Сара Дж. Маас
Империя на бури (32)

30

След две седмици на кретане през калните равнини на Елида вече й омръзваше да използва името на майка си.

Омръзваше й след всяко хранене да го чува от лютата уста на Моли заедно с команда да почисти (несъмнено беше допуснала грешка, признавайки за опита си в миенето на чинии в големи кухни), омръзваше й Омбриел — тъмнокосата красавица, която, оказваше се, не беше карнавална изпълнителка, а племенница на Моли и техен ковчежник — да се обръща така към нея, докато я разпитваше как е наранила крака си, откъде е семейството й и как се е научила да наблюдава околните толкова зорко, че да изкарва пари като оракул.

Лоркан обаче почти не го използваше, тъй като двамата рядко си говореха, докато керванът се мъкнеше през калните поля. Земята беше така напоена с ежедневния летен дъжд, че фургоните често затъваха. Напредваха мъчително бавно и когато Омбриел я хванеше да гледа замечтано на север, неизменно й задаваше поредния си повтарящ се въпрос: какво толкова имаше на север, че непрекъснато привличаше вниманието й. Елида или лъжеше, или се измъкваше. За щастие, поне спането със съпруга й не се превърна в затруднение.

Земята беше толкова подгизнала, че беше едва ли не невъзможно да се спи на нея. Ето защо жените се разполагаха в двата фургона, а мъжете всяка нощ хвърляха чоп кой ще заеме останалото място и кой ще спи на земята върху импровизирано легло от тръстикови листа. Лоркан, незнайно как, все губеше: или по своя воля, или преметнат от Ник, който отговаряше за сигурността и вечерния чоп, или просто се случваше поради неизменен лош късмет.

Но поне това го държеше достатъчно далеч от нея и намаляваше контактите им до минимум.

Малкото разговори, които водеха — когато Лоркан я придружаваше да налее вода от някой буен поток или да събере дърва за огрев, ако такива изобщо се намираха по мокрите полета, — не я смущаваха особено. Воинът просто я притискаше за подробности относно Морат, униформите на стражите, армиите край крепостта, слугите и вещиците.

Елин беше започнала с върха на крепостта — гнездата, уивърните и вещиците. После се заспуска надолу етаж по етаж. Чак след последните две седмици успяха да се доберат до подземните етажи, а спътниците им нямаха представа, че докато младите влюбени се измъкваха за още „дърва“, далеч не си мислеха за любовни игрички.

Една нощ, когато керванът спря, Елида тръгна към горичката в сърцето на една ливада да търси сухи клони за големия им лагерен огън. Лоркан я последва, мълчалив като съскащите наоколо треви. Цвиленето на конете и глъчката на спътниците им, приготвящи вечерята, постепенно заглъхваха зад тях, когато ботушът й затъна надълбоко в някаква кална яма. Тя се намръщи и го задърпа с крещящ от болка глезен и стиснати зъби, докато…

Магията на Лоркан бутна крака й, невидима ръка освободи ботуша й от калта и тя залитна към него. Ръката му и една страна на тялото му се оказаха толкова твърди и непоклатими, колкото магията му, и тя отскочи след сблъсъка с него, нагазвайки във високата трева.

— Благодаря — пророни Елида.

Лоркан продължи напред и без да погледне към нея, рече:

— Вчера вечерта стигнахме до трите тъмници и входовете им. Кажи ми сега какво има вътре.

Устата й пресъхна леко при мисълта за килията, в която я бяха затворили, за мрака и застоялия въздух…

— Не знам какво има вътре — излъга тя, вървейки след него. — Страдащи хора… предполагам.

Лоркан се наведе и тъмната му глава изчезна под нивото на високите треви. Като се надигна, в здравите си ръце държеше две съчки, които скърши с лекота.

— Всичко останало описа без всякакви затруднения. Но току-що мирисът ти се промени. Защо?

Тя го подмина и се занавежда тук и там, събирайки опадали клони.

— Правеха ужасяващи неща в подземията — обясни през рамо. — Понякога чувах писъци.

Молеше се в Терасен да е различно. Трябваше да е.

— Кого държаха там? Вражески войници?

Потенциални съюзници в служба на плановете му, каквито и да бяха те.

— Когото искаха да изтезават. — Ръцете на онези стражи, гнусните им погледи… — Сигурно ще заминеш веднага щом ти опиша и последното ниво на Морат?

Тя събираше клонка след клонка, а глезенът й протестираше при всяко навеждане.

— Имаш нещо против ли? Такава беше уговорката ни. Останах повече, отколкото възнамерявах.

Тя се обърна и го видя с наръч по-дебели клони. Лоркан ги струпа безцеремонно върху малката купчинка в нейните ръце и извади брадвата от хълбока си, отправяйки се към извития паднал клон зад него.

— Явно аз ще трябва да се правя на изоставена съпруга?

— Вече се правиш на оракул, така че какво ти пречи да изиграеш още една роля? — Той стовари брадвата си върху клона и острието й потъна надълбоко с плашеща лекота. Дървото простена. — Опиши ми тъмниците.

Имаше право да пита; все пак така се бяха уговорили: неговата закрила и помощ в замяна на информация. А и беше участвал във всички лъжи, които Елида беше оплела пред трупата — мълчалив, но изпълнителен.

— Тъмниците ги няма вече — скалъпи тя. — Повечето, предполагам. Заедно с катакомбите.

Хлоп-хлоп-хлоп. Лоркан разсече клона и дървото се предаде с оглушително скърцане. Той се зае да сече следващата му част.

— Взривът ги е срутил? — Вдигна брадвата и мускулите на силния му гръб се раздвижиха под тъмната му риза, но спря, преди да е замахнал. — Каза, че си била до вътрешния двор по време на експлозията. Откъде знаеш тогава, че тъмниците са срутени?

Добре де. Хващаше я в лъжа. Но…

— Взривът се чу откъм катакомбите и отнесе част от кулите. Логично е и тъмниците да са пострадали.

— Не правя планове въз основа на догадки. — Той продължи да сече клона, а Елида врътна очи зад гърба му. — Опиши ми разположението на северната тъмница.

Тя се обърна към потъващото слънце, обагрило полята в оранжево и златисто.

— Сам се оправяй.

Удрянето на метал в дърво спря. Дори шумоленето на вятъра сред тревите утихна.

Но тя се беше сблъсквала със смърт, отчаяние и кошмари и му беше разказала достатъчно — обърнала бе всеки ужасяващ камък, погледнала бе отново зад всеки мрачен ъгъл на Морат заради него. А той се държеше така грубо и нагло с нея… Да върви по дяволите тогава.

Успя да стъпи само с един крак в люлеещите се треви, преди Локан да изникне пред нея като смъртоносна сянка. Като че ли дори слънцето избягваше широките черти на смуглото му лице, макар че вятърът дръзна да развее няколко копринени кичура от черната му коса пред очите му.

— Сключихме сделка, момиче.

Елида отвърна смело на бездънния му поглед.

— Не уточнихме кога трябва да ти разкажа каквото знам. Така че мога да си припомням подробностите колкото е нужно, щом държиш да ги изстискаш до последно от мен.

Лоркан оголи зъби.

— Не си играй с мен.

— Или какво? — Тя го заобиколи като речен камък. Естествено, сърдитата походка не се получаваше толкова добре с куцане, но поне вирна брадичка. — Убий ме, рани ме — все тая; ти оставаш без отговори.

Той стрелна ръка по-бързо, отколкото очите й можеха да я уловят, и я сграбчи за лакътя.

— Мериън — изръмжа той.

Това име… Елида вдигна поглед към грубото му, озверяло лице — лице, родено в друга епоха, в друг свят.

— Пусни ръката ми.

За нейна изненада, Лоркан се подчини мигновено.

Изражението му обаче не се промени — с нито нотка, — когато заяви:

— Ще ми кажеш каквото искам да знам…

Нещото в джоба й започна да бумти и пулсира — като призрачен сърдечен ритъм в костите й.

Лоркан отстъпи назад и ноздрите му се разшириха леко, сякаш усещаше пробуждането на камъка.

— Коя си ти? — пророни тихо.

— Никоя — отвърна тя с кух глас.

Може би, като откриеше Елин и Едион, щеше да намери някаква цел в живота си, начин да бъде полезна на света. Засега обаче беше просто носител на камъка, предназначен за Селена Сардотиен. А как щеше да намери един човек в този широк, безкраен свят… Трябваше да стигне до Севера, и то бързо.

— Защо търсиш Елин Галантиус?

Въпросът му беше твърде рязък, за да е случаен. Всеки сантиметър от тялото на воина излъчваше напрежение. Сдържана ярост и хищнически инстинкти.

— Познаваш кралицата — прошепна тя.

Лоркан примигна. Не от изненада, а за да си спечели малко време.

Наистина я познаваше и обмисляше какво да й каже, как да й го каже…

— Селена Сардотиен служи на кралицата — обясни накрая. — Двете ти мисии се припокриват. Намериш ли едната, намерила си и другата.

Той млъкна и зачака.

Такъв ли живот я очакваше? Пълен със злонрави хора, грижещи се само за себе си, готови на добро единствено срещу определена цена? Щеше ли поне кралицата й да я погледне с топлота? Щеше ли изобщо да си я спомни?

— Мериън — повтори той, подплатявайки думата с ръмжене.

Името на майка й. Майка й и баща й. Последните хора, в чиито очи бе зърнала истинска любов. Дори Финула, след толкова години заточение в кулата, я гледаше със смесица от съжаление и страх.

Не си спомняше кога за последно я бяха прегръщали. Или утешавали. Или й се бяха усмихвали с искрена обич.

Думите й внезапно натежаха, нямаше сили да отговори, да съчинява лъжи. Затова просто пренебрегна заповедта на Лоркан и закрачи обратно към боядисаните фургони.

Манон бе дошла да я спаси, напомняше си с всяка стъпка. Манон, Астерин и Сорел, ала дори те я бяха оставили сама в гората.

Самосъжалението нямаше да й помогне, смъмри се тя. Не и докато от нищожния й шанс за бъдеще я деляха толкова много километри. Но дори след като пристигнеше, предадеше товара си и откриеше Елин… какво можеше да й предложи? Не умееше да чете даже. Мисълта да обясни дори тази подробност на Елин, на когото и да било…

Щеше да мисли за това по-късно. Щеше да пере дрехите на кралицата, ако трябваше. Поне за това не беше нужно да е грамотна.

Този път не чу Лоркан да я настига, натоварен с дебели клони.

— Ще ми кажеш каквото знаеш — процеди той през зъби. Тя едва не въздъхна, но воинът добави: — След като… се съвземеш.

Вероятно за него тъгата и отчаянието бяха като някаква болест.

— Хубаво.

— Хубаво — повтори той.

Колегите им се усмихваха насреща, когато двамата се върнаха при тях. Бяха намерили суха земя от другата страна на фургоните — достатъчно стабилна за палатки.

Елида видя онази, която бяха опънали за двама им с Лоркан, и й се прииска да завали.

* * *

Лоркан беше обучавал достатъчно воини да знае кога не бива да настоява повече. Изтезавал бе достатъчно врагове, за да е наясно кога са на една капка кръв от пълния крах, който ги правеше безполезни.

Така беше и с Мериън: когато мирисът й се промени, когато усети как дори странната, неземна сила, скрита в кръвта й, преминава в тъга… и по-лошо — в безнадеждност…

Прииска му се да й каже, че и бездруго няма смисъл от надежда.

Но тя едва сега съзряваше в жена. Може би именно надеждата, макар и безсмислена, я беше измъкнала от Морат. Остроумието й със сигурност беше помогнало — всичките лъжи и хитрини.

Беше си имал работа с достатъчно хора — беше ги убивал, беше спал с човешки жени и се беше бил рамо до рамо с човешки мъже, за да знае, че Мериън не е зла, нито коварна, нито пък изцяло себична. Искаше му се да беше, защото това щеше да улесни нещата — задачата му.

Но ако не му разкажеше всичко за Морат, ако я пречупеше с натиск… Трябваше да е възможно най-осведомен, докато се промъкваше в крепостта. И докато я напускаше.

Тя се беше справила. Навярно Мериън беше единственият жив човек, смогнал да избяга от Морат.

Тъкмо се канеше да й изтъкне този факт, когато видя в какво е вперила очи — палатката.

Тяхната палатка.

Омбриел дойде при тях, хвърляйки обичайния предпазлив поглед към него, за да уведоми закачливо Елида, че най-сетне ще може да нощува насаме със съпруга си.

Напълнил ръцете си с дърва, Лоркан можеше просто да гледа как пребледнялото от тъга и отчаяние лице на момичето придобива младежко, палаво изражение и почервенява от вълнение, сякаш си беше сложила маска. Дори го стрелна с един съблазнителен поглед, преди да се усмихне широко на Омбриел и да хукне с наръча си клони и съчки към ямата, издълбана за лагерния огън.

Той реши, че е разумно поне да се усмихне на жената, която уж му беше съпруга, но докато стигне до огнището, за да допринесе и със своите дърва, тя вече крачеше към палатката, разпъната на почтително разстояние от останалите.

Беше малка, осъзна Лоркан с назряващ ужас. Навярно предвидена за някогашния хвърляч на мечове от трупата. Слабото тяло на Мериън се промъкна през белите платнени крила на входа й, без дори да я разклати. Лоркан свъси вежди, навеждайки се да мине.

И остана наведен. Ако се изправеше в пълен ръст, главата му щеше да пробие покрива й. Плетени рогозки върху струпани тръстикови листа покриваха пода на задушното пространство, в чийто отсрещен край стоеше Мериън, вперила ужасен поглед в шалтето, опънато върху импровизирания килим.

В палатката имаше достатъчно място за истинско легло и маса, ако изникнеше нужда, но вероятно прибягваха до мебели само когато лагеруваха на някое място повече от една нощ.

— Аз ще спя на земята — заяви сухо той. — Ти вземи шалтето.

— Ами ако някой влезе?

— Ще кажеш, че сме се скарали.

— И така всяка нощ? — извъртя се към него Мериън. Студеното, отегчено изражение се беше върнало. Лоркан се замисли.

— Ако тази вечер някой влезе в палатката ни без разрешение, никой друг няма да допусне същата грешка.

Наказвал бе мъже от военните си лагери и за по-малки провинения.

Погледът й остана отегчен — напълно равнодушен и безразличен.

— Хубаво — рече пак.

Твърде близо — твърде близо беше до пълния крах.

— Ще намеря кофи, ще подгрея вода и може да се изкъпеш тук вътре, ако искаш. Аз ще стоя на пост отвън.

Простички удобства, за да спечели доверието й, благодарността й, желанието й да му помогне. Да преодолее опасната й крехкост.

Мериън сведе очи към тялото си, към бялата си риза, цялата в петна, към мърлявите си кафяви кожени панталони, ботушите си…

— Ще платя на Омбриел да изпере дрехите ти довечера.

— Нямам какво друго да облека.

— Може да спиш гола.

Ужасът измести предпазливостта в очите й.

— С теб в палатката?

Той устоя на импулса да направи гримаса.

— Ами твоите дрехи — изстреля тя.

— Какво за тях?

— И ти… и ти си мръсен.

— Аз ще изтърпя до някоя друга вечер.

Сигурно щеше да реши, че иска да спи във фургона, ако и той останеше гол в палатката…

— Защо само аз да съм гола? Няма ли заблудата да е по-достоверна, ако и двамата се възползваме от възможността едновременно?

— Ти си много млада — проточи внимателно той. — А аз съм много стар.

— Колко стар?

За пръв път го питаше.

— Много.

Тя сви рамене.

— Тялото си е тяло. И ти смърдиш не по-малко от мен. Ако няма да се къпеш, върви да спиш навън.

Изпитание, подбудено не от лъст или тайни помисли, а… просто за да види дали ще я послуша. Да провери кой командва_. Уреди й баня, прави каквото ти казва_… Накарай я да си мисли, че тя контролира ситуацията. Той й се усмихна едва забележимо.

— Хубаво — повтори любимата й дума.

Когато се върна в палатката, натоварен с вода, Лоркан откри Мериън седнала върху шалтето без ботуши, опънала осакатения си крак напред. Малките й ръце бяха обгърнали съсипаната, обезцветена плът, сякаш с допир можеха да облекчат болката.

— Силно ли те боли всеки ден?

Понякога подкрепяше глезена й с магията си. Когато си спомнеше за него. А това не се случваше често.

Но вниманието на Мериън моментално се прикова към изпускащия пара казан, който Лоркан бе оставил на пода, и към кофата, която й бе донесъл на рамо.

— Така съм още от дете — отвърна разсеяно тя, сякаш хипнотизирана от чистата вода. После се изправи на неравните си стъпала, изтръпвайки от болката в увредения си глезен. — Научила съм се да живея с нея.

— Това не е отговор.

— Грижа ли те е изобщо? — прошепна едва доловимо, докато разплиташе дългата си, гъста коса, все още съсредоточена върху предстоящата баня.

Любопитно му беше; искаше да знае как, кога и защо. Мериън беше красива, несъмнено в обезобразяването й имаше зъл умисъл. А може би се беше случило, за да не я сполети нещо още по-лошо.

Тя най-сетне стрелна поглед към него.

— Каза, че ще стоиш на пост. Мислех, че имаш предвид отвън.

Той изсумтя. Точно това бе имал предвид.

— Приятно къпане — пожела й и пак излезе от палатката.

Застана в тревата, наблюдавайки оживения лагер и широкия купол на притъмняващото небе. Мразеше равнините. Твърде много открито пространство, твърде голяма видимост.

Ушите му доловиха шума назад от събличането на дрехи от кожа и груб плат. А после и по-приглушените звуци от свличането на по-фина материя. След това — тишина. Последвана от много, много притаено шумолене. Сякаш Мериън не искаше дори боговете да знаят какво върши. Чу се хрущене на слама. А после как шалтето се вдига и сваля…

Малката вещица криеше нещо. Сламата отново захрущя под краката й — връщаше се при казана.

Криеше нещо под шалтето — нещо, което носеше със себе си и не искаше той да научава за него. Чу се плисък на вода и изненадващо дълбок, прочувствен стон. Той опита да го забрави.

И в същото време мислите му се понесоха към Роуан и кралицата му кучка.

Мериън и кралицата навярно бяха връстници — едната тъмна, другата златокоса. Дали Елин Галантиус щеше да й обърне някакво внимание? Навярно ако й станеше любопитно защо търси Селена Сардотиен, но… след това?

Не че го засягаше. Още преди пет века беше оставил съвестта си върху калдъръма на задните доранелски улички. Беше убивал хора, молещи се за живота си, беше опустошавал цели градове, без да погледне назад към димящите руини.

Същото важеше и за Роуан. Столетия наред проклетият Белотрън беше най-вещият му генерал, асасин и екзекутор. Заедно бяха унищожавали цели кралства, а после дни наред бяха празнували върху пепелищата, пиейки и развратничейки до несвяст.

Едва миналата зима бе разполагал с върховен командир, безмилостен, свиреп и готов да изпълни всяка негова заповед.

При следващата им среща Роуан гореше, отчаян да се хвърли в смъртния мрак, само и само да спаси живота на една принцеса без трон. Още в онзи момент Лоркан бе проумял…

Докато го държеше в тревата пред Миствард, докато принцът се мяташе неистово и крещеше името на Елин Галантиус, Лоркан бе разбрал, че вече нищо няма да е същото; че най-ценният му командир се е променил безвъзвратно. Повече никога нямаше да тържествуват заедно с вино и жени, а щом Роуан отправеше поглед към хоризонта, в очите му винаги щеше да има копнеж.

Любовта бе съсипала съвършения инструмент за убийства. Лоркан се чудеше колко ли века щеше да бесува заради това.

А кралицата му — или принцеса, каквото там се наричаше Елин — беше глупачка. Можеше да размени пръстена на Атрил за войските на Майев, за съюз, с който да изравни Морат със земята. Дори да не знаеше каква сила крие пръстенът, можеше да го използва за своя облага.

Но тя беше избрала Роуан. Принц без корона, армия и съюзници.

Заслужаваха да загинат един до друг.

Мериън показа мократа си глава от входа на палатката и Лоркан погледна дебелото вълнено одеяло, което беше увила около себе си като рокля.

— Ще занесеш ли дрехите ми?

Тя изхвърли навън купчината. Загърнала бе бельото си в бялата риза, а кожените панталони… В никакъв случай нямаше да изсъхнат до сутринта и по всяка вероятност щяха да се свият, ако се изперяха както не трябва.

Лоркан се наведе да вземе вързопа мръсни дрехи, стараейки се да не наднича във вътрешността на палатката, към шалтето, под което беше скрила незнайно какво.

— А кой ще стои на пост?

Мократа й коса беше полепнала по главата й и така острите линии на скулите и финия й нос изпъкваха още повече. Очите й отново сияеха, а плътните й устни пак приличаха на розова пъпка, когато каза:

— Моля те, дай ги за пране. Бързо.

Без да изрече нито дума повече, Лоркан се отдалечи от палатката, оставяйки я полугола вътре. Омбриел готвеше нещо в гърне над огъня. Вероятно заешка яхния. За пореден път. Лоркан огледа дрехите в ръцете си.

Трийсет минути по-късно се върна в палатката с чиния храна. Мериън седеше на шалтето, изтегнала крак пред себе си и защипала одеялото под мишниците си.

Кожата й беше толкова светла. Никога не беше виждал така бяла, недокосната от слънцето плът.

Сякаш никога не я бяха пускали навън.

Тъмните й вежди се свъсиха, като зърна чинията, а после и вързопа под едната му ръка.

— Омбриел беше заета, затова аз ги изпрах.

Тя се изчерви.

— Тялото си е тяло — повтори нейните думи той. — Същото важи и за бельото.

Тя се намуси, но чинията отново привлече вниманието й. Лоркан я остави пред нея.

— Донесох ти вечеря, понеже реших, че едва ли ще искаш да седиш по одеяло пред всички. — Той пусна купчината дрехи върху шалтето й. — И ти взех дрехи от Моли. Ще ти иска пари за тях, разбира се. Но поне няма да спиш гола.

Мериън нападна яхнията, без дори да му благодари.

Лоркан тъкмо се канеше да излезе, когато тя каза:

— Чичо ми… Чичо ми е командир в Морат.

Той замръзна. И стрелна поглед право към шалтето.

Мериън обаче продължи между лъжиците с яхния.

— Веднъж ме заключи в тъмницата.

Вятърът в тревите утихна; лагерният огън в далечината замъждука и хората около него се скупчиха още по-близо един до друг; нощните насекоми се смълчаха, а малките космати обитатели на равнината се скътаха в хралупите си.

Мериън или не усети изблика на тъмната му сила, магията, целуната от самата Смърт, или не я интересуваше.

— Казва се Върнън — продължи тя, — умен, жесток човек, който сигурно ще опита да те задържи жив, ако те заловят. Използва хората, за да печели власт. Няма милост, нито душа. Не следва ничии морални закони.

Тя се върна към яхнията си, очевидно приключила с приказките за вечерта.

Лоркан попита тихо:

— Искаш ли да го убия?

Бистрите й, тъмни очи се вдигнаха към лицето му. И за момент Лоркан видя жената, в която щеше да се превърне — в която вече се превръщаше. И осъзна, че независимо от потеклото й, всяка кралица би ценяла човек като нея до себе си.

— Какво ще ми коства?

Лоркан прикри усмивката си. Хитроумна вещичка.

— Нищо — отвърна искрено той. — Защо те е хвърлил в тъмницата?

Бялото гърло на Мериън подскочи веднъж. Два пъти. Като че ли не трепваше от погледа му, впрягайки цялата си воля, решимостта да не се предаде пред страховете си.

— Защото искаше да провери дали неговата кръвна линия може да бъде кръстосана с тази на Валгите. Затова ме заведе в Морат. Да ме чифтосва като расова кобила.

Всички мисли излетяха от главата на Лоркан.

Беше видял и преживял много, много невъобразими неща, но това…

— Успя ли? — смогна да попита.

— С мен не. Но преди това имаше други, които… Притекоха ни се на помощ твърде късно.

— Взривът не е бил нещастен случай, нали?

Мериън поклати леко глава.

— Ти ли си го предизвикала?

Той надникна към шалтето и пак се зачуди какво е скрила под него.

Тя отново поклати глава.

— Не мога да ти кажа кой, нито как. Не и без да изложа на риск живота на спасителите ми.

— Илкените ли са…

— Не. Илкените не са изчадията, които развъждаха в катакомбите. Те… те идват от планината около Морат. Плод са на много по-злокобни методи.

Трябваше да съобщи на Майев. Да й каже какво правят в Морат. Какви ужаси развъждат — армия от демони и зверове като от легендите. За нищо на света на би се съюзила с такова зло, не би имала безразсъдството да се сближава с Валгите. Не и при положение че бе воювала с тях още преди хилядолетия. Но ако не участваше в битката… След колко ли време онези страшилища щяха да обкръжат Доранел? Да превземат собствения му континент?

Доранел можеше да удържи на атаката им, ала той самият вероятно щеше да загуби живота си, щом намереше начин да унищожи ключовете и Майев го накажеше за това. А когато и той, и Белотрън станеха храна за червеите… колко щеше да издържи Доранел? Десетилетия? Броени години?

Един въпрос задра мислите на Лоркан и го върна в настоящето, в задушната палатка.

— Но кракът ти е обезобразен от години. Толкова време ли те е държал в тъмницата?

— Не — отговори тя, без окото й да мигне от нетактичното му описание. — В тъмницата прекарах само седмица. Глезенът, оковите… Те са ми от преди това.

— Какви окови?

Тя примигна. И Лоркан разбра, че е имала намерение да му спести точно тази подробност.

Но сега, като се загледаше… наистина различаваше бяла ивица сред плетеницата от белези. А на непокътнатия й, красив глезен личеше втора като нея.

Вятър, понесъл прахоляка и студа на незнайна гробница, помете равнината.

Мериън отвърна просто:

— Като дойде време да убиеш чичо ми, питай го.