Сара Дж. Маас
Империя на бури (22)

20

Роуан от рода на Белия трън просто имаше нужда да почине някъде. Не го интересуваше дали ще е в легло, или в купа сено, или дори под кон в някоя конюшня. Трябваше му само тихичко местенце с покрив, който да го пази от поройния дъжд.

Заливът на Черепа беше точно каквото очакваше, но в същото време съвсем различен. Порутените сгради с напукана боя във всевъзможни цветове кипяха от живот, тъй като обитателите им затваряха кепенците и прибираха въжетата с простряно пране, уплашени от бурята, която бе подгонила Роуан и Дориан към пристанището минути по-рано.

Никой не им задава въпроси, като слязоха от лодката закачулени и загърнати с пелерини и Роуан метна една медна монета на пристанищния уредник. Достатъчно да купи мълчанието му, но и не толкова, че да привлече вниманието на крадците, наблюдаващи района.

Дориан вече на два пъти се изумяваше как Роуан все още е в свяст. Ако трябваше да е откровен, Роуан също се чудеше. През последните дни си беше позволявал да задреме само за по няколко часа, но преумората надигаше глава и непрестанно отслабваше магията и концентрацията му.

Когато не караше ветровете да тласкат лодката им през лазурните топли води около Мъртвите острови, кръжеше високо над тях, за да следи за наближаващи врагове. Без да зърне нито един. Обкръжаваха ги само тюркоазен океан и бели пясъци, прошарени с тъмни вулканични камъни. И всичко това обгръщаше потъналите в гъста смарагдова растителност планински острови, простиращи се по-надалеч дори от ястребовия му поглед.

Над Залива на Черепа отекна гръм и тюркоазените води отвъд пристанището се озариха, сякаш далечна светкавица бе запалила целия океан. Боядисаната в кобалтово пивница в близост до доковете обаче беше пълна независимо от връхлитащата буря.

„Морският дракон“. Личната щабквартира на Ролф, кръстена на кораба му, както му беше обяснила Елин. Роуан се замисли дали просто да не влязат вътре — двама загубени пътници, дирещи подслон от бурята.

Двамата с младия крал обаче бяха съставили друг маршрут по време на множеството часове, в които Роуан изпълняваше обещанието си да го научи как да използва магията си. Уроците продължаваха само по няколко минути, тъй като нямаше да е добре, ако кралят потопеше малката им лодка с неовладяната си сила. Ето защо се упражняваха с лед: Дориан образуваше с магия топка скреж върху дланта си и я оставяше да се стопи. И така много пъти.

Дори сега, застанал като камък сред потока от хора, спасяващи притежанията си от беснеещата недалеч буря, кралят свиваше и отпускаше пръстите си, докато Роуан се ориентираше в посоката, оглеждайки залива с форма на подкова чак до дебелата верига, опъната на устието му и вече потънала под повърхността на водата.

Коработрошача, така я наричаха. Покрита с ракообразни и забулена с воали от водорасли, масивната верига беше свързана с наблюдателниците от двете страни на залива, откъдето стражите я вдигаха или сваляха, за да пропускат корабите. Или да ги задържат в територията им, докато не платяха солената такса. Роуан и Дориан имаха късмета веригата да е свалена заради прииждащата буря.

Защото планираха да се представят… спокойно. Дипломатично.

Налагаше се, тъй като при последното си посещение преди две години Елин беше скъсала веригата и разрушила една от наблюдателниците (явно затова Ролф беше издигнал освен нова на нейно място, и втора от другата страна на залива), както и половината град. И беше повредила руловете на всички кораби в пристанището, включително на „Морският дракон“.

Действията й не изненадваха Роуан, но сега, когато виждаше мащаба на разрушителната й мощ… Свещени богове!

Затова появата на Дориан трябваше да е пълната противоположност на нейната. Щяха да си наемат стаи в някоя престижна странноприемница и да поискат официална среща с Ролф. Бяха избрали почтения, благоприличен подход.

Проблесна светкавица и Роуан огледа набързо улицата пред тях, хванал качулката си, за да не разкрие вятърът елфическото му лице.

В отсрещния край на улицата се мяркаше странноприемница, боядисана в смарагдово, чиято позлатена табела дрънчеше от буйния вятър. ОКЕАНСКАТА РОЗА.

Най-добрата в града, беше ги уверил пристанищният уредник. Все пак трябваше поне да изглежда, че разполагат с парите, които щяха да предложат на Ролф.

А и да си починат, макар и само за няколко часа. Роуан тръгна безкрайно облекчен към странноприемницата и надникна през рамо да извика краля.

Но сякаш боговете искаха да го подложат на изпитание, порив на охладения от дъжда вятър блъсна лицата им и събуди някакъв инстинкт в него. Въздухът като че ли се промени и голямо кълбо сила се струпа наблизо, призовавайки го.

Ножът от хълбока му мигновено се озова в мократа му ръка, докато погледът му обхождаше покривите на близките сгради, където се мержелееше само дъждовната завеса. Роуан укроти съзнанието си, заслушан в града и бурята край тях.

Дориан отметна подтикналата коса от лицето си, отворил уста да каже нещо, докато не забеляза ножа.

— И ти го усещаш.

Роуан кимна. По носа му се стичаше дъждовна вода.

— Ти какво долавяш?

Суровата сила на краля може би улавяше различни чувства, различни улики от онези, които неговият вятър, лед и инстинкти му донасяха. Ала тъй като не я беше овладял, навярно всичко му беше мъгливо.

— Нещо… старо. — Дориан изтръпна и пророни сред воя на бурята. — Хищно. Безпощадно. Друго не долавям.

— Напомня ли ти за Валгите?

Ако някой бе наясно, то това несъмнено щеше да е кралят пред него.

— Не — отвърна Дориан с премрежен поглед. — От тях магията ми се гнусеше. А това тук… просто събужда любопитството й. Усещам я предпазлива, но и търсеща да узнае. Нещото е скрито… по един или друг начин.

Роуан прибра кинжала си в ножницата.

— Тогава стой близо до мен и бъди нащрек.

* * *

Дориан никога не беше стъпвал на място като Залива на Черепа.

Въпреки че проливният дъжд брулеше лицата им, докато издирваха източника на онази сила по главната улица, беззаконието и съвършеният ред на островния град го удивяваха. Никой крал със синя кръв не господстваше над това място — управляваше го пиратски лорд, изкопчил властта с ръце, татуирани с картата на Световния океан.

Според слуховете картата му разкриваше къде го чакаха врагове, съкровища и бури. Цената: вечната му душа.

Елин беше потвърдила, че Ролф наистина е бездушен и татуиран. Що се отнасяше до картата… Тя бе свила рамене, обяснявайки, че по думите на Ролф картата спряла да се движи с краха на магията. Дориан се чудеше дали върху кожата на пирата сега се виждаше как двамата с Роуан крачат през града му, дали ги отбелязваше като врагове.

Елин навярно щеше да усети дълго преди да е стъпила на острова.

Загърнати с пелерини и качулки, подгизнали до кости, Дориан и Роуан обиколиха околните улици. Хората набързо се бяха изпокрили, а корабите в пристанището се люлееха бясно по вълните, обливащи широкия кей и калдъръмената улица отвъд него. Палмите се мятаха и съскаха и в небето не се забелязваше нито една чайка.

Магията му кротуваше, надигайки глава само когато Дориан се сковеше заради шумовете откъм пивниците, странноприемниците, домовете и дюкяните по пътя. Роуан се движеше устремено през бурята, а дъждът и вятърът сякаш се отваряха като завеса пред него.

Достигнаха кея, където гигантският кораб на Ролф се издигаше в буйната вода с вързани заради бурята платна.

Поне пиратският лорд си беше у дома. Дотук добре.

Приковал поглед във внушителния кораб, Дориан едва не се блъсна в гърба на Роуан, който спря внезапно.

Той залитна назад — за щастие, принцът воин не коментира, — после огледа сградата, привлякла вниманието на спътника му.

Магията му вирна глава като подплашена кошута.

— Защо изобщо се изненадвам — промърмори Роуан.

Боядисаната в синьо табела се поклащаше над входа на пивницата. МОРСКИЯТ ДРАКОН.

Надолу по улицата на пост стояха двама стражи, разпозна ги не по униформите, а защото стърчаха в бурята с ръце върху мечовете.

Роуан килна глава по начин, който подсказа на Дориан, че принцът навярно умува дали да не ги хвърли в бушуващите води на пристанището. Но никой не ги спря, когато Роуан стрелна предупредителен поглед към Дориан и отвори вратата на личната пивница на пиратския лорд. Посрещнаха ги златиста светлина, подове и стени от полирано дърво и аромат на подправки.

Помещението беше празно независимо от бурята. Напълно празно, с изключение на десетината маси.

Роуан затвори вратата след Дориан, оглеждайки стаята и тясното стълбище в дъното й. От мястото им до входа се виждаха надписите върху повечето маси.

„Бурегон“. „Лейди Ан“. „Тигрова звезда“.

Корабни кърми. Всички маси бяха сковани от корабни кърми.

И то не от кърмите на разбити кораби. Не, това беше трофейна зала — с нея пиратският лорд напомняше на посетителите как точно се беше сдобил с короната си.

Всички маси като че ли бяха подредени около тази в дъното — по-голяма и по-протрита от останалите. „Вършач“. Огромните дъски бяха осеяни с петна от прогорено и дупки, буквите обаче се четяха съвсем ясно. Сякаш Ролф не искаше никога да забравя кърмата на кой кораб му служеше за лична трапеза.

Но самият пират и силата, която бяха почувствали… От тях нямаше и следа.

Вратата зад бара се отвори и оттам излезе стройно кестеняво момиче. Престилката й я представяше като сервитьорка, но държеше раменете си прекалено изправени, главата си — гордо вдигната. Сивите й очи ги огледаха проницателно, но без всякакъв интерес.

— Капитанът се чудеше кога ли ще дойдете да разузнавате — обяви тя с осезаем акцент като този на Едион.

— Така ли? — отвърна Роуан.

Сервитьорката посочи с изваяната си брадичка към тясното дървено стълбище в дъното на пивницата.

— Иска да говори с вас в кабинета си. Горният етаж, втората врата по коридора.

— Защо…

Дори Дориан знаеше, че не бива да пренебрегва този тон. Момичето обаче просто грабна една чаша, насочи я срещу светлината на свещите, за да я огледа за петна, и извади парцал от престилката си. По мургавите й предмишници се виеха еднакви татуировки на ревящи сиви морски дракони, които сякаш пълзяха нагоре при всяко движение на мускулите й.

Цветът на люспите им беше същият като този на очите й, осъзна Дориан, когато тя отново ги извърна към двама им с Роуан и заяви сухо:

— Не го карайте да чака.

* * *

Докато изкачваха скърцащото, смътно осветено стълбище, Дориан прошепна на Роуан:

— Може да е капан.

— Не е изключено — рече също толкова тихо Роуан. — Но все пак ни покани в кабинета си. Ако беше капан, просто щеше да ни спипа неподготвени.

Дориан кимна и нещо в гърдите му се отпусна.

— А ти… твоята магия е… по-добра?

Суровото му лице не издаваше нищо.

— Ще се справя.

Не че това отговаряше на въпроса му.

По коридора на втория етаж стояха на пост четирима млади мъже със стоманени погледи, въоръжени с изящни мечове, чиито дръжки бяха с формата на атакуващи морски дракони — знакът на капитана им. Никой не им каза и дума, докато двамата с Роуан крачеха към втората врата.

Елфическият принц почука веднъж. Отвърна им само сумтеж.

Дориан си представяше по какви ли не начини мъжа зад вратата.

Но тъмнокос младеж, най-много на трийсет, излегнат върху червена кадифена кушетка пред оплискани от дъжда панорамни прозорци, определено не беше един от тях.