Сара Дж. Маас
Империя на бури (74)

72

Тялото я болеше.

Всичко я болеше. Кръвта, дъхът, костите.

Не й бе останала нито капка магия. Нищо не можеше да я спаси.

— Не — пророни тихо Лоркан.

Елин обърна глава и движението запрати стрели от агония по гръбнака й. Въпреки това погледна към Елида и към Лоркан, принуден да я държи на място с пребледняло от ужас лице, докато очите му прескачаха между нея, Каирн и Майев. Манон правеше същото — преценяваше шансовете им колко бърза трябваше да е, за да се отдалечи достатъчно.

Добре. Добре — Манон щеше да измъкне Елида. Вещицата само чакаше Елин да предприеме нещо, без да съзнава, че не й бяха останали сили. Дори за последен удар.

А и тъмната хватка още стискаше костите й толкова здраво, че само едно агресивно движение… само едно — и щеше да ги строши.

Майев се обърна към Лоркан.

— На кое казваш „не“, Лоркан? На това да вземем Елида Локан с нас, ако Елин реши да се съпротивлява, или на великодушното ми предложение да я оставя на мира, ако Нейно Величество тръгне доброволно?

Кос поглед към Каирн, кестенявия елфически воин до Майев, й беше достатъчен да проумее що за същество е. Избила бе много като него през годините. Беше познавала Рурк Фаран. Представяше си какво би причинил на Елида… Лоркан също знаеше. А ако действаше с позволението на самата Майев…

— Тя е невинна — отвърна накрая Лоркан. — Вземи кралицата и ни пусни да си вървим.

Манон пък се осмели да повиши тон на Майев.

— Тя принадлежи на Железни зъби. Щом нямаш работа с мен, значи, нямаш и с нея. Не намесвай Елида Локан във всичко това.

Игнорирайки думите на вещицата, Майев провлачи към Лоркан:

— Заповядвам ти да останеш на място. Заповядвам ти да наблюдаваш безучастно. Заповядвам ти да не помръдваш и не продумваш до следващо нареждане. Същата заповед важи и за теб, Фенрис.

И Лоркан се подчини. Фенрис също. Телата им просто се вцепениха.

Елида се извърна към Лоркан.

— Можеш да спреш това, да се съпротивляваш…

Той дори не я погледна.

Елин знаеше, че Елида ще се опълчи. Не разбираше, че Майев играе тази игра от векове и бе очаквала точно този момент да я улови в капана си.

Като обърна очи към кралицата, тя й се усмихваше. И Елин знаеше, че бе играла, заложила беше всичко и бе загубила.

Майев кимна в знак на потвърждение.

Неизреченият въпрос танцуваше в очите на Елин, докато Елида крещеше на Лоркан, на Манон, умоляваше ги да помогнат. Но вещицата не отстъпваше от заповедта си. От мисията си.

Майев прочете въпроса в очите на Елин и каза:

— Ще нося ключовете в едната си ръка, а Елин, носителката на огъня, в другата.

Първо трябваше да я пречупи. Да я убие или да я…

Каирн се ухили насреща й.

Стражите на Майев влачеха нещо откъм лодката, с която бяха пристигнали до плажа от кораба, чиито тъмни платна вече се разпъваха.

Елида се извърна към Майев, която не благоволи да я погледне дори.

— Моля те, моля те…

Елин просто кимна на елфическата кралица. В жест на примирение и покорство.

Майев сведе глава с триумфална усмивка по червените си устни.

— Лоркан, пусни я.

Воинът свали ръце до тялото си.

И тъй като победата беше нейна, Майев освободи костите на Елин от тъмната си хватка. Позволи й да се обърне към Елида и да каже:

— Върви с Манон. Тя ще се погрижи за теб.

Елида заплака и отблъсна Лоркан от себе си.

— Тръгвам с теб, ще дойда с теб…

И наистина щеше. Щеше да понесе Каирн и Майев… Но Терасен се нуждаеше от храброст като нейната. За да оцелее, за да се надигне от прахта, Терасен се нуждаеше от Елида Локан.

— Кажи на другите — промълви Елин, преравяйки съзнанието си за подходящите думи. — Кажи на другите, че съжалявам. Кажи на Лизандра да не забравя обещанието си и че завинаги ще съм й благодарна. На Едион кажи, че… Кажи му, че не е виновен той и че… — Гласът й пресекна. — Щеше ми се да бе могъл да положи кръвната клетва, но сега Терасен ще търси от него закрила, редиците ни не бива да се разпадат.

Елида кимна, докато сълзите й се стичаха по опръсканото й с кръв лице.

— А на Роуан кажи…

Душата на Елин се пръсна на парчета, когато забеляза желязната кутия, която стражите на Майев носеха помежду си. Древен железен ковчег. Голям, колкото да побере един човек. Изкован специално за нея.

— Кажи на Роуан — продължи тя, потискайки напиращите вопли, — че съжалявам, задето го излъгах. Но времето ни и бездруго е било назаем. Дори преди днешния ден знаех, че е така, но въпреки това ми се искаше да ни бе отредено повече. — Мъчеше се да надвие треперещата си уста. — Кажи му, че трябва да се бори. Трябва да спаси Терасен и да не забравя клетвата си пред мен. И му кажи, че… че съм му благодарна, задето извървя с мен тъмния път обратно към светлината.

Елфите отвориха капака на ковчега и извадиха от него дълги, тежки вериги.

Един от тях подаде на Майев изящно изкована желязна маска. Тя я огледа в ръцете си.

Маската, веригите, кутията… всичките бяха изковани отдавна. Преди векове. За да удържат и прекършат избрания потомък на Мала.

Елин надникна към Лоркан, чиито тъмни очи бяха вперени в нейните.

И в тях проблясваше благодарност. Задето бе пощадила младата жена, на която бе отдал сърцето си, макар и още да не го знаеше.

Елида се примоли на Майев за последно.

— Не го прави.

Елин знаеше, че е безполезно. Затова каза на Елида:

— Радвам се, че те срещнах. И съм горда, че те познавам. Майка ти също би се гордяла с теб, Елида.

Майев свали маската и рече мудно на Елин:

— Разправят, че Огнената наследница не се прекланяла пред никого. — Змийската усмивка отново изкриви устните й. — Е, сега ще се преклониш пред мен.

Тя посочи към пясъка.

И Елин се подчини.

Коленете й изреваха от болка, когато се свлече на земята.

— По-ниско.

Тя се преви, докато челото й не се опря в пясъка. Но не си позволи да го почувства, не разреши на душата си да го почувства.

— Чудесно.

Елида ридаеше, молеше се без думи.

— Съблечи си ризата.

Елин се поколеба, вече проумяла какво предстои.

Защо Каирн носеше камшик на колана си.

— Съблечи си ризата.

Тя измъкна ризата от талията на панталона си, изхлузи я през глава и я хвърли на пясъка до себе си. Сетне свали и разтегателното парче плат от гърдите си.

— Варик, Хейрон.

Двама елфи пристъпиха напред.

Елин не се съпротивлява, когато я хванаха за ръцете, за да я вдигнат от земята, и ги разпериха широко. Морският въздух целуваше гърдите й, пъпа й.

— Десет удара с камшика, Каирн. Нека Нейно Величество разбере какво я очаква, като се приберем, ако не ми сътрудничи.

— С удоволствие, милейди.

Елин впи поглед в кръвожадните очи на Каирн и изпълни вените си с лед, когато воинът взе камшика от колана си. И огледа със свирепа усмивка голото й тяло. Платното, върху което щеше да рисува с кръв и болка.

Полюшвайки маската на върховете на пръстите си, Майев рече:

— Ще бъдеш ли така добра да броиш, Елин?

Елин не отвърна.

— Брой, или ще започваме отново с всеки неотброен удар. Ти решаваш колко време ще продължи боят. Освен ако не предпочиташ Елида Локан да го понесе вместо теб.

Не. За нищо на света.

Никой нямаше да понася болката й вместо нея. Никой.

Когато Каирн тръгна бавно към нея, наслаждавайки се на всяка стъпка, когато пусна камшика да се влачи по пясъка, тялото й я предаде. И затрепери неудържимо.

Тя познаваше тази болка. Знаеше какво ще е чувството как ще звучи.

Още я усещаше и чуваше в кошмарите си.

Точно затова Майев бе избрала да я бичува за наказание, затова го бе причинила на Роуан в Доранел.

Каирн спря. Елин усети как оглежда татуировката на гърба й. Любящите думи на Роуан, изписани на Древния език.

Той изсумтя. И Елин долови как тръпне от нетърпение да ги заличи.

— Започни! — нареди Майев.

Каирн вдиша рязко.

И макар да очакваше удара, макар да стискаше пясъка под себе си в шепи, нищо не можеше да я подготви за оглушителното изплющяване, за жилещата болка. Въпреки това не си позволи да проплаче, а само изсъска през зъби.

Ударът с камшик от надзирател в Ендовиер беше едно нещо.

А този от чистокръвен елф…

Задницата на панталона й се пропи с кръв, докато сцепената й кожа пищеше от болка.

Елин обаче знаеше как да устои. Как да понесе агонията.

— Кой удар подред беше това, Елин?

Не. Нямаше да брои за тази шибана кучка…

— Започни отначало, Каирн! — заповяда Майев.

Доволен смях. А след него изплющяване и онази болка… и Елин изви гръб; сухожилията на врата и едва не се скъсаха, докато пръхтеше през стиснати зъби. Елфите от двете й страни я стискаха достатъчно силно, че да посинят ръцете й.

Майев и Каирн зачакаха.

Елин отказваше да проговори. Да заброи. Предпочиташе да умре.

— О, богове — ридаеше Елида.

— Отначало! — нареди Майев през воплите на момичето.

И Каирн удари отново.

И отново.

И отново.

И отново.

Започваха отначало повече от девет пъти, преди Елин най-сетне да изпищи. Камшикът бе шибнал вече разцепена плът, стигайки чак до кокал.

И отново.

И отново.

И отново.

И отново.

Каирн се задъхваше. А Елин отказваше да проговори.

— Отначало — повтори за кой ли път Майев.

— Ваше Величество — обади се плахо единият от елфите, които я държаха. — Струва ми се разумно да продължите по-късно.

— Има предостатъчно плът — озъби му се Каирн.

Първият добави:

— Наближават други. Още са далеч, но наближават.

Роуан.

Чак тогава Елин простена. Време — беше печелила време…

Майев издаде тих звук на недоволство.

— Ще продължим по-късно. Пригответе я.

Елин с трудност вдигна глава, когато елфите я изправиха. От движението я прониза такава болка, че пред очите й се спусна тъмнина. Но тя я пребори — сключи зъби и изрева беззвучно срещу агонията, срещу мрака.

На няколко стъпки от нея Елида се строполи на колене, сякаш се канеше да моли, докато тялото й не рухнеше, но Манон я хвана.

— Тръгваме — каза вещицата и я затегли настрани към сушата.

— Не — изплю Елида, мятайки се в ръцете й.

Лоркан изцъкли очи, но заповедта на Майев не му даваше да помръдне, да стори каквото и да било, когато Манон извади Ветросеч и я блъсна в главата с дръжката му.

Момичето полетя надолу като камък. Манон веднага я преметна през рамо и каза на Майев:

— Успех.

Тя погледна към Елин — само веднъж. После извърна очи.

Майев не й обърна внимание и я остави да поеме към блатата. Лоркан щеше да изскочи от кожата си.

Сякаш с всички сили се бореше с кръвната клетва.

Но Елин не я беше грижа.

Елфите почти я влачеха към Майев.

Към желязната кутия. И веригите. И желязната маска.

Огнени спирали, малки слънца и живи въглени бяха изковани върху тъмната й повърхност. Подигравка със силата, която бе създадена да удържа — силата, която Майев се бе постарала да изцеди до последно, преди да я заключи. Иначе нямаше начин да успее.

Всеки сантиметър, в който краката й се тътреха по пясъка, отнемаше цяла вечност; и част от секундата. Панталонът й бе наквасен с кръв. Едва ли беше възможно да изцери раните си с всичкото това желязо край себе си. Само Майев можеше да ги излекува, и то когато сметнеше за добре.

Но със сигурност нямаше да я остави да умре. Не и докато не откриеше Ключовете на Уирда.

Време — благодарна беше за времето, което Елена й бе предоставила.

Време да срещне всеки от тях, да опознае поне малка част от света, да послуша приказна музика, да танцува, да се смее, да изпита истинско приятелство. Благодарна беше за Роуан.

Благодарна.

Затова Елин Галантиус избърса сълзите си.

И не се съпротивлява, когато Майев сложи красивата желязна маска на лицето й.