Сара Дж. Маас
Империя на бури (69)

67

Роуан беше разказал на Енда за Елин.

Беше разказал на братовчед си за жената, която обичаше, за кралицата, чието сърце гореше с див огън. Беше му разказал за Ераван и заплахата от ключовете, за ламтежа на Майев по тях.

А после беше паднал на колене и се беше помолил на Енда за помощ.

Да не открива огън по армадата на Терасен.

А по тази на Майев.

Да не пропилява единствения им шанс за мир. За победа над мрака в лицето на Морат и Майев, за победа, преди да ги е погълнал. Да се бори не за поробилата ги кралица, а за онази, която ги бе спасила.

Ще си помисля, беше отвърнал Ендимион.

Получил отговора му, Роуан беше отлетял към кораба на една от братовчедките си. Принцеса Селен, най-младата му хитроумна братовчедка, го беше изслушала. Оставила го беше да й се моли. А после с лека усмивка му беше дала същия отговор. Ще си помисля.

И така Роуан кацаше от кораб на кораб. При братовчедите, които очакваше да чуят молбата му.

Измяна — за това им се молеше. Измяна и предателство, толкова тежки, че повече никога нямаше да се завърнат в родината си. Земите и титлите им щяха да бъдат иззети или унищожени.

И когато невредимите им кораби се изравниха с онези, които Лизандра вече беше застопорила, когато атакуваха с магия и стрели нищо неподозиращите сили на Майев, Роуан изрева на собствения си флот:

— Сега, сега, сега!

Греблата плеснаха във вълните и мъжете загребаха като побеснели към потъналата в хаос армада.

Всеки от братовчедите му се беше обърнал срещу Майев.

Всеки един. Сякаш се бяха срещнали и бяха решили дружно да рискуват до пълен погром.

Роуан не бе имал собствена армия, която да предостави на Елин. На Терасен.

Затова й беше спечелил армия. Макар и Елин вече да беше взела всичко, което наистина искаше от него.

Сърцето му. Предаността му. Приятелството му.

И на Роуан му се прииска неговото Огнено сърце да беше сред тях, да види как родът на Белия трън атакува със страшна мощ флота на Майев и над вълните избухва буря от лед и вятър.

* * *

Лоркан не вярваше на очите си.

Не вярваше на очите си, когато една трета от армадата на Майев най-ненадейно откри огън срещу останалите й кораби.

Но веднага се досети — досети се, без дори да търси потвърждение, че флаговете над отцепническите кораби ще са сребристи.

Както и да ги беше привлякъл на тяхна страна, когато и да го бе сторил…

Белотрън бе успял. Заради нея.

Всичко заради Елин.

Роуан заповяда гръмко да разделят корабите на Майев помежду си, да се възползват от предимството си.

Лоркан, леко зашеметен, предаде заповедта му на собствените си кораби.

Майев нямаше да се примири с това. Щеше да заличи рода на Белия трън от лицето на земята.

При все това братовчедите му нападаха с лед и вятър собствения си флот, пронизваха със стрели и харпуни дърво и войници.

Вятър забрули косата му и Лоркан осъзна, че Белотрън напряга магията си до краен предел, за да тласне собствените им кораби в брана, преди братовчедите му да са загубили надмощието си. Глупци, всичките до един.

Глупци, и все пак…

Синът на Гавриел викаше името на Белотрън. Победен вик, дявол да го вземе. И мъжете го заповтаряха след него.

Тогава се извиси и гласът на Фенрис. На Гавриел. На червенокосата кралица. На краля от рода Хавилиард.

Армадата им се понесе към тази на Майев през море и платна и мечовете им проблеснаха на яркото утринно слънце. Дори ритъмът на греблата като че ли следваше победоносния напев.

Устремени към битката, към кървавата свада, всички ревяха името на принца.

Лоркан си даде секунда за размисъл върху всичко това — върху силата, подтикнала Роуан да заложи толкова на карта. И се зачуди дали именно тя не беше нещото, способно да хване и Майев, и Ераван неподготвени.

Но Майев — тя беше някъде в армадата си.

И щеше да им отмъсти. Да отвърне на удара, да ги накара да си платят…

Роуан заби армадата им в предните редици на вражеската, освобождавайки леда и вятъра си заедно със стрелите им.

И когато неговата магия изнемогнеше, тази на Дориан поемаше.

Невъзможната победа бе станала напълно възможна. Стига Белотрън и останалите да смогнеха да задържат позициите си, да устоят на ответния удар.

Лоркан заиздирва с поглед Фенрис и Гавриел сред кораба и войници.

И разбра, че Майев е отвърнала на удара, когато ги видя… щом съзря как се сковават един след друг. Как Фенрис скача във въздуха със засилка и изчезва. Белия вълк на Доранел мигновено изникна до Гавриел сред крясъците на смаяни от изненадващата му поява войници.

Той сграбчи ръката на Гавриел и в следващия миг изчезнаха заедно с напрегнати лица. Но преди от двама им да остане само слънчева светлина и морски пръски, Гавриел съумя да изпрати предупредителен поглед на Лоркан и да посоча нещо.

Лоркан извърна очи натам, съзнавайки колко бе рискувал с неподчинението си Гавриел.

И кръвта му изстина.

Майев позволяваше битката да се вихри във водите, защото тя самата си имаше друго занимание. Защото дори не се намираше във водата.

Беше на брега.

Натам бе посочил Гавриел. Не към плажа в далечината, а нагоре по брега — на запад.

Точно където бе оставил Елида преди няколко часа.

И Лоркан светкавично забрави битката, забрави обещанието си към Белотрън.

Защото първо на нея бе дал обещание.

Войниците имаха благоразумието да не се възпротивят когато той прехвърли командването на един от тях и скочи в близката лодка.

* * *

Елида не виждаше битката от скривалището си между пясъчните дюни. Но въпреки съскането на тревите край нея чуваше крясъците и тътена.

Опитваше да не се заслушва в глъчката на боя, а вместо това да се помоли на Анийт да помогне на приятелите й. Да опази Лоркан жив и да не допуска Майев до него.

Но Анийт кръжеше зад рамото й.

Виж — повтаряше й, както често правеше. — Виж, виж, виж.

Наоколо нямаше нищо, освен пясък, трева, вода и синьо небе. Никого, освен осемте войници, на които Лоркан бе заповядал да я пазят и които лежаха върху дюните — или облекчени, или разочаровани, задето пропускаха битката, вихреща се отвъд чупката на брега.

Гласът на богинята стана трескав.

Виж, виж, виж.

В следващия миг Анийт изчезна. Не — избяга.

Откъм блатата се носеха купести облаци и сякаш плаваха към източния хоризонт, откъдето слънцето започваше да се издига.

Елида стана и се подхлъзна леко върху стръмната дюна.

Вятърът брулеше тревите, а облаците лека-полека притуляха слънцето, карайки топлия пясък да посивее.

Нещо се задаваше.

Нещо, което знаеше, че Елин Галантиус черпи сили от слънчевата светлина. От Мала.

Устата на Елида пресъхна. Ако Върнън я намереше тук… този път нямаше да му се измъкне.

Войниците върху дюните зад нея се размърдаха, забелязали странния вятър, облаците. Усетили, че прииждащата буря не е природна стихия. Щяха ли да удържат атака на илкени достатъчно дълго, че да пристигне помощ? Или Върнън щеше да изпрати повече този път?

Но не Върнън донесе вятърът.