Сара Дж. Маас
Империя на бури (31)

29

Прекалено многото животни по улиците в такъв час щеше да привлече нежелано внимание.

Въпреки това Едион предпочиташе хамелеонката да е с козина или пера, отколкото… в този си вид.

Не че дразнеше окото като кестенява, зеленоока хубавица. Лесно минаваше за някоя от прелестните жителки на Северен Терасен с този облик. Точно той беше подходящият за случая, докато чакаха в началото на една тясна уличка. Този на Едион — също.

Лизандра се беше облегнала на тухлената стена, опряла единия си крак на нея, така че роклята й разкриваше млечнобялото й бедро. Едион, залепил длан на стената до главата й, беше просто поредният й клиент.

В уличката не се долавяха други звуци, освен шаренето на плъхове, ровещи из изгнилите плодове в боклука. Заливът на Черепа беше именно помийната яма, която очакваше да завари — от западналия град до пиратския му лорд…

… който дори не подозираше, че държи единствената карта към Ключалката, издирвана от Елин. Когато Едион се оплака, че разбира се, точно това е картата, която не можеха да откраднат, Роуан предложи този… план. Капан. Не знаеше как другояче да го нарече.

Погледна към фината златна верижка около кремавата шия на Лизандра, проследявайки я с очи до деколтето на корсета й, под който сега се криеше Амулетът на Оринт.

— Възхищаваш се на гледката?

Едион изтръгна поглед от пищните извивки на гърдите й.

— Извинявай.

Незнайно как обаче хамелеонката прочете бушуващите в главата му мисли.

— Не допускаш, че планът ни ще проработи?

— Смятам, че на този остров има предостатъчно скъпоценности. Защо му е на Ролф да си набелязва точно тази?

Бури, врагове и съкровища — това разкриваше картата. А тъй като двамата с Лизандра не отговаряха на първите две… само третото трябваше да се появи на картата, татуирана върху ръцете на Ролф.

— Според Роуан капитанът ще е достатъчно заинтригуван от амулета, че да тръгне след него.

— Роуан и Елин имат навика да казват едно, а да мислят съвсем друго. — Едион издиша през носа си. — Цял час висим тук.

Тя вирна едната си кестенява вежда.

— Имаш друга работа ли?

— Уморена си.

— Всички сме уморени — натърти остро тя.

Той затвори уста, за да не му отхапят главата още сега.

Всяко преобразяване отнемаше по малка част от Лизандра. Колкото по-голяма беше промяната, колкото по-голямо животното, толкова по-скъпо плащаше. Едион я беше видял да се превръща от пеперуда в пчела, от пчела в колибри и от колибри в прилеп само за няколко минути. Но преобразяването от човек в призрачен леопард, а после в мечка и лос или кон й отнемаше повече време, тъй като магията й трябваше да извлече сила от нея, за да достигне такъв размер, да изпълни новото тяло с цялата му вродена мощ.

По улицата отекнаха небрежни стъпки, придружени от подсвирване. Дъхът на Лизандра погали челюстта му, а Едион се напрегна с наближаването на звука, докато не съзря сина на най-големия си враг. Вече крал.

И все пак лице, което дълги години мечтаеше да накълца на малки парчета, което допреди броени месеци виждаше в пиянските си вечери, в голата плът на жени, чиито имена не намираше смисъл да запомня. Лице, което го преследваше като кошмар в онази тъмница.

Същото това лице сега се криеше под голяма качулка и за пред света се канеше да поиска услугите на Лизандра, след като Едион приключеше с нея. Генералът стисна зъби.

— Какво?

Дориан огледа Лизандра от глава до пети, сякаш преценяваше качеството на стоката, и Едион едва се сдържа да не му скочи.

— Роуан ме изпраща да проверя дали имате някакъв напредък. — Принцът и Елин бяха останали в странноприемницата и пиеха в трапезарията, където всички шпиони на Ролф можеха да ги държат под око, за да докладват на господаря си. Дориан примигна смаяно срещу Лизандра. — Свещени богове, наистина можеш да приемаш всякаква човешка форма.

Лизандра вдигна рамене като нахакана уличница, обмисляща тарифата си.

— Не е толкова интересно, колкото си мислиш. Иска ми се да се превърна в растение. Или да се слея с вятъра.

— И това ли умееш?

— Разбира се, че го може — отвърна вместо нея Едион, отблъсна се от стената и скръсти ръце.

— Не — рече Лизандра, стрелвайки остър поглед към Едион. — И няма какво да докладваме. Няма нито следа от Ролф и хората му.

Дориан кимна и пъхна ръце в джобовете си. Мълчание.

Лизандра срита дискретно Едион и глезенът му изпищя от болка.

Той заглади намръщеното си изражение и каза на краля:

— Значи, двамата с Белотрън не сте се убили един друг.

Дориан свъси вежди.

— Той едва не грохна от изтощение, за да спаси живота ми.

Мога единствено да съм му благодарен.

Лизандра се ухили самодоволно на Едион.

Кралят обаче го попита:

— Ще се срещнеш ли с баща си?

Едион настръхна. С радост беше приел тазвечерната си мисия, за да не мисли за това. Елин не повдигна въпроса и той на драго сърце зае поста си на улицата, макар и да го излагаше на риск да се натъкне на елфически воин.

— Разбира се, че ще се срещна с него — отговори с половин уста Едион.

Лизандра го наблюдаваше със спокойното си луннобяло лице — лицето на жена, обучена да изслушва мъжете, да не демонстрира изненада…

Той не презираше някогашния й начин на живот, сегашната й роля, а само чудовищата, които бяха надушили в каква красавица щеше да се превърне беззащитното момиченце и го бяха завлекли в бардака. Елин му беше разказала какво бе причинил Аробин на любимия й. Изумяваше го, че хамелеонката въобще откриваше сили у себе си да се усмихва.

Той посочи с брадичка към Дориан.

— Иди да кажеш на Елин и Роуан, че не е нужно да ни светят. И сами се справяме.

Дориан се напрегна, но пое обратно по уличката с походката на ядосан незадоволен клиент.

Лизандра блъсна Едион в гърдите и изсъска:

— Този мъж е преживял достатъчно, Едион. Можеше да се държиш малко по-учтиво с него.

— Той наръга Елин. Ако го познаваше като мен, нямаше да любезничиш толкова…

— Никой не очаква от теб да любезничиш с него. Но можеше поне да проявиш малко уважение…

Той врътна очи.

— Говори по-тихо.

Тя понижи глас:

— Превърнали са го в роб, измъчвали са го с месеци. Не само собственият му баща, но и онова нещо в него. Осквернили са го и макар да не си способен да му простиш, задето е наръгал Елин по нечия чужда воля, за това поне прояви състрадание.

Сърцето на Едион се сви от гнева и болката по лицето й. Думата, която беше използвала…

Той преглътна тежко и надникна към улицата зад тях. Никой не идваше да проучи съкровището, което носеха.

— Запомнил съм Дориан като безразсъдно, нагло…

— Аз пък бях запомнила кралицата ти като такава, ала тогава сме били деца. Позволено ни е било да грешим, да градим характера си. Щом си приел Елин такава…

— Не ме интересува, че е бил нагъл и самовлюбен като Елин, не ме интересува, че онзи демон е превзел ума му. Като го погледна, виждам изкланото си семейство, онези следи до реката… и чувам как Куин ми казва, че Елин се е удавила.

Дишаше на пресекулки и гърлото му гореше, но не му правеше впечатление.

— Елин му е простила — отвърна Лизандра. — Нито веднъж не го е укорила заради миналото му.

Едион й изръмжа. Лизандра му изръмжа в отговор и устоя на погледа му, но не с лицето си, обучено за спалнята, а с това отдолу, собственото й лице — необуздано, непречупено, несломимо. Каквото й тяло да носеше, тя бе олицетворение на Еленови рога, сърцето на Оуквалд.

Едион пророни дрезгаво:

— Ще се постарая.

— Постарай се искрено. От сърце.

Той отново облегна ръка на стената и доближи гневно лицето си до нейното. Тя не помръдна от мястото си.

— В двора ни има ред и йерархия, милейди, и доколкото знам, ти не си трета по ранг. Така че не ми заповядвай.

— Това не ти е бойното поле — изсъска му Лизандра. — Ранговете са формалност. И доколкото аз знам… — Тя го сръчка в гърдите с пръст и Едион можеше да се закълне, че върхът на хищнически нокът прободе кожата под дрехите му. — Ти не си толкова жалък, че да криеш грешките си зад звания.

Кръвта му гореше и пулсираше. И той осъзна, че следва с очи чувствените извивки на устните й, силно стиснати от гняв.

Жарката ярост в очите й поугасна и щом отдръпна пръста си от гърдите му като опарена, той замръзна, доловил паниката, която се появи на нейно място. Проклятие. Проклятие…

Лизандра отстъпи с крачка назад, прекалено небрежно, за да е нещо различно от внимателно обмислен ход. И Едион опита — заради нея опита да прогони мисълта за устните й…

— Наистина ли искаш да видиш баща си? — попита спокойно тя. Прекалено спокойно.

Той кимна и преглътна сухо. Беше твърде скоро — нямаше да допусне мъж до себе си още дълго време. Може би никога. А той не възнамеряваше да я притиска, преди да се е почувствала готова. И боговете му бяха свидетели, ако Лизандра някога погледнеше който и да било мъж с такова желание… той щеше да се радва за нея. Да се радва, че го избира сама, макар и да не спреше избора си на него…

— Ами… — Едион преглътна отново и се помъчи да си спомни какво го бе попитала. Баща му. Да. — А той искаше ли да ме види? — Успя да измисли в отговор.

Тя килна глава на една страна с такова котешко движение, че го накара да се зачуди дали не прекарва твърде много време в леопардовата си кожа.

— За малко да отхапе главата на Елин, когато отказа да му разкрие къде си и кой си. — Лед изпълни вените му. Ако баща му се беше държал грубо с нея… — Но останах с впечатлението — побърза да поясни Лизандра, — че би уважил желанието ти, ако избереш да не го виждаш. В този малък град, с компанията, в която се движим… може да се окаже невъзможно.

— А остана ли и с впечатлението, че ако се запознае с мен, може да склони да ни помогне?

— Не мисля, че Елин би пожелала такова нещо от теб — отвърна Лизандра, докосвайки ръката му, още опряна до главата й.

— И какво да му кажа? — пророни Едион. — Чувал съм толкова истории за него. Пумата на Доранел. Та той е бял рицар. Едва ли ще се радва особено на син, когото наричат Курвата на Адарлан. — Тя изцъка с език, но Едион я прикова с поглед. — Ти как би постъпила?

— Не мога да ти отговоря. Моят баща… — Тя поклати глава. Знаеше историята: хамелеонът, който или беше изоставил майка й, или дори не бе знаел, че е бременна. И майката, която я бе изхвърлила на улицата, след като бе открила какво представлява. — Едион, ти как искаш да постъпиш? Не заради нас, не заради Терасен, а заради себе си.

Той сведе леко глава и отново хвърли кос поглед към смълчаната улица.

— През целия си живот… не съм се съобразявал със собствените си желания. Не знам как се прави избор.

И наистина, от петгодишна възраст, когато бе пристигнал в Терасен, някой го обучаваше, избираше пътя му вместо него. А когато Адарлан опожари кралството, поредната чужда ръка бе поела юздите на съдбата му. Дори сега, когато над главите им надвисваше война… Наистина ли никога не бе пожелал нещо за себе си? Освен кръвната клетва. А Елин я беше дарила на Роуан. Не й се сърдеше за това, вече не, но… Чак сега осъзнаваше колко малко е искал в живота си.

Лизандра промълви тихо:

— Знам. Знам какво е чувството.

Той вдигна глава и отново намери зелените й очи в мрака. Понякога му се щеше Аробин Хамел да беше жив — само за да убие краля на асасините със собствените си ръце.

— Утре сутрин — пророни той. — Ще дойдеш ли с мен? На срещата ни?

Тя се умълча за момент, преди да отговори:

— Сигурен ли си, че искаш да присъствам?

Да, искаше. Не можеше да обясни защо, но искаше да е до него. Влизаше под кожата му толкова лесно, но… Лизандра го уравновесяваше. Навярно защото беше новост за него. Нещо невиждано, нещо, което не беше изпълнил с надежди, болка и мечти. Или поне не с много от тях.

— Ако нямаш нищо против… Да. Искам да си с мен.

Тя не отговори. Едион отвори уста да каже още нещо, но се чуха стъпки.

Леки. Съмнително небрежни.

Двамата се скътаха по-надълбоко в сенките на уличката, до стената в глухия й край. Ако нещата отидеха на зле…

Ако нещата отидеха на зле, имаше до себе си хамелеонка, способна да разкъса цяла армия. Едион й се усмихна дяволито и пак се приведе над нея, почти докосвайки с нос шията й.

Стъпките приближиха и Лизандра въздъхна, отпускайки тялото си.

Изпод сянката на качулката си Едион огледа уличката пред тях, нашарена от снопове лунна светлина, и се приготви. Не без причина бяха избрали задънена улица.

Момичето осъзна грешката си крачка по-късно.

— О!

Едион вдигна поглед, скрил лице под качулката си, а Лизандра измърка на младата жена, идеално отговаряща на описанието, което Роуан им беше дал за сервитьорката на Ролф.

— Приключвам до две минути, така че, ако искаш, изчакай реда си.

Момичето се изчерви, но ги изгледа студено от глава до пети.

— Сбъркала съм пряката — заяви тя.

— Сигурна ли си? — попита напевно Лизандра. — Малко е късничко за разходки.

Сервитьорката на Ролф ги удостои с още един режещ поглед и тръгна уверено в обратната посока.

Те зачакаха. Минута. Пет. Десет. Никой друг не се появи.

Накрая Едион се отдръпна от Лизандра, която наблюдаваше входа на уличката, сучейки една кестенява къдрица около показалеца си.

— Не ми прилича на крадла.

— Някои биха казали същото за вас с Елин. — Лизандра изхъмка в потвърждение. — Може пък да е била просто разузнавач, очите на Ролф. — Замисли се Едион.

— Защо му е да си прави труда? Защо просто не дойде да си го вземе?

Едион отново се взря в мястото, където амулетът изчезваше под корсажа на Лизандра.

— Може да си е мислила, че търси нещо друго.

Лизандра имаше благоразумието да не извади Амулета на Оринт изпод роклята си. Но думите му останаха да висят помежду им, докато крачеха бдително обратно към „Океанската роза“.