Сара Дж. Маас
Империя на бури (20)

18

Манон видя единствено проблясък от ръждясалите железни зъби на баба си, от железните й нокти, като вдигна ръце да се предпази от меча — но твърде късно.

Ветросеч полетя надолу в удар, който би разсякъл повечето смъртни наполовина.

Баба й обаче отстъпи назад с такава бързина, че мечът само се плъзна по торса й, разрязвайки плат и кожа в плитка рана между гърдите й. Плисна синя кръв, но Майка Черноклюна веднага възпря следващия удар на Манон с железните си нокти — толкова твърди, че Ветросеч отскочи от тях.

Манон не погледна дали Тринайсетте са се подчинили на заповедта й. Астерин обаче крещеше; крещеше с всички сили да спрат. Виковете й ставаха все по-далечни, после се напласти само ехото им, сякаш я бяха завлекли в просторна зала.

Не се чу някой да хуква подир тях, сякаш свидетелите бяха твърде втрещени, за да направят нещо. Дотук добре.

Искра и Петра бяха извадили мечовете си и пристъпваха с извадени зъби между матроните си и Манон, отвеждайки Върховните си вещици далеч от опасността.

Сестринството на Майка Черноклюна скочи в атака, но тя разпери ръка срещу тях.

— Не се бъркайте — нареди им задъхано.

Манон обикаляше баба си с хищнически поглед. Синя кръв се стичаше по гърдите на Майка Черноклюна. Само сантиметър по-дълбоко, и щеше да е мъртва.

Мъртва.

Баба й оголи ръждивите си зъби.

— Моя е. — Тя посочи с брадичка към Манон. — Ще го направим по древния начин.

Стомахът на Манон се преобърна, но тя прибра меча си в ножницата.

С едно движение на китките извади железните си нокти, а като тракна с челюст, зъбите й също изскочиха.

— Да видим колко те бива, Водачке на Крилото — изсъска баба й и я нападна.

Манон никога не беше виждала баба си в бой, дори не беше тренирала с нея.

И се питаше дали не е така, защото Майка Черноклюна не желаеше останалите да знаят колко е ловка.

Манон едва се измъкна от ноктите, устремени към лицето й, към врата й, към корема й, отстъпвайки една крачка, две, три.

Трябваше да оцелее достатъчно дълго, че Тринайсетте да излетят в небето.

Матроната посегна към бузата й и тя парира удара с лакът, блъсвайки го силно в предмишницата на баба си. Тя изрева от болка и Манон й се изплъзна.

— Сега не е толкова лесно да ме раниш, нали, Манон Черноклюна? — рече задъхано баба й, докато Манон я обикаляше, впила поглед в очите й. Вещиците около тях не смееха да помръднат, Тринайсетте бяха изчезнали до една. Тя почти си отдъхна от облекчение. Сега оставаше само да занимава баба си достатъчно дълго, че да не даде на свидетелките заповед да ги догонят. — Много по-лесно е с меча, оръжието на страхливите човеци. — Кипеше от ярост баба й. — Със зъбите и ноктите… Трябва да си истински решена.

Двете се вкопчиха една в друга и с всяко замахване, с всеки предпазен ход по една съществена частица от нея се пропукваше. Отново прекъснаха схватката.

— Също толкова жалка си, колкото майка си — изсъска баба й. — Сигурно и ще умреш като нея… с моите зъби в гърлото си.

Майка й, която тя самата бе убила, напускайки тялото й, която бе умряла при раждането й…

— С години се мъча да изтръгна слабостта й от теб. — Баба й изплю синя кръв по камъните. — В името на Железни зъби те превърнах в природна стихия, в непобедим воин. А ти така ми се отблагодаряваш…

Манон не позволи на думите й да я смутят. Хвърли се към гърлото й, но в последния момент отклони атаката си.

Баба й изрева от болка — истинска болка, — когато ноктите на Манон раздраха рамото й.

Кръв оплиска ръката й, а по ноктите й полепна съдрана плът…

Манон залитна назад и в гърлото й запари жлъчка.

Предвиди удара, но въпреки това не смогна да го възпре, и дясната ръка на матроната закачи корема й, разсичайки частици от плата и кожата й.

Манон изпищя.

Кръв, гореща и синя, плисна от тялото й още преди баба й да отскочи назад.

Манон притисна с длан ранената плът на корема си. Сини струи потекоха между пръстите й и оплискаха каменния под.

Високо над тях изрева уивърн.

Абраксос.

Майка Черноклюна се изсмя, изтръсквайки кръвта на Манон от ноктите си.

— Ще накълцам уивърна ти на малки парченца и ще го дам на кучетата.

Независимо от агонията в корема й, зрението на Манон се избистри.

— Не и ако те убия първо.

Баба й се изкикоти, кръжейки около нея като лешояд.

— Отнемам ти титлата Водачка на Крилото. Отнемам ти титлата Наследница. — Доближаваше я стъпка след стъпка, досущ като пепелянка, спипала натясно плячката си. — От днес нататък си Манон Убийцата на вещици, Манон Родопредателката.

Думите на баба й я връхлитаха като камъни. Манон заотстъпва назад към парапета, притиснала раната в корема си, за да спре кървенето. Тълпата от вещици се разделяше като вода около тях. Още съвсем малко — само минута-две.

Баба й спря и примигна срещу отворените врати, току-що осъзнала, че Тринайсетте бяха изчезнали. Манон я нападна отново, преди да е изпратила вещиците подире им.

Замах, атака, удар, защита — движеха се като вихрушка от желязо, кръв и черен плат.

Но с едно рязко завъртане раните на Манон се разцепиха още повече и тя залитна от болка.

Майка Черноклюна не пропусна шанса си и мигом нападна.

Не с нокти или зъби, а с крак.

Ритникът в корема й накара Манон да изпищи и Абраксос й отвърна с рев. Окован в гнездото, и той скоро щеше да умре също като нея. Молеше се Тринайсетте да го спасят, да го вземат със себе си, накъдето и да полетяха.

Манон се блъсна в каменния парапет на терасата и се свлече на черните плочки. Синя кръв се лееше от раната й и оцветяваше панталона й.

Баба й я доближи бавно.

Манон се вкопчи в парапета и се изправи на крака за последно.

— Искаш ли да ти издам една тайна, Родопредателко? — попита я задъхано матроната.

Манон се отпусна на парапета, а бездънната урва отвъд него й носеше облекчение. Ако не полетеше, щяха да я отведат в тъмницата, където или щяха да я използват за гнусните експерименти на Ераван, или да я изтезават, докато се примолеше за смърт. А може би и двете.

Баба й заговори толкова тихо, че дори Манон едва я чуваше над собственото си затормозено дишане.

— Докато майка ти се мъчеше да те изкара от утробата си, ми призна кой е баща ти. Каза ми, че ти… ти ще си онази, която ще разбие проклятието и ще ни спаси; че баща ти бил крочански принц, същински феномен. И че смесената ти кръв била ключът.

Матроната вдигна ръка до устата си и облиза синята кръв на Манон от ноктите си.

Не.

Не.

— Така че си била Родопредателка през целия си живот — измърка баба й. — Избивайки крочаните, си изтребвала роднините си. Докато си била малка, баща ти те е издирвал под дърво и камък. Никога не спря да обича майка ти. Да я обича. — Изплю тя. — Теб също. Затова го убих.

Манон надзърна към урвата, към смъртта, която я зовеше от дъното й.

— Отчаянието му ми достави такова удоволствие, когато му казах какво съм й причинила. В какво ще превърна теб. Не в дете на мира, а на войната.

Превърна.

Превърна.

Превърна.

Железните нокти на Манон задраха тъмния камък на парапета. А после баба й изрече думите, които я прекършиха.

— Знаеш ли какво издирваше онази крочанка във Ферианската падина миналата пролет? Беше изпратена да търси теб. След сто и шестнайсет години на търсене, най-сетне бяха открили загубеното дете на покойния си принц.

Усмивката на баба й беше отвратителна в абсолютния си триумф. Манон призова всичките си сили в ръцете и краката си.

— Казваше се Рианон, като последната крочанска кралица. И ти беше доведена сестра. Призна ми го на една от масите ни. Мислеше, че ще спася живота й. А като видя в какво си се превърнала, избра да отнесе знанието със себе си в смъртта.

— Аз съм Черноклюна — пророни дрезгаво Манон с удавени в кръв думи.

Баба й пристъпи към нея и заяви с тържествена усмивка:

— Ти си крочанка. Последната от кралската им кръв, след като уби собствената си сестра. Ти си крочанска кралица.

Сред струпаните наоколо вещици тегнеше пълна тишина.

Баба й се пресегна към нея.

— И ще умреш като такава.

Манон не позволи на ноктите на баба й да я докоснат.

Някъде наблизо отекна бумтеж.

Манон използва събраната сила в ръцете и краката си, за да се преметне от каменния ръб на терасата.

И да полети във въздуха.

* * *

Въздух и камък, вятър и кръв…

Манон се блъсна в топла, люспеста кожа и изпищя от болка, преди да й причернее.

Над нея, някъде надалеч, баба й раздаваше заповеди.

Манон вкопчи нокти в солидната повърхност под себе си. И изтръгна познат вой на недоволство. Абраксос.

Въпреки това ноктите й останаха забити в кожата му, а той преглътна болката и направи вираж, отделяйки се от сянката на Морат…

Манон ги усети около себе си.

Съумя да отвори очи и спусна прозрачния клепач, за да ги брани от вятъра.

Еда и Бриар, Сенките й, вече летяха от двете им страни. Знаеше, че са я чакали, спотаени в крепостта с уивърните си, че са чули всяка от разобличителните думи на баба й.

— Останалите продължиха напред. Изпратиха нас да те вземем — надвика воя на вятъра Еда, по-голямата сестра. — Раната ти…

— Не е дълбока — отсече Манон и изтласка болката настрана, за да се съсредоточи върху настоящата си задача.

Намираше се на врата на Абраксос, на около метър от седлото си. Един по един изтръгна ноктите си от кожата му и се плъзна към седлото, макар и всяка глътка въздух да й носеше агония. Уивърнът залетя плавно, за да не я брули толкова вятъра, докато закопчаваше каишите около себе си.

Раните в корема й кървяха така силно, че скоро седлото й стана хлъзгаво.

Зад тях няколко рева разтърсиха планината.

— Не бива да им позволяваме да настигнат другите — смогна да изрече Манон.

Бриар я доближи с вееща се зад гърба й черна коса.

— Преследват ни шест Жълтоноги. От сестринството на Искра. Бързо скъсяват разстоянието.

Тъй като им се полагаше отмъщение, несъмнено им бяха позволили да ги избият.

Манон огледа върховете и клисурите край тях.

— По две на всяка — нареди тя. Черните уивърни на Сенките бяха гигантски и опитни в тайните мисии, но унищожителни в бой. — Еда, ти изтласкай две от Жълтоногите на запад;

Бриар, ти отклони две на изток. Последните две оставете на мен.

От другите вещици от Тринайсетте нямаше и следа нито в сивите облаци, нито из планината отдолу.

Хубаво — бяха се измъкнали. И това й стигаше.

— Убийте ги и намерете сестрите ни — заповяда им Манон, притиснала с ръка раната си.

— Но Водачке на Крилото…

Чувайки титлата си, тя едва не загуби воля. Въпреки това изрева:

— Това е заповед!

Сенките й се поклониха покорно. После, сякаш споделяха едно съзнание, едно сърце, свърнаха в противоположни посоки, отделяйки от Манон като цветни листенца, откъснати от вятъра.

Досущ като хрътки, надушили диря, четири Жълтоноги се отцепиха от групата и по две от тях погнаха всяка от Сенките.

Двете в средата на групата им полетяха по-бързо, по-устремено и се разделиха, за да обградят Манон. Зрението й се замъгли.

Лош знак — много лош знак.

Тя прошепна на Абраксос:

— Нека последната ни битка е достойна за песен.

Той изрева в отговор.

Жълтоногите ги доближиха достатъчно, че Манон да преброи оръжията им. Вещицата отдясно нададе свиреп боен вик.

Манон забоде лявата си пета в ребрата на Абраксос.

Той се стрелна като падаща звезда към върховете на пепелявата планина. Жълтоногите ги последваха.

Манон се устреми към клисурата, пресичаща гръбнака на планинската верига, макар вече да виждаше всичко черно-бяло и размито. През костите й пробяга студена тръпка.

Стените на клисурата се затвориха около тях като пастта на огромен звяр и тя дръпна поводите на Абраксос.

Уивърнът й разпери криле и се понесе странично край едната каменна стена на клисурата, а после, улавяйки някакво въздушно течение, изправи тялото си и прелетя стремглаво през сърцето на пролома, чиито скални колони стърчаха към небето като копия.

Жълтоногите, твърде опиянени от жаждата си за кръв, яхнали възголемите си уивърни, се уплашиха при вида на тясната клисура — на резкия завой…

Силен удар, остър писък… и околните скали затрепериха.

Манон надникна назад, преглъщайки режещата агония от движението. Един от уивърните беше изпаднал в паника, бе твърде голям за тясната пролука и се беше блъснал в една от високите скали. Сега тялото му падаше към земята като торба със строшени кости и кръв.

Другият уивърн обаче беше успял да направи острия вираж и вече летеше към тях. Размахът на крилете му беше толкова широк, че краищата им едва не докосваха двете страни на клисурата.

Манон пророни задъхано през окървавените си зъби:

— Лети, Абраксос.

И благодушният й уивърн с воинско сърце размаха криле още по-силно.

Манон напрегна сили да се задържи върху седлото и да притиска с ръка раната си, за да не изтече кръвта й, да не се даде на смъртоносния студ. Бяха я ранявали достатъчно, за да знае, че попадението на баба й е било сериозно.

Клисурата се изви рязко надясно и Абраксос направи завоя със завидна ловкост. Манон се молеше да чуе сблъсъка на преследващия ги уивърн с отвесната скала, болезнения му рев, но така и не дойдоха.

Тя познаваше тези смъртоносни каньони, беше летяла по същия маршрут безброй пъти по време на дългите напразни патрули през последните няколко месеца. За разлика от Жълтоногите, които ги бяха прекарали изолирани във Ферианската падина.

— Чак до края, Абраксос — пророни тя.

Ревът му беше единственото му потвърждение.

Един шанс. Имаха само един шанс. После с радост щеше да умре, спокойна, че никой нямаше да преследва Тринайсетте. Поне този ден.

Завой след завой Абраксос хвърчеше стремглаво през клисурата, шибайки опашката си в скалите, за да сипе скални късове по Жълтоногата зад тях.

Уивърнът й обаче се издигаше и спускаше по въздушното течение, избавяйки я от летящите камъни. По-близо — трябваше й по-близо. Затова подръпна юздите на Абраксос и той намали скоростта си.

Завой след завой, след завой прелитаха покрай черните скали така главоломно, че те се размиваха пред и бездруго замъгления й поглед.

Жълтоногата вече беше толкова близо до тях, че можеше да ги замери с кинжала си.

Манон погледна през рамо тъкмо навреме да види как прави точно това.

Но не един кинжал, а два с лъснала в смътната светлина на каньона стомана.

Манон се приготви за сблъсъка на метал с плът и кост.

Абраксос взе последния завой точно когато вещицата хвърляше кинжалите си по Манон. На едва метър от тях се издигна гигантска, непреодолима стена от черен камък.

Абраксос обаче улови вятъра и се понесе нагоре, изплувайки от сърцето на клисурата толкова близо до скалата, че Манон можеше да я докосне.

Двата кинжала издрънчаха по камъка на същото място, откъдето Манон бе прелетяла преди броени мигове.

Жълтоногата вещица и едрият й, тежък уивърн се разбиха в черната стена секунда след ножовете.

Камъкът простена от сблъсъка, а ездачката и звярът й полетяха към дъното на клисурата.

Задъхана, с влажно, кърваво гъргорене в гърлото си, Манон потупа немощно Абраксос по гърба.

— Браво! — похвали го тя.

Планините отново се смалиха. Оуквалд се ширна пред нея. Дървета — дърветата можеха да я укрият…

— Оук… — подхвана дрезгаво.

Но така и не довърши командата си, преди Тъмнината да я погълне.