Сара Дж. Маас
Империя на бури (34)

32

Едион будува половината нощ, обмисляйки къде е най-подходящо да се срещне с баща си. Ако избереше плажа, щеше да изглежда така, сякаш се готви за разговор насаме, какъвто не беше сигурен дали иска да води; щабквартирата на Ролф му се струваше твърде публично място; в двора на странноприемницата щеше да е прекалено официално… Доста след полунощ, докато се въртеше в кревата, почти заспал, чу Елин и Роуан да се връщат отнякъде. Не го изненадваше, че са се измъкнали, без да кажат никому. Поне беше спокоен, че е излязла с принца.

Лизандра спеше като труп и дори не помръдна, когато стъпките им заскърцаха в коридора. Едва се беше добрала до стаята им преди няколко часа — Дориан вече спеше в леглото си, когато тя се преобрази в обичайната си форма, олюлявайки се на крака.

Едион почти не забеляза голотата й, не и когато залитна и той скочи да я хване, преди да е целунала пода.

Тя примигна зашеметено в ръцете му, пребледняла като смъртник. Затова той я положи внимателно на ръба на леглото, издърпа кувертюрата и я загърна с нея.

— Виждал си предостатъчно голи жени — промълви тя, без да придържа завивката към тялото си. — Не мога да търпя вълна до кожата си в тази жега.

Тя се сви напред, обгърна коленете си с ръце и задиша дълбоко, а покривалото се свлече от гърба й.

— Богове, вие ми се свят.

Едион замилва нежно голия й гръб. Тя се скова от допира му, но той разшири кръговете върху кадифената й кожа. След малко от гърлото й се изтръгна звук, който много наподобяваше мъркане.

Щом тишината се проточи достатъчно дълго, Едион се увери, че някак се е унесла сън. Но не в нормален сън, а онзи, в който Елин и Роуан потъваха от време на време, за да възстановят магията си. Толкова дълбок и поглъщащ, че ничия сила не можеше да го пропука, ничии инстинкти не бяха способни да го надвият. Тялото просто задоволяваше нуждата си на всяка цена, дори и тя да бе уязвимостта му.

Взимайки я в обятията си, преди да е паднала по лице, Едион я преметна през рамо и я пренесе до горната част на леглото. Отметна чистите памучни чаршафи с една ръка и я сложи да легне. Отново дългата й коса покриваше стегнатите й гърди, толкова по-малки от онези, с които я бе запомнил от първата им среща. Размерът им не го интересуваше, бяха красиви и в двете си форми.

Лизандра не се разсъни и той отиде в собственото си легло. Заспа чак когато светлината придоби воднистата сивкавост на приближаващата зора, събуди се малко след изгрева и се отказа от съня. Не се надяваше умът му да почине, докато не минеше срещата.

Затова се изкъпа и облече, размишлявайки дали щеше да изглежда като глупак, ако се срешеше заради баща си.

Като се върна с тихи стъпки в стаята, Лизандра се беше събудила, бе видимо отпочинала, а кралят още спеше.

Хамелеонката огледа Едион от глава до пети и каза:

— С тези дрехи ли мислиш да отидеш?

* * *

Лизандра го накара да съблече мръсните си пътнически дрехи, нахлу в стаята на Елин и Роуан по чаршаф и взе каквото си хареса от гардероба на елфическия принц.

Ревът на Елин да напусне стаята им вероятно се разнесе чак в другия край на залива и Лизандра се върна с дяволита котешка усмивка на лице, хвърляйки му зелен жакет и чифт панталони.

Когато Едион излезе от банята, хамелеонката вече беше облечена в дрехи, взети незнайно откъде. Бяха съвсем обикновени: високи до коленете ботуши, черен тесен панталон и натъпкана в него бяла риза. Беше вдигнала само половината си копринена коса, а разпуснатата сега сучеше през едното си рамо. Като го огледа, се подсмихна одобрително и каза:

— Много по-добре. Изглеждаш като принц, а не като… скитник.

Едион й се поклони театрално.

Дориан се размърда в леглото и през прозореца влетя прохладен ветрец, сякаш магията му също се пробуждаше. Той присви очи към тях, а после и към часовника върху полицата над камината. След това издърпа възглавницата върху очите си и пак заспа.

— Изключително кралско поведение — коментира Едион, отправяйки се към вратата.

Дориан измърмори нещо под възглавницата и Едион се престори, че не го е чул.

Двамата с Лизандра закусиха мълчаливо в трапезарията, макар че половината храна изяде насила. Хамелеонката не му зададе нито един въпрос, или от съобразителност, или защото беше заета да се тъпче с всички видове храна, сервирани на масата.

Богове, жените в този двор ядяха повече от него. Явно магията изгаряше енергийните им запаси толкова бързо, че се чудеше как досега не са погълнали главата му.

По пътя към пивницата на Ролф също мълчаха, а стражите пред входа й отстъпиха встрани без нито дума. Чак когато Едион се пресегна към дръжката на вратата, Лизандра каза:

— Сигурен ли си?

Той кимна. И това й беше достатъчно.

Едион отвори вратата, намирайки кадъра точно там, където очакваше да ги завари по това време на деня: на масата. Щом ги зърнаха, двамата елфи прекъснаха закуската си.

И очите на Едион се спряха на златокосия — един от двама, но… нямаше съмнение кой е… неговият.

Гавриел остави вилицата си в наполовина пълната чиния пред себе си.

Дрехите му бяха като на Роуан и също като него беше въоръжен до зъби дори на закуска.

Елин беше другата страна на монетата, но Гавриел беше като негово мъгливо отражение. Изсечените, широки черти; ъгловатите устни — ето откъде ги беше наследил. Златистото на късо подстриганата му коса беше различно от това на Едион — по-слънчево от неговото, медено; освен това Едион носеше своята дълга до раменете. А и кожата му имаше златния цвят на Ашривер — не дълбокия слънчев загар на елфа пред него.

Гавриел се изправи бавно. Едион се питаше дали е наследил и елегантните му движения, хищническата му неподвижност, неразгадаемото, решително изражение, или просто и двамата бяха обучени така.

Пумата от плът и кръв.

Точно така искаше да се случи — като в засада, за да няма баща му време да си подготви хубавичка реч. Щеше му се да види как ще реагира при неочаквана среща, що за личност е, как подхожда към всяка ситуация…

Другият воин, Фенрис, наблюдаваше ту единия, ту другия с вдигната пред отворената му уста вилица.

Едион се подкани да тръгне и коленете му го изненадаха със стабилността си, макар и да чувстваше тялото си някак чуждо. Лизандра крачеше до него с непоклатима походка и ярко блеснали очи. Баща му го оглеждаше с непроницаема физиономия, докато…

— Толкова… — пророни Гавриел, сядайки в стола си. — Толкова приличаш на нея.

Едион знаеше, че не говори за Елин. Дори Фенрис вече се взираше в Пумата, в скръбта, изпълнила карамелените му очи.

Но Едион почти не помнеше майка си. Не помнеше почти нищо друго, освен съсипаното й лице в смъртния й час.

Затова каза:

— Тя умря, за да не ме докопа твоята кралица.

Едион не бе сигурен дали баща му диша. Лизандра пристъпи и застана по-близо, подобно на опорен камък в буйното море на гнева му.

Той прикова поглед в баща си и макар да не беше съвсем наясно откъде извират жлъчните му думи, те заплющяха от устата му като камшици.

— В елфическите лагери можеха да я излекуват, но тя не искаше да ходи там, не искаше да допусне лечителите до мен от страх, че Майев — той изплю името като отрова — ще научи за мен, че ще ме пороби като теб.

Цветът се бе изцедил от бронзовото лице на баща му. Кой знае какво си беше мислил досега — не че Едион го интересуваше. Вълкът се озъби на Пумата.

— Майка ми е била на двайсет и три. Не се омъжила, затова семейството й я низвергнало. Отказала да признае пред когото и да било кой е баща ми и търпяла презрението им, всички унижения без нито капка самосъжаление. И го е правила от любов към мен, не към теб.

Внезапно му се прииска да беше извикал Елин със себе си, за да я накара да изгори баща му като онзи командир в Илиум, защото само като гледаше това лице — собственото си лице… го намразваше още повече. Мразеше го заради майка си, която бе загинала самотна и тъжна едва на двайсет и три, по-млада от него сега.

— Ако проклетата ви кралица опита да ме отвлече — изръмжа Едион, — ще й прережа гърлото. Ако нарани семейството ми повече, отколкото е успяла досега, ще прережа и твоето.

— Едион — пророни дрезгаво баща му.

Като чу от неговата уста името, което майка му му беше дала…

— Не искам нищо от теб. Освен ако нямаш намерение да ни помогнеш, в този случай няма да откажа… подкрепата ти. Друго не желая от теб.

— Съжалявам — каза баща му и очите му се изпълниха с толкова мъка, че се запита дали току-що не го беше посякъл.

— Не на мен трябва да се извиняваш — рече Едион, обръщайки се към вратата.

Столът на баща му изскърца върху пода.

— Едион.

Той продължи към вратата и Лизандра тръгна до него.

— Моля те — промълви баща му, но ръката на Едион вече беше върху дръжката на вратата.

— Върви по дяволите! — каза му той и излезе.

Но не се върна в „Океанската роза“. И нямаше сили да е край други хора, покрай звуците и миризмите им. Затова закрачи към гъстата планинска гора над залива, загубвайки се в джунглата от листа и сенки, и влажна почва. Лизандра вървеше стъпка зад него, също толкова мълчалива.

Спря чак когато намери една щръкнала от ската на планината гола скала с изглед към залива, към града и лазурните води отвъд него. Чак тогава седна. И си пое дъх.

Лизандра приседна до него на равната скала и кръстоса крака под тялото си.

— Не бях очаквал да изрека нито едно от тези неща — пророни той.

Тя се взираше в близката наблюдателница, сгушена в подножието на планината. Едион видя как зелените й очи се спуснаха до най-долното ниво на кулата, където веригата Коработрошач бе увита около гигантското си колело, а после проследиха витото стълбище, пълзящо по външната страна на кулата чак до горните етажи, където се издигаха катапулт и вграден в собствена оръдейна кула гигантски харпун — или пък арбалет? — чиято седалка и стрела бяха насочени към невидим враг в залива отдолу. Ако съдеше по размерите на самото оръдие и на механизмите, посредством които стреляше, не се и съмняваше, че с лекота би пробило фатална дупка в корпуса на всеки кораб. Или пронизало поне трима от екипажа му наведнъж.

— Каза онова, което ти беше на сърце — отвърна простичко Лизандра. — Може би е за добро, че Гавриел чу какво мислиш за него.

— Имаме нужда от помощта им. А аз вероятно го настроих срещу себе си.

Тя отметна косата си през рамо.

— Повярвай ми, Едион, не е така. Дори да му беше казал да пълзи по нажежени въглени, щеше да го стори.

— Съвсем скоро ще научи кой съм и вероятно ще промени отношението си към мен.

— И за кого се имаш ти? — свъси вежди Лизандра. — Курвата на Адарлан? Още ли се възприемаш така? Генералът, опазил кралството си, спасил народа си, забравен дори от собствената си кралица… това е мъжът, когото аз познавам. — Тя изръмжа тихо, но не на него. — И ако той реши да те обвини в нещо, ще му напомня, че векове наред е служил безропотно на онази кучка в Доранел.

Едион изсумтя.

— Бих платил много пари да те видя в битка с него. И с Фенрис.

Тя го сръчка с лакът.

— Само кажи, генерале, и ще се преобразя в най-страшните им кошмари.

— И каква твар да очаквам?

Лизандра му се усмихна загадъчно.

— Нещо, по което работя от известно време.

— Май е по-добре да не знам, а?

Белите й зъби просветнаха.

— О, да, по-добре да не знаеш.

Той се засмя, изненадан от самия себе си.

— Голям хубавец е копелето, трябва да му го призная.

— Явно Майев обича да колекционира хубавци.

Едион изпуфтя.

— И защо не? Трябва да се занимава с тях цяла вечност. Добре е поне да галят окото.

Тя се засмя отново и звукът освободи тежестта от плещите му.

* * *

Два часа по-късно, за пръв път въоръжена и с Голдрин, и с Дамарис, Елин влезе в „Морският дракон“ и изпита носталгия по онези дни, когато можеше да спи без нещо да я дърпа с ужасяваща, неукротима сила.

По дните, когато вероятно щеше да намери време да си легне с любимия, вместо да търси пролука от няколко часа, за да поспи.

Имаше желанието. Миналата нощ, като се прибраха в странноприемницата, взе най-бързата вана в живота си. Дори излезе чисто гола от банята… и намери елфическия си принц заспал върху ослепително бялото легло, все още облечен и видимо решил да затвори очи само за миг, докато тя се къпеше.

Тежката умора, изписана по чертите му, я накара да го остави на мира. Затова се сгуши в него върху завивките, без дори да се облече, и изпадна в безсъзнание още преди главата й да е докоснала гърдите му. Знаеше, че скоро ще настъпят времена, когато щяха да мечтаят за толкова спокоен сън.

Роуан се беше събудил точно пет минути, преди Лизандра да влети в стаята им, и тъкмо се мъчеше да събуди и нея. Съвсем бавно, с примамливи, собственически милувки по голото й тяло, по бедрата й… и леки, хапливи целувки по устните й, ухото й, врата й.

Но щом Лизандра нахлу с гръм и трясък в стаята им, за да открадне дрехи за Едион, щом им обясни къде отиват с него… сладкият момент свърши. Внезапното прекъсване й напомни какво трябва да постигне в предстоящия ден. С мъж, готов да я убие, и разпиляната му, подплашена армада.

Когато влезе с важна крачка, Гавриел и Фенрис вече седяха с Ролф на масата в дъното на пивницата, и двамата с леко изцъклени очи. От Едион нямаше следа.

Сигурно щеше да припише на себе си стреснатия им поглед, ако не знаеше, че Роуан я следва, готов да пререже гърлата им.

Ролф скочи на крака.

— Какво правиш тук?

— На твое място, капитане, много, ама много бих внимавал как ще й говоря точно днес — отбеляза Фенрис с повече предпазливост и благоразумие, отколкото би сметнал за възможно при вчерашната им среща. Очите му бяха приковани към Роуан, който наистина наблюдаваше Ролф така, сякаш се канеше да го изяде. — Подбирай мъдро думите си.

Ролф надникна към Роуан и виждайки лицето му, като че ли прие съвета на Фенрис.

Може би именно плахостта щеше да направи Ролф по-склонен да откликне на днешната й молба. Стига тя самата да изиграеше правилно картите си. И да бе изиграла предишните също толкова правилно.

Тя се поусмихна на Ролф и се облегна на празната маса до тяхната, върху чиито дъски с очукани златни букви бе изписано „Пробивачът на мъгли“. Роуан застана до нея, докосвайки с коляно нейното. Сякаш не можеше да понесе дори няколко сантиметра разстояние помежду им.

Тя се усмихна по-широко на Ролф.

— Дойдох да проверя дали не си размислил относно предложението ми за съюзничество.

Той потропа с татуирани пръсти по масата, точно над позлатените букви, изписващи „Вършач“. До тях, между капитана и двамата воини, бе разгърната карта на континента.

Не тази, от която истински се нуждаеше, след като се увери, че действа, но… Елин се скова, осъзнавайки какво виждаха очите й.

— Какво е това? — попита тя, забелязала сребърните фигурки, подредени през средата на континента в непробиваема линия от Ферианската падина до устието на Ейвъри.

И фигурките в Залива на Оро. И тези в Мелисанде, Фенхароу и до северната граница на Ейлве.

Гавриел, който изглеждаше, сякаш някой го беше фраснал в главата — богове, как беше минала срещата им с Едион? — се обади, преди Роуан да е изтръгнал гръкляна на Ролф заради следващия обиден коментар.

— Тази сутрин капитан Ролф получи вест. И искаше съвета ни.

— Какво е това? — настоя Елин, сочейки с пръст главната редица от фигури, опъната през средата на континента.

— Според последния доклад — провлачи Ролф — това е разположението на моратската армия. Заели са бойна позиция. Вече е невъзможно да помогнем на Севера. Гласят атака над Ейлве.