Сара Дж. Маас
Империя на бури (76)

74

Имаше толкова много кръв.

Беше плискала чак до мястото, където Лоркан коленичеше сега, и вече се просмукваше в пясъка, лъщейки под слънцето.

Беше опръскала ризата й, захвърлена и забравена до него. Беше изцапала дори ножниците на мечовете и кинжалите й, разпилени наоколо като кости.

Какво бе направила Майев…

Какво бе направила Елин…

В гърдите му зееше дупка.

И имаше толкова много кръв.

От небето се чу плясък на криле, оглушителен рев, но той нямаше сили да вдигне глава. Нямаше желание.

Гласът на Елида разсече света; крещеше на някого.

— Корабът… корабът току-що изчезна; тръгна си, без да разбере, че ние сме взели…

Радостни възгласи — женски победоносни викове.

Грохотни, забързани стъпки.

В следващия миг силна ръка се вкопчи в косата му и дръпна главата му назад. Усети студено острие до шията си и лицето на Роуан, пропито с необуздан, смъртоносен гняв, изникна в полезрението му.

— Къде е Елин?

В гласа му разпозна паника — искрена паника, защото Белотрън бе видял разхвърляните оръжия и ризата й.

— Къде е Елин?

Какво беше направил, какво беше направил…

Болка проряза гърлото на Лоркан и топла кръв закапа надолу по шията му, по гърдите му.

— Къде е съпругата ми? — просъска Роуан.

Лоркан се олюля, коленичил в пясъка.

Съпруга.

Съпруга.

— О, богове — ридаеше Елида, дочула гласовете им. Воплите й сякаш отразяваха звука на собственото му разбито сърце. — О, богове…

И за пръв път от векове насам Лоркан заплака.

Роуан впи острието на кинжала си още по-надълбоко в гърлото му, макар и лицето на Лоркан да се обливаше в сълзи.

Какво бе направила онази жена…

Елин бе знаела, че Лоркан я е предал и е извикал Майев, че не й оставаше много.

И се беше омъжила за Белотрън… за да има Терасен крал. Навярно се бе съгласила именно защото бе наясно, че Лоркан я е предал, че Майев идва…

А Лоркан не й помогна.

Съпругата на Белотрън.

Другарката му.

Елин бе позволила да я бичуват и оковат, бе тръгнала доброволно с Майев, за да не попадне Елида в лапите на Каирн. И постъпката й бе колкото саможертва заради Елида, толкова и дар към него.

Поклонила се бе на Майев.

Заради Елида.

— Моля те — каза Роуан с пресеклив глас.

Воинското му спокойствие се пропукваше.

— Майев я взе — отговори му Манон, приближавайки.

Гавриел, който се беше надигнал на колене, макар че още се олюляваше от прекъсването на кръвната му клетва, пророни дрезгаво:

— Използва клетвата, за да ни възпре, да ни попречи да й помогнем. Дори на Лоркан.

Въпреки това Роуан не махна ножа си от врата му.

Лоркан бе сгрешил. Жестоко бе сгрешил.

И не съжаляваше напълно, не и ако Елида беше в безопасност, но…

Елин отказа да брои. Каирн изля цялата си сила в онзи камшик, а тя не им достави удоволствието да брои.

— Къде е корабът? — попита Едион, а после изруга, видял окървавената риза.

Грабна Голдрин и трескаво забърса с жакета си кървавите пръски от ножницата му.

— Изчезна — повтори Елида. — Просто… изчезна.

Белотрън го изгледа отвисоко с плувнали в агония и отчаяние очи. А Лоркан прошепна:

— Съжалявам.

Роуан свали ножа и пусна косата му. Залитна стъпка назад. Дориан беше коленичил в тревата до Гавриел и около тях сияеше бледа светлина. Лекуваше раните по ръцете му. За душевната, която Манон бе нанесла и на него, и на Лоркан, прекъсвайки позорно кръвните им клетви, нямаше лек.

Манон се приближи, вече обградена от сестрите си. Всичките подушиха кръвта. Златокосата изруга тихо.

Манон им разказа за Ключалката.

За Елена. За цената, която трябваше да плати на боговете. Която Елин трябваше да плати.

Но после Елида пое нишката, облегната на Лизандра, която гледаше кръвта и ризата така, сякаш бяха труп; разказа им какво се беше случило сред дюните. Каква жертва бе направила Елин.

Каза на Роуан, че той е другарят на Елин. Каза му за Лирия.

Разказа им за бичуването и за маската, и за кутията.

Като приключи, всички я съзерцаваха безмълвни. Докато Едион не се озъби на Лизандра:

— Знаела си.

Лизандра не трепна дори.

— Тя ме помоли… онзи ден на кораба. Помоли ме да й помогна. Каза ми каква подозира, че е цената за победата над Ераван и обезвреждането на ключовете. Какво трябва да сторя?

— Какво би могла да… — подхвана злобно Едион.

Лизандра вирна брадичка.

Роуан промълви:

— Елин е щяла да умре, за да изкове новата Ключалка, с която да запечата ключовете в портата и така да прокуди Ераван от нашия свят. Но никой няма да разбере. Освен нас. Защото ти си щяла да носиш нейната кожа до края на живота си.

Едион прокара ръка през окървавената си коса.

— Но потомците ви с Роуан не биха приличали на…

Лизандра го погледна умолително.

— Ти щеше да се погрижиш за това, Едион. С мен.

Със златистата си коса и ашриверски очи… Ако ги предадеше на потомството им, децата на хамелеонката щяха да минават за кралски наследници. Елин искаше Роуан да се възкачи на трона, а Едион щеше да е тайният баща на бъдещите принцове и принцеси.

Едион подскочи като ударен.

— И когато възнамерявахте да ни разкриете плана си? Преди или след като се озовях в едно легло с проклетата си братовчедка?

— Няма да ти се извинявам — рече кротко Лизандра. — Служа на нея. И съм готова да прекарам остатъка от живота си в неин образ, за да не е била напразна саможертвата й.

— Върви по дяволите! — нападна я Едион. — Върви по дяволите, лъжлива кучко!

Лизандра изръмжа с нечовешки глас.

Роуан просто взе Голдрин от ръцете на генерала и тръгна към морето с вееща се сребриста коса.

Лоркан стана и отново се олюля. Елида му даде опора.

И по бледото й, изопнато лице нямаше нищо от младата жена, която бе опознал през изминалите седмици. Нито в суровия й глас, когато му каза:

— Дано прекараш остатъка от жалкия си, безсмъртен живот в страдание. И сам. Дано живееш с разкаяние и вина в сърцето и никога да не намериш покой.

После тръгна към Тринайсетте. Златокосата вещица вдигна ръка и Елида се пъхна под нея, влизайки в убежище от криле, нокти и зъби.

Лизандра се спусна да помогне на Гавриел, който поне не се дръпна при вида на все още яростната й гримаса, а когато Лоркан надникна към Едион, младият генерал вече го наблюдаваше.

Наблюдаваше го с омраза в очите. Чиста омраза.

— Дори преди да получиш заповедта си, не предприе нищо да й помогнеш. Ти извика Майев тук. Никога няма да го забравя.

После закрачи към плажа — към Роуан, коленичил в пясъка.

* * *

Астерин беше жива.

Тринайсетте бяха живи. И сърцето на Манон преливаше от радост — истинска радост, докато гледаше веселите им лица с усмивка.

Докато стояха с уивърните си на една дюна с изглед към морето, тя попита Астерин:

— Как?

Астерин галеше косата на Елида, която плачеше на рамото й.

— Кучките на баба ти добре ни погониха, но в крайна сметка успяхме да ги изкормим. През последния месец не сме спирали да те издирваме. Но накрая Абраксос намери нас и като че ли знаеше къде си, затова го последвахме. — Тя зачопли едно петно засъхнала кръв върху бузата си. — И очевидно ви спасихме кожите.

Но не навреме, помисли си Манон, гледайки как Елида плаче тихо, как човеците и елфите или стояха бездейно, или спореха.

Не навреме, за да предотвратят това. За да спасят Елин Галантиус.

— И сега какво? — попита Сорел, докато превързваше ранената си ръка, облегната на уивърна си.

Тринайсетте погледнаха с очакване Манон.

Тя се осмели да попита:

— Чухте ли думите на баба ми, преди… всичко останало?

— Сенките ни казаха — отвърна Астерин с танцуващи очи.

— И?

— И какво? — изсумтя Сорел. — Наполовина крочанка си голяма работа.

— Кралица на крочаните.

И наследница на Рианон Крочан. Не бяха ли забелязали Древните приликата им?

Астерин сви рамене.

— Пет века чистата кръв на Железни зъби не успя да ни отведе у дома. Може пък ти да сполучиш.

Дете не на войната… а на мира.

— С мен ли сте? — попита ги тихо Манон. — Ще ми помогне те ли да направя каквото трябва, за да се върнем в Пустошта?

Елин Галантиус не се беше примолила на Елена за друга орис. Беше отправила само една молба към древната кралица: Ще дойдеш ли с мен? По същата причина, поради която Манон задаваше на сестрите си този въпрос.

Тринайсетте вдигнаха пръсти до челата си като една. И като една ги свалиха.

Манон извърна поглед към морето. В гърлото й бе заседнала буца.

— Елин Галантиус се отказа от свободата си, за да спаси вещица от Железни зъби — обяви Манон. Елида се изправи, откъсвайки лице от рамото на Астерин. Манон продължи: — Задължени сме й до живот. И нещо повече. Време е да станем по-добри от прамайките ни. Всички сме деца на тази земя.

— Какво си намислила? — попита Астерин със светнали очи.

Манон надникна зад тях. Към севера.

— Ще открия крочаните. И заедно с тях ще съберем армия. За Елин Галантиус. И народа й. И нашия народ.

— Никога няма да ни се доверят — обади се Сорел.

— В такъв случай просто ще ги очароваме както ние си знаем — провлачи Астерин.

Няколко от сестрите им се подсмихнаха; други запристъпваха нервно.

Манон отново попита Тринайсетте:

— С мен ли сте?

И този път, когато всички докоснаха с пръсти челата си, тя им отговори със същото.

* * *

Роуан и Едион седяха мълчаливо на плажа. Гавриел се беше посъвзел от наказанието на Майев и сега двамата с Лоркан стояха на върха на близката скала и разговаряха тихо; Лизандра, в образа си на призрачен леопард, седеше сама сред танцуващите треви; а Дориан просто ги наблюдаваше от върха на една дюна.

Онова, което беше направила Елин… за което ги беше излъгала…

Кръвта по пясъка започваше да засъхва на места.

Ако с Елин беше свършено, ако наистина платеше с живота си, успееше ли да се освободи…

— Двата ключа не са у Майев — заяви Манон, промъкнала се неусетно до Дориан. Сестрите й чакаха отзад, обградили закрилнически Елида. — В случай че се тревожите.

Лоркан и Гавриел се обърнаха към тях. Сетне и Лизандра.

Дориан се осмели да попита:

— Къде са тогава?

— У мен — отвърна простичко Манон. — Елин ги пъхна в джоба ми.

О, Елин. Елин. Толкова беше подлудила Майев, привличайки цялото й внимание към себе си, че древната кралица не се беше сетила да провери дали ключовете са у нея, преди да изчезне.

Беше я сполетяла толкова жестока, непоносима съдба, но Елин беше намерила начин да им помогне. Макар и за последно.

— Затова не можах да й се притека на помощ — обясни Манон. — Трябваше да изглеждам незаинтригувана. Равнодушна. — Едион се беше обърнал към тях от мястото си на плажа, долавяйки всяка дума благодарение на елфическия си слух. Манон каза на всички им: — Съжалявам. Съжалявам, че не можах да й помогна.

Тя бръкна в джоба на кожената си дреха и подаде на Дориан Амулета на Оринт и парче черен камък. Той се скова от смайване.

— Елена каза, че потомците на Мала можели да сложат край на всичко това. А кръвта й тече и във вашия род.

Златните й очи бяха уморени — натежали. Дориан осъзна, че му отправя въпрос.

Елин не бе очаквала да види Терасен отново.

Беше се омъжила за Роуан с ясното съзнание, че в най-добрия случай й остават месеци живот с него, дни — в най-лошия. Но държеше да даде на Терасен законен крал. Който да брани земите й.

Измислила бе план за всеки от тях — само не и за себе си.

— Мисията ни не приключва тук — промълви Дориан.

Манон поклати глава. И той знаеше, че не говори само за ключовете и за войната, когато отвърна:

— Не, не приключва тук.

Той взе ключовете от ръката й. Те пулсираха и сияеха, затопляйки дланта му. Чуждо, ужасяващо присъствие, а в същото време… единственото, което ги делеше от погрома.

Не, мисията им не завършваше тук. В никакъв случай. Дориан прибра ключовете в джоба си.

И пътят, който сега се простираше пред него, свръщайки към непознати, гладни сенки… вече не го плашеше.