Сара Дж. Маас
Империя на бури (45)

43

Лоркан не спираше да се пита какво прави там цели три дни по-късно. Бяха оставили градчето в равнината далеч зад себе си, но ужасът от онази нощ обгръщаше карнавалния керван като тежко одеяло през цялото време, докато фургоните препускаха по прашните пътища.

Спътниците им не се бяха досетили как точно бяха надвили илкените, не подозираха колко трудни бяха за убиване, както и че никой смъртен не можеше да унищожи дори един, камо ли четири. Ник и Омбриел избягваха двама им с Елида и само предпазливите им, изучаващи погледи край вечерния лагерен огън разкриваха, че още се мъчеха да проумеят кой и какво бе той.

Елида също странеше от него. Досега не им се беше отдала възможност да опънат палатките си, защото гледаха да се отдалечат колкото може повече от предишния си лагер, но тази вечер, скътани на сигурно зад стените на един малък град в равнината, трябваше да споделят стая в евтината странноприемница, за която на Моли й се беше откъснало от сърцето да плати.

Трудно му беше да не наблюдава как Елида оглежда града, странноприемницата — изпитателното око, с което преценяваше всичко, нотките на изненада и озадаченост, които понякога прекосяваха лицето й.

Лоркан поддържаше крака й стабилен с помощта на тънка струйка магия. Тя не обелваше нито дума по въпроса. И понякога тъмната му, смъртна магия докосваше нещото, което носеше — подаръка на умираща жена към една необуздана жена асасин, — и се дръпваше уплашено.

Лоркан не бе настоявал да го види от онази нощ, макар че доста време размишляваше какво би могла да къта от Морат. Нашийниците и пръстените вероятно бяха само малка част от гнусните му тайнства.

Белотрън и кралицата кучка не подозираха за съществуването на илкените, както и навярно за повечето ужаси, за които Елида му бе споделила. Питаше се какво ли би причинила на тварите една стена от див огън; дали илкените не бяха подготвени за арсенала на Елин Галантиус. Ако Ераван беше достатъчно умен, вероятно беше намислил нещо.

Докато другите се отправяха с грохнали стъпки към занемарената странноприемница в търсене на храна и почивка, Елида каза на Моли, че отива да се разходи по брега на реката, и пое по калдъръмените улици. И макар стомахът му да къркореше от глад, Лоркан закрачи след нея — все пак трябваше да пази красивата си съпруга в град, пропаднал още преди десетилетия. Несъмнено заради упоритото пътно строителство на Адарлан из целия континент, както и поради факта че градът бе останал далеч от всички важни артерии, минаващи през околните земи.

Гръмотевичната буря, която бе доловил, че се заражда на хоризонта, се тътреше към каменния град, чиято светлина постепенно се менеше от златиста в сребриста. До няколко минути лепкавата влажност на въздуха бе прокудена от приятна хладина. Лоркан остави Елида да извърви три пресечки сама, преди да се изравни с нея.

— Ще вали — отбеляза той.

Тя приплъзна празен поглед към него.

— Знам какво означават гръмотевиците.

Сгушеният в стените си град бе построен от двете страни на малка полузабравена река, в чиито два края имаше по един гигантски шлюз, където стражи събираха такса за вход и преглеждаха всички стоки на влизане в града. Мирисът на застояла вода, риба и гнило дърво го достигна още преди да види калното, спокойно течение на реката. Елида спря точно преди пристанището.

— Какво търсиш? — попита я той най-сетне, отправил очи към притъмняващото небе.

Пристанищни работници, моряци и търговци също хвърляха поглед на облаците, хвърчейки насам-натам. Някои оставаха да завържат дългите си, плоски баржи и да застопорят гладките гребла, с които се придвижваха по реката. Преди около триста години беше посещавал кралство, чиито жители пренасяха с баржи стоки от единия до другия му край. Името му убягваше, потънало нейде из катакомбите на паметта му. Стана му чудно обаче дали още то съществуваше, спотаено между две планински вериги в далечния край на света.

Ярките очи на Елида проследиха групичка добре облечени мъже, запътили се към една пивница.

— Бурите карат хората да търсят подслон — обясни шепнешком тя. — Тоест да се затворят на едно място, без каквато и да било друга работа, освен да си разменят клюки. Клюките обикновено са новини от търговци и моряци за близките земи. — Погледът й се стрелна към него, изпълнен със сух хумор. — Ето това означават гръмотевиците.

Лоркан примигна насреща й, а тя последва мъжете, които влязоха в пристанищната пивница. Първите едри капки на бурята затрополиха върху позеленелия от мъх калдъръм на кея.

Лоркан влезе в пивницата след Елида и една част от него си призна, че за всичките му петстотин години на оцеляване, убийства и предана служба нито веднъж не беше срещал човек, толкова… незаинтригуван от него. Дори проклетата Елин го възприемаше като опасен противник. Може би животът край чудовища беше изкоренил от съзнанието й разумната доза страх от тях. Недоумяваше как и тя самата не се беше превърнала в чудовище.

Инстинктът и обучението го накараха да плъзне бдителен поглед из пивницата, но не откри нищо, заслужаващо вниманието му. Вонята, витаеща из помещението — на немити тела, пикня, мухъл и влажна вълна, — беше направо задушлива. Само за няколко секунди Елида вече си беше заплюла маса до тази на мъжете от пристанището и поръча две халби бира и каквото обедно ястие предлагаха.

Лоркан се настани на древния дървен стол до нейния и проклетата антика така простена, че очакваше да се срути под него. Над тях проехтя гръм и всички очи се отправиха към прозорците с изглед към кея. Вече валеше проливно и баржите се люшкаха по разбушуваните води.

Стовариха обяда пред тях, купите издрънчаха върху масата и част от гъстата кафява яхния се разля през нащърбените им ръбове. Елида дори не я погледна, нито докосна халбата, тръсната пред нея със същата незаинтересованост от бакшиш. Очите й шареха из помещението.

— Пий — нареди му тя.

На Лоркан му хрумна да я смъмри, задето му даваше заповеди, но… му харесваше да гледа това дребно, крехко същество в действие. Да наблюдава как обхожда с поглед цяла стая непознати и подбира плячката си. Беше дошла на лов… за най-надеждния и безопасен източник на информация; за човека, който не би докладвал на градския гарнизон, който още беше под ръководството на Адарлан, че тъмнокосо момиче разпитва за вражеските сили.

Затова Лоркан просто отпи от бирата си и продължи да я следи как се взира в околните. Толкова пресметливост имаше под бледото й лице, толкова лъжи се готвеха да изтекат от устните й като розови пъпки. Една част от него се зачуди дали собствената му кралица не би я намерила за полезна, дали Майев също би усетила, че навярно самата Анийт бе научила момичето да гледа, слуша и лъже.

Друга част се ужасяваше от мисълта Елида да попадне в ръцете на Майев. От идеята в какво можеше да се превърне. Какво щеше да е принудена да върши като шпионин или като придворна на Майев. Навярно беше добре, че е смъртна, защото с толкова кратък живот Майев не би си направила труда да я преобрази в свой най-безмилостен лакей.

Така се беше увлякъл в размишления, че почти не забеляза, когато Елида се облегна небрежно в стола си и прекъсна разговора на търговците и капитаните на масата зад тях.

— Как така Рифтхолд вече го няма?

Лоркан наостри уши. Бяха чули новината още преди седмици.

Капитанката, която се намираше най-близо до тях — жена на около трийсет — премери двама им с поглед и рече:

— Е, не че го няма, но… вече е владение на вещиците, изпратени от херцог Перингтън. Прокудили са Дориан Хавилиард от града.

Елида, хитроумната малка лъжкиня, придоби смаяно изражение.

— От седмици сме в дълбоката пустош и не знаехме. Мъртъв ли е Дориан Хавилиард? — прошепна ужасено… сякаш не искаше да я чуят.

Отговори й по-възрастен брадат мъж от същата маса.

— Не са открили тялото му, но щом херцогът е снел титлата му, предполагам, че е жив. Не виждам смисъл от подобни мерки срещу мъртвец.

Навън проехтя гръм и почти заглуши следващия й притаен въпрос.

— Дали… дали ще тръгне на север? Към… нея?

Всички знаеха отлично за кого говори. А Лоркан най-сетне схвана защо бе дошла тук.

Канеше се да поеме на север. На следващия ден може би… или когато керванът потеглеше. По всяка вероятност щеше да наеме някоя от лодките на кея, за да я отведе на север, а той… той щеше да се запъти на юг. Към Морат.

Всички около масата огледаха преценяващо младата жена пред тях — а след това и Лоркан. Той опита да се усмихне, да си придаде обикновен, дружелюбен вид. Никой от тях не отвърна на усмивката му, макар че явно беше успял да ги заблуди, защото брадатият обяви:

— Тя не е в Севера.

Този път Елида застина.

Брадатият продължи:

— Разправят, че минала през Илиум и смачкала войниците на Адарлан. Предишната седмица пък вдигнала голяма врява в Залива на Черепа. Сега плавала нанякъде — според едни към Вендлин, според други — към Ейлве, а според трети бягала чак в другия край на света. Но със сигурност не е в Севера. И явно няма да се върне скоро. Мен ако питате, не е разумно да оставя кралството си незащитено. Ама какво разбира някаква си хлапачка от военна стратегия.

Лоркан се съмняваше да е прав и кучката да е предприела каквото и да било без насоките на Белотрън и сина на Гавриел. Елида въздъхна треперливо.

— Защо й е било да напуска Терасен?

— Кой знае? — Жената се обърна към храната и събеседниците си. — Май кралицата има навика да се появява тъкмо там, където най-малко я очакват, да сее хаос и пак да се покрива. Много хора се обзалагат къде ще изникне този път. Аз смятам, че ще е в Банджали, в Ейлве. Врос пък, че ще е Варес във Вендлин.

— Защо Ейлве? — не се отказа Елида.

— Кой знае? Не е глупачка да разкрива плановете си.

Жената изгледа остро Елида, сякаш да пресече любопитството й.

Елида се обърна към яхнията и бирата си и бурята навън заглуши повечето разговори в стаята.

Лоркан я наблюдаваше как изпива безмълвно цялата си халба, а когато й се стори най-малко подозрително, стана и си тръгна.

Елида посети още две пивници в града, следвайки същата стратегия. Новината се изменяше леко с всеки новопоявил се разказ, но като че ли битуваше общото мнение, че Елин е тръгнала нанякъде, на юг или на изток, и никой не знаеше какво да очаква от нея.

Елида напусна и третата пивница с Лоркан по петите си. Не си бяха обелили и дума от първата. В главата му се въртеше само мисълта какво ще е отново да потегли сам на път. Да я остави… и повече никога да не я види.

Тя вдигна поглед към дъждовното небе и най-сетне проговори:

— Планът беше да поема на север.

Лоркан осъзна, че няма желание нито да потвърждава, нито да отрича. Като безполезен глупак се поколеба да я тласне в първоначалната й посока.

Тя сведе лице и светкавиците позлатиха високите й скули.

— Но накъде да тръгна сега? Как да я открия?

— Какво разбра от слуховете? — осмели се да попита той.

Анализирал бе всяко късче информация, но искаше да види острия й ум в действие.

И една малка част от него желаеше да чуе какво решение ще вземе за противоположните посоки, в които трябваше да се насочат.

Елида отвърна тихо:

— Банджали, в Ейлве. Мисля, че се е запътила към Банджали.

Той се помъчи да прикрие облекчението си. И той самият беше стигнал до същото заключение, макар и единствено защото така би сторил Белотрън, а лично бе обучавал принца в продължение на няколко десетилетия.

Тя потри лицето си.

— Много ли е… далеч?

— Доста.

Тя отпусна ръце до тялото си със сковано, бяло като кост лице.

— Но как ще стигна дотам? Как…

Потърка гърдите си с длан.

— Мога да ти намеря карта — предложи Лоркан. Просто за да види дали ще го помоли да остане с нея.

Тя преглътна сухо и поклати глава, разлюлявайки черната си коса.

— Няма да ми е от полза.

— Картите винаги са от полза.

— Не и ако не можеш да четеш.

Лоркан примигна насреща й, чудейки се дали я е чул правилно. Но бледите й бузи се изчервиха, а тъмните й очи се замъглиха от срам и отчаяние.

— Но ти…

През последните седмици наистина не беше изникнал повод да му сподели.

— Научих азбуката, но когато… когато се случиха всички онези неща и ме затвориха в кулата… Дойката ми е неграмотна — обясни тя. — Затова нямаше кой да ме обучава. И така забравих дори онова, което знаех.

Стана му интересно дали изобщо щеше да разбере, ако тя не му беше признала.

— Справила си се впечатляващо добре без четене — отбеляза, без да се замисля, но явно бе избрал правилните думи, защото ъгълчетата на устата й се вирнаха във вяла усмивка.

— Да, може да се каже — отвърна умислено тя.

Магията на Лоркан усети гарнизона преди слуха и обонянието му.

Уви се около мечовете им — обикновени, полуръждясали оръжия — и се окъпа в страха и напрежението им. Вкуси дори частица жажда за кръв.

Лошо. Вървяха право към тях.

Той се приближи до Елида.

— Явно приятелите ни от карнавала са искали да изкарат някоя и друга сребърна монета.

Безпомощното отчаяние по лицето й отстъпи място на будна готовност.

— Стражи?

Лоркан кимна. Стъпките вече бяха достатъчно близо, че да преброи войниците, които прииждаха откъм гарнизона в сърцето на града, несъмнено с намерението да ги приклещят между мечовете си и реката. Ако беше комарджия, щеше да се обзаложи, че двата моста — на по десетина пресечки в двете посоки — вече гъмжат от стражи.

— Имаш право на избор — обърна се към нея той. — Единият вариант е веднага да реша въпроса и да се върнем в странноприемницата, за да разберем дали Ник и Омбриел са дръзнали да ни предадат… — Тя стисна уста и Лоркан знаеше какъв е изборът й още преди да предложи: — Другият вариант е още сега да се качим на някоя от баржите и да се махнем оттук.

— Вторият — пророни тя.

— Добре — беше краткият му отговор.

После грабна ръката й и я затегли напред. Но въпреки че подкрепяше крака й с магията си, беше твърде бавна…

— Просто го направи — заповяда му тя.

Лоркан я преметна през рамо, извади брадвата си със свободната си ръка и хукна към водата.

* * *

Елида подскачаше и се блъскаше в широкото рамо на Лоркан, вирнала глава достатъчно, че да наблюдава улицата зад тях. Нямаше и следа от стражи, но… малкото гласче, което често шепнеше в ухото й, сега я умоляваше настойчиво да побърза. Да се маха оттук.

— Градските порти — рече задъхано тя, докато мускул и кост се удряха в корема й. — И там ще има войници.

— Остави ги на мен.

Елида опита да не си представя какво значи това. Лоркан стъпи на пристанището и се спусна към една от баржите, прелитайки по стълбите на дългия дървен кей. Корабчето беше по-малко от останалите, с боядисана в яркозелено кабина в центъра. И празно — с изключение на няколкото сандъка, стоварени на носа.

Лоркан пъхна брадвата в джоба си, а Елида вкопчи пръсти в мускулестото му рамо за опора, докато я прехвърляше през високия ръб на плавателния съд, за да я остави върху дървената му палуба. Тя залитна, преди краката й да свикнат с клатушкането на реката, но…

Лоркан вече се завърташе към върлинестия мъж, който препускаше към него с нож в ръка.

— Това е моята лодка — изрева той.

Чак като слезе на кея по късата дървена стълбичка, осъзна на кого бе налетял: очите му попиха внушителните размери на Лоркан, брадвата и меча в ръцете му и смъртоносното изражение по лицето му.

— Вече е наша — заяви лаконично Лоркан.

Погледът на мъжа прескочи между двама им.

— Няма… няма как да минете през мостовете и градската стена…

Секунди. Имаха секунди, преди стражите да ги връхлетят.

— Качвай се. Веднага — заповяда му Лоркан.

Мъжът заотстъпва.

Елида се хвана с една ръка за широкия, издигнат ръб на корабчето и рече със спокоен тон:

— Ще те убие, преди да си изкачил стълбата. Изкарай ни от града и обещавам да те пуснем.

— Ако не сега, след това ще ми прережете гърлото — преглътна тежко мъжът.

И наистина, Лоркан нагласяше брадвата в ръката си, както правеше винаги преди да я хвърли.

— Съветвам те да помислиш — каза Елида.

Китката на Лоркан потрепна едва забележимо. Щеше да го направи, щеше да убие този невинен човек само за да ги спаси…

Мъжът свали ножа и го прибра в ножницата на хълбока си.

— Отвъд града реката прави чупка. Там ще ме оставите.

Това я устройваше. Мъжът се спусна към тях, отвърза няколко въжета и скочи в лодката с лекотата на човек, който го бе вършил хиляди пъти. А щом двамата с Лоркан измъкнаха греблата от скобите им, за да изтласкат лодката от пристанището, елфът изсъска:

— Ако ни предадеш, ще си мъртъв още преди стражите да се качат на борда.

Мъжът кимна и загреба към източния изход на града, докато Лоркан влачеше Елида към кабината.

Блестящите й от чистота прозорци говореха, че човекът се гордее с лодката си. Лоркан я тикна под една маса в средата на помещението, чиято бродирана покривка я изолира от всичко, освен от звуците: затихващите стъпки на самия Лоркан, който несъмнено си търсеше скривалище в кабината, откъдето да следи развоя на събитията; барабаненето на дъжда по плоския покрив; глухото трополене на греблото по корпуса на баржата.

Тялото скоро я заболя от неподвижната поза, която беше заела.

Такъв ли живот я очакваше занапред? Да я преследват и гонят из целия свят?

И как изобщо щеше да намери Елин? Можеше да се върне в Терасен, но нямаше представа кой го управлява от Оринт. Ако Елин не си бе върнала трона… Може би трябваше да го приеме като знак, че там я дебнат опасности, че положението в Терасен не е добро.

Но пък и да потегли към Ейлве, следвайки някакви си догадки… От всички слухове, които бе уловила през последните два часа, логиката на капитанката беше най-правдива.

Светът сякаш застина в смълчано напрежение, скован от вълна от страх.

В следващия момент чуха гласа на лодкаря и скърцане на метал — порта. Градските порти.

Елида остана под масата, дишайки равномерно, докато премисляше положението им. Не очакваше да липсват на някого от трупата.

И беше готова да се обзаложи на всички пари в ботуша си, че Ник и Омбриел бяха изпратили стражите по петите им, преценили, че двамата с Лоркан са твърде опасни, особено като се имаше предвид, че илкените я издирваха. Стана й чудно дали Моли е знаела през цялото време, още от първата им среща, че са лъжци, и дали лично не беше дала позволение на Ник и Омбриел да ги издадат на гарнизона, когато обявената награда бе станала твърде примамлива, а цената на предаността й — твърде висока.

Елида въздъхна през носа си. Разнесе се звукът от плисък, но лодката продължи напред.

Беше взела поне камъчето, въпреки че дрехите й, колкото и дрипави да бяха, щяха да й липсват. Коженото й облекло я запарваше в тукашния зной, а ако тръгнеше към Ейлве, направо щеше да се свари в него…

След секунда долови стъпките на Лоркан.

— Излез.

Тя изтръпна от болката в глезена си, но изпълзя изпод масата и се огледа из кабината.

— Неприятности?

Той поклати глава. Дрехите му бяха опръскани от дъжд или речна вода. Елида надникна зад гърба му към мястото, от което мъжът бе управлявал лодката. Но него го нямаше — не беше нито там, нито в задната й част.

— Скочи в реката при чупката и заплува към брега — обясни Лоркан.

Тя въздъхна.

— Като нищо ще изтича до центъра да им каже. А те бързо ще ни настигнат.

— Ще се справим — отвърна Лоркан и се обърна.

Твърде бързо. Избегна погледа й твърде бързо…

Тя стрелна очи към мокрите ръкави на ризата му. Сякаш… сякаш беше измил ръцете си набързо, небрежно.

Надзърна и към брадвата на хълбока му, когато той закрачи към вратата на кабината.

— Убил си го, нали?

Ето защо беше чула плисък. Беше изхвърлил тялото му във водата.

Лоркан спря на място. И я погледна през широкото си рамо. В тъмните му очи нямаше нищо човешко.

— Ако искаш да оцелееш, трябва да си готова на всичко.

— Може да е изхранвал семейство.

Не беше видяла да носи сватбен пръстен, но това не значеше нищо.

— Ник и Омбриел не са мислили за това, когато са ни издали на гарнизона.

Той излезе на палубата, а Елида изхвърча след него. Зелени дървета обточваха реката като жив щит.

И ето — върху гредите лъщеше тъмно петно. Стомахът й се преобърна.

— Планирал си да ме излъжеш — вбеси се тя. — Но как щеше да ми обясниш това?

Той сви рамене, след което грабна греблото и с едно плавно движение се озова в другия край на баржата, за да ги изтласка от пясъчната плитчина, която наближаваха.

Беше убил човека…

— Обещах му да го освободим.

— Ти му обеща, не аз.

Пръстите й се свиха в юмруци. И чудноватият камък в джоба й помръдна в парчето си плат.

Лоркан застина, стиснал здраво греблото.

— Какво е това? — попита с плашещо кротък глас.

Тя не отговори. За нищо на света нямаше да отстъпи пред него, нямаше да му позволи да я заплашва, да пренебрегва решенията й, да убива хора, за да се спасят те…

— Какво. Е. Това.

Елида отказа да проговори, да докосне камъка в джоба си. Той вибрираше недоволно, сякаш отваряше очи като пробуждащ се звяр, но тя не посмя да посегне към него, да приеме странното му, неземно присъствие.

Очите на Лоркан се разшириха леко. Той пусна греблото, прекоси палубата и влезе в кабината. Елида остана на ръба на лодката, чудейки се дали да го последва, или просто да скочи във водата и да доплува до брега, но…

Чу се сблъсък на метал в метал, като че отваряше нещо, и тогава…

Ревът му разтърси лодката, реката, дърветата. Дългокраките речни птици излетяха в небето.

Лоркан бутна вратата с толкова бесен замах, че едва не я откъсна от пантите, и хвърли нещо като парчета от счупен амулет в реката. Поне опита, ала ги запрати с такава сила, че откъслеците прелетяха над реката и се блъснаха в едно дърво, натрошавайки кората му.

После се завъртя и гневът на Елида се препъна пред изгарящата ярост, изкривила лицето му. Той закрачи хищнически към нея и сграбчи греблото, навярно за да не я удуши.

— Какво носиш?

Настойчивостта, буйството и собственическият тон на гласа му я разяриха отново и тя пророни с тиха злъч:

— Защо просто не прережеш и моето гърло, за да разбереш?

Ноздрите на Лоркан се разшириха.

— Ако не можеш да преглътнеш, че съм убил човек, който смърдеше от нетърпение да ни издаде, значи, ще се влюбиш в кралицата си.

От известно време бе започнал да й загатва, че знае нещо за нея, и то достатъчно, че да я нарича с ужасни имена, но…

— Какво искаш да кажеш?

О, богове, той като че ли не успяваше да удържа беса си повече.

— Селена Сардотиен е деветнайсетгодишна наемна убийца, която се има за най-добрата в света. — Той изсумтя. — Цял живот е убивала, гуляла и подкупвала, без нито веднъж да се разкае. Напротив: гордееше се със себе си. Миналата пролет един от моите воини, принц Роуан от рода на Белия трън, бе изпратен да се погрижи за нея, когато океанът я изхвърли на брега на Вендлин. Той обаче взе, че се влюби в нея, както и тя в него. Никой не знае какво са правили в Камбрийските планини, но след това Селена спря да се нарича така и отново възприе истинското си име. — Той се усмихна свирепо. — Елин Галантиус.

Елида почти не чувстваше тялото си.

— Какво? — беше единствената дума, която успя да скалъпи.

— Огнедишащата ти кралица е проклет асасин. Обучавали са я да убива още когато майка ти е загинала, за да я защити. Да бъде същата като мъжа, заклал майка ти и кралското ти семейство.

Елида заклати глава и ръцете й провиснаха до тялото й.

— Какво? — повтори.

Лоркан се изсмя безрадостно.

— През десетте ти години на заточение в онази кула тя е живяла в разкош с богатствата на Рифтхолд, глезена от господаря си, краля на асасините, когото уби най-хладнокръвно миналата пролет. Така че ще се увериш, че отдавна загубената ти спасителка с нищо не ме превъзхожда. Че и тя би убила онзи мъж и не би търпяла мрънкането ти повече от мен.

Елин… наемната убийца. Елин — същата жена, на която трябваше да предаде камъка…

— Знаел си — пророни тя. — През цялото това време си знаел, че двете жени, които търсех, са един и същи човек.

— Казах ти, че като намериш едната, ще намериш и другата.

— Знаел си, а не ми каза. Защо?

— И ти не си ми разкрила всичките си тайни. Не виждам защо аз да ти споделям своите.

Тя затвори очи, мъчейки се да забрави тъмното петно на дървения под, да потуши паренето от думите му и да затвори дупката, зейнала под краката й. Какво имаше в онзи амулет? Защо беше извикал така и…

— Малката ти кралица — озъби й се Лоркан — е убийца, крадла и лъжкиня. Така че, ако ще обвиняваш мен в тези неща, бъди готова да обвиниш и нея.

Усещаше кожата си твърде тясна, костите си — твърде крехки, за да понесат гнева, който я превземаше. Затърси трескаво най-болезнените думи, сякаш можеше да ги запрати по главата му като шепа камъни.

— Грешала съм — изсъска накрая. — Казах, че двамата с теб сме еднакви, защото нямаме семейства и приятели. Но аз нямам, защото така се стече животът ми. А ти, защото никой не може да те понася. — Тя опита — успешно, ако съдеше по злобата, кипяща в очите му — да го изгледа отвисоко, макар той да се извисяваше над нея. — И знаеш ли коя е най-голямата лъжа, която разправяш на всички, Лоркан? Че така ти харесва да живееш. Но когато говориш за моя кралица кучка, чувам само думите на един ревностен завистник, самотен и жалък. Защото си гледал как Елин и принц Роуан се влюбват и си ги ненавиждал заради щастието им. Защото ти самият си толкова нещастен. — Думите й се заизливаха безспирно. — Така че наричай Елин убийца и крадла, и лъжкиня колкото си щеш. Наричай я огнедишаща кучка. Но аз ще реша дали наистина е такава, когато я срещна очи в очи. И повярвай ми, ще го сторя. — Тя посочи към тинестата сивкава река, течаща край тях. — Отивам в Ейлве. Води ме на брега и ще си измия ръцете от теб, както ти изми твоите от кръвта на онзи човек.

Лоркан я изгледа кръвнишки, достатъчно озъбен, че да разкрие леко удължените си кучешки зъби. Ала нея не я интересуваха елфическото му потекло, възрастта му и смъртоносните му умения.

След малко заби греблото в речното дъно и изтласка лодката, но не в посока към брега, а напред по реката.

— Не ме ли чу? Води ме на брега.

— Не.

Гневът й надви здравия й разум, предупрежденията на Лоркан, и тя се спусна към него.

— Не?

Той остави греблото да се влачи във водата и извърна лице към нея. По него нямаше никакви емоции — дори гняв.

— Реката направи завой на юг преди около три километра. На картата в кабината видях, че можем да плаваме по нея право на юг, а после да намерим най-бързия маршрут до Банджали. — Тя избърса дъжда от челото си, а Лоркан доближи лице на сантиметри от нейното. — Оказва се, че и на мен ми изникна работа с Елин Галантиус. Поздравления, милейди. Току-що си намери придружител до Ейлве.

В очите му блестеше студена, убийствена светлина и Елида пак се зачуди за какво ли бе изревал така.

Погледът му се спусна към стиснатите й от ярост устни. И една част от нея, която нямаше нищо общо със страха, застина, докато друга започна да се топи.

Когато очите му най-сетне намериха нейните, Лоркан изръмжа с глас, подобен на среднощен гръм.

— За пред всички останали още си ми съпруга.

Елида не възрази — просто се върна в кабината, докато непоносимата му магия подкрепяше крака й, и затръшна вратата така силно, че стъклото изтрополи.

* * *

Буреносните облаци се разнесоха, разкривайки звездно небе и луна, чиято светлина беше достатъчна, за да може Лоркан да плава спокойно по тясната, сънлива река.

Продължи да гребе час след час, обмисляйки как точно да убие Елин Галантиус, без Елида и Белотрън да му попречат, и как да накълца трупа й на малки парчета, за да послужи за храна на гарваните.

Беше го излъгала. Двамата с Белотрън го бяха измамили в деня, когато принцът му даде Ключа на Уирда.

В амулета намери само един от онези пръстени — съвършено безполезен пръстен от Камък на Уирда, увит в парче пергамент. На него с женски почерк бе написано:

Надявам се този път да си по-находчив в обидите си към мен. „Кучка“ ми омръзна.

С цялата ми любов,

Е.А.Г.

Щеше да я убие. Бавно. Изобретателно. Принуден бе да положи кръвна клетва, че пръстенът на Мала наистина прави притежателя си неуязвим от Валгите, но не се беше сетил да изиска от тях доказателство, че техният Ключ на Уирда е истински.

А Елида — онова, което тя носеше, което му бе помогнало да осъзнае, че… За това щеше да мисли по-натам. И по-късно щеше да реши какво да прави с малката лейди на Перант.

Утешаваше се единствено от мисълта, че си беше върнал пръстена на Мала, но онази кучка още държеше ключа. А щом Елида и бездруго трябваше да стигне до Елин… Ами просто щеше да я намери вместо нея.

И щеше да накара кралицата на Терасен да пълзи по корем пред него.