха. Гласовете на онези, които се молеха за отговор, за помощ. — Очите на Елена се плъзнаха към Манон и обратно към нейните. — Гласове от всички кралства, от всички раси. Човеци, вещици, елфи… И всички се преплитаха в гоблен от блянове, всички се молеха за едно и също нещо… По-добър свят. Тогава се роди ти. Като оръжие срещу сгъстяващия се мрак с огъня си. Огънят на баща ми, могъществото на майка ми… най-сетне преродени. И беше толкова силна, Елин. Толкова силна и толкова уязвима. Не към външни заплахи, а към тази в собственото ти сърце, към самотата, която идва с такава мощ. Но някои знаеха какво носиш в себе си, какво можеш да дадеш на света. Родителите ти, дворът ти, прачичо ти… и Едион. Едион усещаше, че си Обещаната кралица, без да знае нищо и за теб, и за мен, и за онова, което сторих, за да спася народа си.

Думите й я блъскаха като камъни.

— Обещаната кралица — повтори Елин. — Но не на света. На боговете… на ключовете.

Обещана да изплати цената. Да се жертва, за да обедини ключовете и портата веднъж завинаги.

Деанна не се беше явила само за да й каже как да използва огледалото, а за да й напомни, че принадлежи на тях. Че има дълг към тях.

Елин пророни тихо:

— Онази нощ не оцелях в река Флорин по чист късмет, нали?

Елена поклати глава.

— Не сме…

— Не — озъби й се Елин. — Покажи ми.

Гърлото на Елена подскочи. Но мъглите притъмняха, обагриха се и въздухът край тях сякаш се пропи с мраз.

Трошене на клони, задъхано дишане, горчиви вопли, леки стъпки през къпинаци и шубрак. Приближаващ грохот от конски копита…

Елин застина на място, когато пред очите й изникна познатата, заскрежена гора, точно такава, каквато си я спомняше. Когато тя самата се появи, толкова малка и крехка, със съдрана, окаляна бяла нощница, чорлава коса и очи, лъснали от ужас и дълбока скръб, която я бе прекършила напълно. Устремила се беше трескаво към буйната река отвъд дърветата, към моста…

Вече виждаше стълбовете на моста и гората на другия бряг. Убежището й…

Манон изруга тихо, когато Елин Галантиус скочи на моста, осъзнавайки твърде късно, че е разрушен… и полетя към бушуващата, полузамръзнала река отдолу.

Елин беше забравила колко време пропадаше като камък. Колко свирепа беше черната река с озарени от ледовитата лунна светлина пенести бързеи.

Мрак и тишина обгърнаха образа пред тях, а реката продължаваше да влачи и премята гневно Елин.

— Толкова много смърт — прошепна Елена, докато гледаха как вледеняващата вода я върти и подхвърля като кукла. — Толкова много смърт и толкова много угасени светлини. — Продължи тя с пресекващ глас. — А ти беше така малка. И се бореше… бореше се с всички сили.

И наистина — раздираше водата с пръсти, риташе и се мяташе, мъчеше се да изскочи на повърхността, да си поеме въздух, а долавяше как дробовете й се предават, как напрежението расте…

Амулетът на Оринт около врата й засия и край нея като водни мехурчета зашумяха зеленикави символи.

Елена се свлече на колене, загледана в подводното сияние на амулета.

— Искаха да те взема още тогава. Амулетът на Оринт беше у теб, всички те мислеха за мъртва, а врагът бе зает с клането. Можех да те взема, да ти помогна да намериш другите два ключа. Беше ми позволено да ти помагам. А щом ги откриехме, трябваше да те принудя да изковеш Ключалката наново. Да влееш себе си до последна капка в нея и да накараш портата да се появи, за да върнеш ключовете в нея и да сложиш край на всичко, като изпратиш боговете в техния свят. Още тогава имаше достатъчно сила. Изковаването щеше да ти коства живота, но ти и бездруго беше почти мъртва. Затова ми позволиха да се явя телесно, да те спася.

Елена си пое насечена глътка въздух, наблюдавайки как една фигура се гмурва във водата. Среброкоса красавица с древна рокля. Тя хвана Елин през кръста и започна да я издига към повърхността.

Изскочиха от водата, тъмна, грохотна и свирепа, и Елин едва смогна да се вкопчи в дънера, към който я тласна Елена, да впие нокти в подгизналото дърво и да не го пуска, докато я носеше по течението, все по-надълбоко в нощта.

— Колебаех се дали да им се подчиня — пророни Елена. — Беше се вкопчила в онзи дънер с все сила. Току-що ти бяха отнели всичко — всичко, — но ти продължаваше да се бориш. Не се предаваше. Боговете ми казаха да побързам, защото дори тогава вече линееха и едва успяваха да ме задържат в телесна форма. Казаха ми просто да те взема, но… аз се поколебах. Изчаках да стигнеш до речния бряг.

Кал, тръстики и дървета се издигнаха над нея; по стръмния бряг на реката още белееха преспи сняг.

Гледайки как самата тя се изкачва по хълма бавно, болезнено, Елин усещаше призрачната, ледена кал под ноктите си, чувстваше съсипаното си, премръзнало тяло, трепереше върху земята.

Вече я сковаваше гибелен студ, когато Елена изпълзя на брега.

И скочи към нея, крещейки името й, докато студът и уплахата проникваха все по-надълбоко в тялото й…

— Мислех, че трябва да те спася само от удавяне — прошепна Елена. — Не осъзнавах, че толкова време на студа…

Елин наблюдаваше с посинели устни как собствените й крехки гърди се надигат и спадат, надигат се…

И застиват напълно.

— Ти умря — промълви Елена. — Умря на онзи бряг. Толкова се бори за живота си, а аз не успях да ти помогна. И точно тогава не ме беше грижа, че отново прекрачвах обещанието си към боговете. Не можех да мисля за друго… — По лицето й се търкулнаха сълзи. — Не бях способна да мисля за друго, освен за цялата тази несправедливост. Дори не беше поживяла, не бе имала шанс… И всички онези хора, които се молеха за по-добър свят… Теб нямаше да те има, за да им го осигуриш…

О, богове!

— Елена — прошепна Елин.

Кралицата на Адарлан зарида в дланите си, докато някогашният й образ разтърсваше Елин отново и отново. Мъчеше се да я свести, да съживи малкото тяло, отказало се от живота.

— Не можех да го позволя — продължи с пресеклив глас Елена. — Не можех да се примиря с това. Не ме интересуваха боговете… а ти.

Светлина заискря по пръстите на Елена, плъзна се нагоре по ръката й и се разля по цялото й тяло. Огън. Тя прегърна Елин и топлината й разтопи снега край тях, изсуши заскрежената й коса.

Сините устни на малката Елин порозовяха. Застиналите й гърди се надигнаха леко.

Мракът бавно отстъпи място на сивкава утринна светлина.

— Опълчих им се.

Елена я остави сред тръстиките и стана, оглеждайки реката, света.

— Знаех чие имение е близо до речния бряг, но достатъчно далеч от дома на родителите ти, че да го търпят, стига собственикът му да не им създаваше грижи.

Елена, вече само бледа светлинка, изтръгна Аробин от дълбокия му сън в някогашното му жилище в Терасен. Сякаш в транс, кралят на асасините нахлузи ботушите си с лъснали на смътната светлина червени коси, яхна коня си и заязди към гората.

Още беше млад. Едва с няколко години по-възрастен от нея сега.

Конят на Аробин спря, като че невидима ръка бе дръпнала юздата му, и някогашният й господар плъзна поглед по буйната река, по дърветата, без дори да предполага, че търсеше нещо.

Но Елена се криеше сред тръстиките, макар и невидима като слънчевата светлина, когато очите на Аробин попаднаха върху малката, мърлява фигура, лежаща в несвяст на речния бряг. Той скочи от коня си с котешка ловкост, коленичи в калта, отмятайки пелерината си, и провери дали момичето диша.

— Знаех що за човек е, каква ще те направи. Какво обучение ще получиш при него. Но беше по-добре, отколкото да умреш. А оцелееше ли, заякнеше ли, превърнеше ли се в силна жена, се надявах, че ще дадеш на онези хора, които мечтаеха за по-добър свят… поне шанс да го изградят. Ще им помогнеш… преди боговете отново да си поискат дължимото.

Ръцете на Аробин се поколебаха, когато забеляза Амулета на Оринт.

Той го изхлузи от врата й и го пъхна в джоба си. После внимателно я вдигна на ръце и я отнесе до коня си.

— Беше толкова млада — повтори Елена. — И най-много мислех не за мечтателите, не за дълга… а за теб. Исках да ти дам време. За да поживееш поне мъничко.

— На каква цена, Елена? — попита дрезгаво Елин. — Как те наказаха заради това?

Елена се обгърна с ръце, докато Аробин яхваше коня с Елин в обятията си и сцената избледняваше, отново обвита от виеща се мъгла.

— Когато изпълня дълга си — рече немощно Елена, — аз също ще си отида. Заради времето, което ти дадох, след края на играта душата ми пак ще се слее с мрака. Повече няма да видя Гавин, нито децата си, нито приятелите си… Ще изчезна. Завинаги.

— Знаеше ли го, преди…

— Да. Повтаряха ми го множество пъти. Но просто не можех. Не можех да те оставя.

Елин падна на колене пред кралицата. И пое мокрото от сълзи лице на Елена между дланите си.

— Безименна е цената — каза Елин с пресекващ глас.

Елена кимна.

— Огледалото си беше най-обикновено огледало. Начин да те доведем тук. За да разбереш постъпките ни. — Просто дрънкулка от метал и стъкло, беше казала Елена, когато Елин я призова в Залива на Черепа. — Е, вече си тук и видя всичко. Вече разбираш каква е цената. Да изковеш Ключалката наново, да върнеш трите ключа в портата…

Белегът върху челото на Елин засия, нагорещявайки кожата й. Белегът на Бранън.

Знакът на безименния.

— Кръвта на Мала трябва да бъде изчерпана… силата ти трябва да бъде изчерпана. Всяка капка магия и кръв. Ти си цената за новата Ключалка, за обединяването на ключовете с портата. За да стане Портата на Уирда отново цяла.

— Знам — промълви тихо Елин.

Вече се беше досетила. И се подготвяше, доколкото бе възможно. Подготвяше нужното за останалите.

— Имам два ключа — заяви тя на кралицата. — Ако намеря третия, ако го открадна от Ераван… ще дойдеш ли с мен? Ще ми помогнеш ли да сложа край на всичко веднъж завинаги?

Ще дойдеш ли с мен, за да не съм сама?

Елена кимна, но прошепна:

— Съжалявам.

Елин свали ръце от лицето на кралицата. И си пое дълбока, треперлива глътка въздух.

— Защо не ми каза още от самото начало?

Имаше смътното чувство, че Манон преценява безмълвно всяка тяхна дума зад гърбовете им.

— Току-що се беше измъкнала от робията — отвърна Елена. — Едва се беше взела в ръце и държеше да покажеш, че още си силна, непокътната. Можех само да те направлявам, да те побутвам в правилната посока. Огледалото беше изковано и скрито, за да ти разкрие един ден всичко това. Защото аз не можех, не и когато ми беше позволено да ти се явявам само за по няколко минути.

— Защо ме прати във Вендлин? Майев е не по-малка заплаха от Ераван.

Ледниковосините й очи най-сетне срещнаха нейните.

— Знам. Майев отдавна цели да си върне всички ключове. Баща ми вярваше, че не я води само стремежът към завоевания. Но и нещо по-тъмно, по-зло. Не знам защо започна да издирва ключовете чак когато ти се появи. Но те изпратих във Вендлин, за да се изцериш. И да намериш… него. Онзи, който те чакаше от толкова време.

Сърцето на Елин се пропука.

— Роуан.

Елена кимна.

— Той беше глас в празнотата, таен, мълчалив мечтател. Спътниците му също. А елфическият принц…

Елин сдържа надигащия се в гърлото й вопъл.

— Знам. От доста време знам.

— Исках да вкусиш и тази радост — прошепна Елена. — Макар и за кратко.

— Вкусих я — намери сили да отвърне Елин. — Благодаря ти.

Като чу тези думи, Елена покри лицето си с ръце и потръпна. Но след миг впери очи в Елин, а после ги плъзна към Манон, която още ги наблюдаваше безмълвно.

— Силата на вещерското огледало угасва; няма да ви задържи тук още дълго. Моля те, нека ти покажа какво трябва да се направи. Как да сложите край на всичко. След това няма да ме виждате, но… Ще бъда с вас. До края, няма да ви изоставя нито за миг.

Манон просто сложи ръка върху меча си, а Елин преглътна и отвърна:

— Покажи ми тогава.

И Елена й разкри. А когато приключи, Елин не продума и дума. Манон крачеше напред-назад, ръмжейки тихо.

Елин не се съпротивлява, когато Елена се наведе да я целуне по челото, на мястото, където цял живот бе носила прокълнатия белег. Като дамгосано добиче, обречено да свърши в кланицата.

Белегът на Бранън. Знакът на копелето… на Безименния.

Безименна е цената. И за да им спечели бъдеще, щеше да я плати.

Беше направила каквото може, за да им подсигури помощ, дори след като тя си отидеше. Само това можеше да им даде последния си дар за Терасен. За онези, които обичаше със сърцето си от див огън.

Елена помилва бузата й. Сетне древната кралица изчезна заедно с мъглите.

Заля ги слънчева светлина, толкова ослепителна, че двете изпъшкаха и се блъснаха една в друга. Посрещнаха ги соленият мирис на морето, тътенът на вълните и шумоленето на крайбрежни треви. А отвъд тях, в далечината: бумтежът и глъчката на свирепа битка.

Намираха се в покрайнините на блатата, на самия бряг, а стълкновението се случваше на километри навътре в морето. Явно някак се бяха придвижили в мъглите…

Мек женски смях пропълзя през тревите. Елин го познаваше.

И веднага осъзна, че не те се бяха придвижвали през мъглите.

Неведоми сили или боговете, които ги наблюдаваха, ги бяха довели точно тук.

Сред пясъчните дюни на тюркоазеното море и мъртвите, още кървящи войници с герба на Брайърклиф върху броните си. Пред елфическата кралица Майев.

Елида Локан стоеше на колене пред нея — и един елф притискаше меч до гърлото й.