Сара Дж. Маас
Империя на бури (51)

49

Елида не проговори на Лоркан цели три дни.

И нямаше да му проговори още три, дори три месеца, ако неволята не ги беше принудила да нарушат ненавистното си мълчание.

Дойде й цикълът. И благодарение на стабилния й, здравословен хранителен режим от последния месец, беше прераснал от непостоянна, бавна струйка в потопа, който я бе разбудил тази сутрин.

Изхвърчала бе от тясното легло в каютата към малката тоалетна на борда, преравяйки всяко чекмедже, всяка кутия по пътя си, но… очевидно на проклетата лодка не беше стъпвала жена. Затова се принуди да разкъса бродираната покривка за маса на парчета, за да се почисти, Лоркан се беше събудил и вече управляваше лодката.

— Трябва да спрем за някои неща — заяви му Елида с равен тон.

— Още смърдиш на кръв.

— Очаквам да смърдя на кръв още няколко дни и ще става все по-зле, преди да ми мине, затова трябва да спрем. Сега.

Той се обърна от обичайното си място близо до носа на лодката и подуши въздуха веднъж. Лицето й гореше, а стомахът й беше възел от болезнени спазми.

— Ще спра при следващия град.

— След колко време ще го стигнем?

Картата не й вършеше никаква работа.

— До вечерта.

Досега подминаваха градчетата и стражевите кули по речния бряг, изхранвайки се с рибата, която Лоркан улавяше. А Елида толкова се ядосваше на собствената си безпомощност, че след първия ден започна да имитира действията му и успя да си хване една тлъста пъстърва. Накара него да я убие, изкорми и изпече, но… поне я беше хванала.

— Хубаво — рече тя.

— Хубаво — повтори Лоркан.

Тя тръгна към кабината да търси още плат, с който да издържи до вечерта, но той я спря с думите:

— Последния път почти не кърви.

Далеч не й се водеше подобен разговор.

— Сигурно тялото ми най-сетне се е почувствало в достатъчна безопасност, за да се държи нормално.

Защото, въпреки че беше убил онзи мъж, излъгал я беше, а после бе изплюл в лицето й истината за Елин… Лоркан щеше да се изправи срещу всяка заплаха без нито секунда колебание. Вероятно за да защити себе си, но и на нея беше обещал закрила. Успяваше да спи през нощта, защото той лежеше на пода между нея и вратата.

— Значи… нищо ти няма — отбеляза той, без да я погледне.

Тя обаче килна глава, изучавайки яките мускули по гърба му. Дори докато не му говореше, не спираше да го наблюдава — и си намираше оправдания да го зяпа, докато тренираше денем, обикновено гол от кръста нагоре.

— Да, нищо ми няма — потвърди тя.

Поне така се надяваше. Но Финула, дойката й, редовно бе цъкала с език, коментирайки колко смахнат бил цикълът й — прекалено слаб и нередовен. А този път й идваше точно един месец след последната дата… Но сега не й се мислеше за това.

— Хубаво — отвърна Лоркан. — Иначе щеше да ни забавиш.

Тя врътна очи срещу гърба му, съвсем не изненада от отговора, и закуцука към кабината.

* * *

И бездруго трябваше да спре на сушата, казваше си Лоркан, докато гледаше как Елида се пазари с една ханджийка от градчето за необходимите й неща.

Беше увила тъмната си коса в изхвърлена червена кърпа, която навярно беше намерила на жалката им баржа, и дори говореше с носов акцент. Цялото й излъчване му се струваше коренно различно от това на изтънчената, тиха жена, която бе игнорирал през последните три дни.

Мълчанието й го устройваше. Използвал бе тези три дни да крои планове за Елин Галантиус, за това как щеше да й върне услугата.

Странноприемницата му се виждаше достатъчно безопасна, ето защо остави Елида да се пазари — оказа се, че искала и нови дрехи — и тръгна по разбитите улици на затънтеното градче да търси провизии.

Наоколо гъмжеше от речни търговци и риболовци, пуснали котва, за да пренощуват в града. Благодарение на заплашителния си вид Лоркан успя да купи щайга ябълки, сушено сърнешко месо и овес на половин цена. Само за да се отърве от него, търговецът от занемарения кей му даде и няколко круши — за прекрасната дама.

Вече наближаваше лодката им, натоварен с покупките, когато думите отекнаха в главата му като нехармоничен камбанен звън.

Не беше водил Елида до онази част от кея. Не беше видял мъжа, докато връзваше лодката им на пристана, нито на тръгване из града. Възможно беше да е подочул за тях, но това беше речно градче: постоянно идваха и си отиваха непознати лица, които плащаха за анонимността си.

Той ускори крачка. Откъм реката плъзваше мъгла, обвивайки във воала си градчето и отсрещния бряг. Докато хвърли щайгата и другите покупки в лодката, без дори да си направи труда да ги завърже, улиците вече пустееха.

Магията му потрепна. Той плъзна поглед из мъглата, по златните петънца от запалени свещи зад хорските прозорци. Нещо не е наред, не е наред, не е наред, нашепваше му тя.

Къде се губеше Елида?

Побързай, привика я наум, броейки пресечките, които бяха подминали на път към странноприемницата. Вече трябваше да се е върнала.

Мъглата се нагнети около него. Край ботушите му се разнесе писукане.

Лоркан изруга към калдъръма, където цяло стадо плъхове препускаше към водата. Всички се хвърлиха в реката, прескачайки се един друг.

Не, не се задаваха неприятности — те вече бяха тук.

* * *

Ханджийката настоя Елида да премери дрехите, преди да й ги продаде. Струпа ги в ръцете й и я упъти към една стаичка в дъното на странноприемницата.

Мъжете я зяпаха с прекалено алчни погледи, докато минаваше покрай тях по тесния коридор. Типично за Лоркан да я остави сама, докато задоволяваше собствените си нужди. Елида се шмугна в съвършено тъмната, хладна стая. Завъртя се да потърси свещ и кремък.

Вратата щракна, затваряйки я вътре.

Тя скочи към дръжката, докато познатото тънко гласче шепнеше: Бягай бягай бягай бягай бягай бягай.

Блъсна се в нещо мускулесто, мършаво и сухо като щавена кожа.

Вонеше на гнило месо и стара кръв.

В другия край на стаята пламна свещ. И разкри дървена маса, празна камина, залостени прозорци и…

Върнън. Седеше от другата страна на масата с котешка усмивка на лице.

Здрави, ноктести ръце се вкопчиха в раменете й, пронизвайки кожения й жакет. Илкенът я стисна силно, а чичо й провлачи:

— Какво приключение спретна само, скъпа ми Елида.