Сара Дж. Маас
Империя на бури (3)

1

Всяка глътка въздух пареше гърлото на Елида Локан, докато куцукаше нагоре по един стръмен планински хълм.

Ронливата сива скала под килима от подгизнала шума на Оуквалдския лес правеше склона опасно хлъзгав, а великанските дъбове се издигаха толкова високо над нея, че нямаше как да се вкопчи в някой клон, ако залитнеше. Преглъщайки опасността от падане в името на скоростта, Елида прекрачи ръба на скалистото било и безмилостната болка в крака я принуди да се свлече на колене.

Гористи хълмове се стелеха във всяка посока, а дърветата им наподобяваха решетките на безкрайна клетка.

Седмици. Бяха минали седмици, откакто Манон Черноклюна и Тринайсетте я оставиха в тази гора и Водачката на Крилото й заповяда да върви на север. Да намери загубената си кралица, вече пораснала и могъща, и да открие Селена Сардотиен, която и да беше тя, за да изплати дълга си към Калтейн Ромпие.

Но дори седмици по-късно я измъчваха кошмари за онези последни моменти в Морат: как стражите опитаха да я завлекат в подземието, където да превърнат тялото й в развъдник на валгски изчадия, как Водачката на Крилото ги изкла до крак и как Калтейн Ромпие извади странния, тъмен камък, зашит в ръката й, и нареди на Елида да го занесе на Селена Сардотиен.

След това Калтейн преобрази Морат в димяща развалина.

Елида вдигна мръсна, почти разтреперана ръка до гърдите си и докосна твърдата издатинка в джоба на кожените дрехи за летене, които още носеше. Можеше да се закълне, че камъкът пулсираше слабо до кожата й, сякаш в унисон с препускащото й сърце.

Елида потрепери под воднистата слънчева светлина, процеждаща се през зелените корони на дърветата. Лятото тегнеше върху света и горещината ставаше толкова потискаща, че водата се беше превърнала в най-ценното нещо за нея.

Така беше още от самото начало — но сега целият й ден, целият й живот се въртеше около нея.

За щастие, Оуквалд гъмжеше от горски поточета, след като и последните планински снегове се бяха стекли от върховете. За нещастие обаче, Елида беше научила по трудния начин коя вода да не пие.

Три дни едва не умря от повръщане и треска, след като изгълта голяма доза от водата на едно застояло езеро. Три дни трепери толкова неудържимо, че очакваше костите й да се пропукат. Три дни рида тихо, отчаяна, че щеше да посрещне смъртта си сама в тази безкрайна гора и никой никога нямаше да разбере.

И през цялото това време камъчето в джоба до гърдите й пулсираше и туптеше. Можеше да се закълне, че в трескавите й сънища странният предмет й шепнеше, пееше й приспивни песни на езици, които не вярваше, че човешка уста е способна да произнесе.

Оттогава не се обаждаше, но още й беше чудно. Чудно й беше дали повечето хора не биха умрели от такава треска.

Дали носеше дар или проклятие на север. И дали тази Селена Сардотиен ще знае какво да стори с него.

Предай й, че можеш да отвориш всяка врата, стига да имаш ключа, беше й заръчала Калтейн. Често, като спираше за почивка, Елида проучваше лъскавия черен камък. Определено не приличаше на ключ: дори не беше шлифован, а изглеждаше като отчупен от по-голям камък. Може би думите на Калтейн бяха гатанка, разгадаема само от онази, за която бяха предназначени.

Елида свали леката раница от раменете си и отметна платнения й капак. Храната й бе свършила още преди седмица и оттогава се препитаваше с горски плодове. Всичките й бяха непознати, но един смътен спомен от годините с бавачката й Финула й беше подсказал първо да разтрие малко от плода по вътрешната страна на китката си, за да провери дали кожата й няма да се обрине.

В повечето случаи — прекалено често — точно така ставаше.

Ала от време на време се натъкваше на храст, натежал от ядливи плодове, и се натъпкваше с тях, преди да напълни и раницата си. В този момент бръкна в изцапаната в розово и синьо подплата на раницата си и извади последната шепа плодове, увити в резервната й риза, чийто бял плат беше осеян с червени и лилави петна.

Една-единствена шепа, а трябваше да й стигне, докато намереше следващия храст.

Гладът глождеше стомаха й, но Елида изяде само половината. Кой знае, можеше да се натъкне на още храна преди мръкване.

Не умееше да ловува — пък и мисълта да хване някое живо същество, да прекърши врата му или да строши черепа му с камък… Още не беше чак толкова отчаяна.

Вероятно това доказваше, че не е истинска Черноклюна, независимо от тайните корени на майка й.

Елида облиза сока на плодовете от пръстите си заедно с мръсотията, а щом се изправи на скованите си крака, изсъска през зъби от болка. Нямаше да издържи дълго без храна, но беше твърде рисковано да използва парите от Манон в някое село или да доближи някой от огньовете на лагеруващи ловджии, които срещаше през последните седмици.

Не — беше се нагледала на човешка добрина и милост.

Никога нямаше да забрави похотливите погледи на стражите, докато лежеше гола в подземието, нито пък защо чичо й я беше продал на херцог Перингтън.

Елида изтръпна, преметна раницата на гърба си и заслиза внимателно по склона от другата страна на хълма, заобикаляйки камънаците и изскочилите от земята корени.

Дали не беше сбъркала пътя? Изобщо как щеше да разбере, че е влязла в границите на Терасен?

И как щеше да открие кралицата си — двора си?

Тя прогони тези мисли от съзнанието си и продължи да се придържа към сенките, избягвайки слънчевите петна. От припека само щеше да ожаднее още повече, да й стане още по-топло.

Трябваше да намери вода, това май беше по-важно, отколкото да дири горски плодове, преди нощта да се е спуснала.

Достигна подножието на хълма, сдържайки стона си при вида на поредния лабиринт от дървета и камъни.

Намираше се в пресъхнало речно корито, виещо се между хълмовете, което рязко сменяше посоката си пред нея — на север. От гърдите й се изтръгна шумна въздишка. Слава на Анийт! Поне Покровителката на мъдростта не я беше изоставила още.

Щеше да следва коритото на север, докъдето можеше, а после…

Елида не знаеше кое сетиво го улови. Не беше обонянието й, нито зрението или слухът, защото нямаше нищо необикновено в гнилата шума по глинестата почва и слънчевата светлина, и голите камъни, и шепота на листата високо над нея.

Но ето че тялото й се вцепени, сякаш нещо бе закачило нишка от големия гоблен на света.

Жужащите, шумолящи звуци на гората утихнаха едва миг по-късно.

Елида плъзна поглед по хълмовете, по пресъхналото речно корито. Корените на един дъб върху най-близкия хълм стърчаха от единия му тревист скат, подсигурявайки единственото укритие край пустата каменна река. Идеално.

Тя закуцука към него с мъчителни болки в осакатения си крак, докато камъните тракаха под тежестта й и дращеха глезените й. Почти можеше да докосне корените, когато проехтя първият глух бумтеж.

Не гръм. Не, едва ли някога щеше да забрави точно този звук — той също я преследва дълго време и наяве, и насън.

Пърпоренето на могъщи ципести криле. Уивърни.

И още по-смъртоносните им ездачи: вещиците от клана на Железните зъби, чиито сетива не отстъпваха по острота на техните.

Ехтежът на гигантски крила наближаваше през утихналата като гробище гора и Елида се спусна към провисналите от хълма дебели корени. Камъни и пръчки прежулваха голите й ръце, коленете й се блъскаха в чакълестата пръст, докато накрая не се притисна по гръб към склона и надникна към короните на дърветата през плетеницата от корени.

Един удар — и втори, долетял едва миг след първия, и то в такъв унисон, че всеки друг в гората би го помислил просто за ехо, но Елида знаеше: две вещици.

По време на престоя си в Морат беше научила, че вещиците от Железните зъби имаха заповед да прикриват числеността си. Затова летяха в съвършена огледална формация, така че случайните свидетели да докладват само за един уивърн.

Тези двете обаче, които и да бяха, постъпваха небрежно. Или поне дотолкова небрежно, доколкото можеха да постъпват безсмъртните, кръвожадни вещици. Навярно нисши членове на клана си, изпратени на разузнавателна мисия.

Или да издирят някого, дребен, вцепенен от ужас глас прошепна в главата й.

Елида се притисна още по-силно към почвата и корените се впиха в гърба й, докато оглеждаше дървесните корони наоколо.

Ето. С крайчеца на окото си мярна как скорострелно грамадно петно прелита високо над гората, събуждайки застиналите листа. Ципесто крило с извит, отровен нокът в края проблесна под слънчевата светлина.

Рядко — наистина рядко — излизаха денем. Каквото и да издирваха, явно беше важно.

Елида не посмя да си поеме дъх, докато грохотният удар на криле не заглъхна на север.

Към Ферианската падина, където Манон бе споменала, че лагерува втората половина от ордата.

Елида помръдна чак когато горските звуци нарушиха тишината отново. Мускулите й се бяха схванали от дългата неподвижност и тя простена, докато протягаше болезнените си крака и ръце.

Нямаше край — пътят й нямаше край. Беше готова на всичко за покрив над главата си. И топла храна. Може би си струваше да рискува, за да си ги подсигури поне за една нощ.

Отново пое по сухото като барут речно корито, но направи само две крачки, преди онова незнайно сетиво пак да се събуди, сякаш топла женска ръка бе хванала рамото й, за да я спре.

Непроходимата гора кипеше от живот. Но Елида го усещаше — усещаше нещо нередно.

Не бяха нито вещици, нито уивърни, нито зверове. Някой — някой я наблюдаваше.

Някой я следеше.

С прикрито движение тя извади бойния нож, който Манон й беше дала, преди да я остави в тази омразна гора.

И й се прииска вещицата да я беше научила как да убива.

* * *

Лоркан Салватер бягаше от проклетите зверове вече два дни.

Не че можеше да ги вини. Вещиците се вбесиха, когато се прокрадна в горския им лагер посред нощ, закла три от пазителките им, без те и уивърните им да забележат, и отмъкна една от тях в гората за разпит.

Отне му два часа да пречупи вещицата от клана на Жълтоногите, след като я скри толкова надълбоко в гърлото на една пещера, че дори писъците й не се долавяха навън. Два часа, и тя пропя.

Две еднакви вещерски армии чакаха знак да превземат континента: едната в Морат, другата във Ферианската падина. Жълтоногите нямаха представа каква сила владее херцог Перингтън — нито какво издирва Лоркан: другите два Ключа на Уирда, сродни на онзи, който висеше на дълга верижка около врата му. Три парчета камък, отсечени от Портата на Уирда, всеки носещ невиждана, чудовищна сила. А когато трите бъдеха обединени… можеха да отворят портата между световете. Да ги унищожат — или да свикат армиите им. Или много, много по-лошо.

Лоркан прояви великодушието да убие вещицата бързо.

Оттогава сестрите й го преследваха.

Приклекнал зад гъст храсталак в подножието на един стръмен хълм, той наблюдаваше как момичето излиза плахо иззад корените. Пръв се бе скрил тук, слушайки я как пристига тромаво откъм хълма, гледаше я как куцука към скривалището, усетила какво наближава.

Имаше крехка фигура, достатъчно дребна да реши, че едва е прокървила, ако не бяха едрите гърди под тесния й кожен костюм.

Дрехите й незабавно привлякоха вниманието му. Жълтоногите носеха подобни — всъщност всички вещици. Това момиче обаче принадлежеше на човешката раса.

А когато се обърна с лице към него, тъмните й очи обходиха гората с твърде зрял, твърде вещ поглед, който далеч не беше присъщ на дете. Беше поне на осемнайсет, ако не и на повече. Бледото й лице беше мърляво, изпито. Навярно дълго време беше гладувала в пустошта. Ножът в ръката й трепереше достатъчно, за да го наведе на мисълта, че вероятно не знаеше как да си служи с него.

Лоркан не излезе от скривалището си, а продължи да я следи как оглежда хълмовете, сухото речно корито, короните на дърветата.

Незнайно как момичето усещаше близостта му.

Интересно. Обикновено малцина можеха да го открият, решеше ли да остане скрит.

Всеки мускул в тялото й беше напрегнат, ала въпреки това се озърна внимателно из дерето, преди да въздъхне тихо през стиснати устни и да продължи напред, отдалечавайки се от него.

Куцаше тежко; сигурно беше пострадала при падане по някой горист склон.

Плитката й подскачаше по раницата й с всяка стъпка, а копринената й коса беше тъмна като неговата. По-тъмна дори. Черна като беззвездна нощ.

Един полъх на вятъра му донесе мириса й и Лоркан го вдиша, позволявайки на елфическите си сетива — наследени от противния му баща — да разучат и нея, както правеха с всекиго от пет века насам.

Човек. Определено човек, но…

Познаваше този мирис.

През последните няколко месеца беше изклал много, много същества, от които струеше именно той.

О, колко удобно. Навярно дар от боговете: полезна плячка за разпит. Но по-късно, след като я проучеше по-добре и опознаеше слабостите й.

Лоркан излезе от храсталака, без да помръдне дори клонка.

Обсебеното от демон момиче куцукаше по речното корито, стиснало нескопосано дръжката на безполезния си нож. Дотук добре.

Лоркан отново тръгна на лов.