Сара Дж. Маас
Империя на бури (58)

56

Лоркан знаеше, че ще закъснеят, независимо от предупредителния му сигнал.

Той спря на ръба на голяма наводнена равнина, докато Елида криволичеше задъхано към него. Тя отметна кичур коса от лицето си и пръстенът на Атрил просветна върху ръката й. Не попита откъде го е взел, нито какво прави, когато Лоркан го наниза на пръста й тази сутрин. А той й каза единствено да не го сваля, защото може да се окаже единственото нещо, способно да я опази от илкените, от Морат.

Крилатата войска беше полетяла на север, отдалечавайки се от Лоркан и Елида, откъдето вероятно щеше да нападне в засада. А в отсрещния край на равнината, твърде далеч за човешките очи на Елида, сребристата коса на Белотрън проблясваше под луната светлина. До него стоеше кралят на Адарлан. Магия, ярка и студена, се виеше около двама им. А още по-надалеч…

Свещени богове! Гавриел и Фенрис се спотаяваха в тръстиката с извадени лъкове. И синът на Гавриел. Целеха се в приближаващата армия. Чакаха да…

Лоркан проследи погледите им.

Не наблюдаваха черната орда.

А кралицата, застанала сама в сърцето на потъналата равнина.

С фатално закъснение Лоркан осъзна, че двамата с Елида се намираха от грешната страна на линията — твърде на север от безопасното място зад гърба на кралицата, където стояха спътниците й.

Осъзна го точно в мига, в който очите на Елида попаднаха върху златокосата жена, изправена сама срещу армията. Ръцете й увиснаха до тялото й. Лицето й пребледня. Елида направи крачка — една-единствена крачка към Елин, издавайки тъничък звук.

И в този момент Лоркан го долови.

Беше го усетил само веднъж в живота си досега — онзи съдбовен ден в Миствард. Когато кралицата на Терасен унищожи валгските принцове, когато силата й изригна от дълбоката си бездна като неудържима стихия и разтърси света.

Но онова беше нищо — нищо — в сравнение с мощта, която сега се раждаше с грохотен рев.

Елида се олюля и впери смаян поглед в тинята под краката си, в трептящата блатна вода.

Петстотин илкена летяха в смъртоносен облак към тях. Ала те бяха предусетили предупреждението му и им бяха устроили капан.

А силата… силата, която Елин извличаше от пъкъла, горящ в нея, от огнените дълбини на прокълнатото й тяло… Тя щеше да ги отнесе.

— Какво е… — подхвана немощно Елида, но Лоркан скочи към нея, бутна я на земята и покри тялото й със своето.

После ги обгърна с щита си, гмурвайки се стремглаво, почти неконтролируемо в магията си. Нямаше време за нищо друго, освен да излее всяка капка от силата си в този щит, в единствената преграда, която можеше да ги предпази от изпепеляващата мощ на кралицата.

Не биваше да пилее сили в предупреждения. Защото жестът му навярно щеше да им коства живота.

Белотрън е знаел още в Миствард, че кралицата тепърва ще усвои рожденото си право, че такава сила се явява веднъж на хилядолетия, а ако й служеше…

Двор, който нямаше просто да промени света. Щеше да роди нов свят.

Двор, който можеше да завладее този свят — и всеки друг.

Стига кралицата им да го поискаше. И именно там беше въпросът, нали?

— Лоркан — прошепна Елида с глас, пресекващ или от копнеж по кралицата, или от страх.

Но не му остана време да гадае, защото зверски рев се надигна от тръстиките. Заповед.

И дъжд от стрели, точни и безпощадни, излетя откъм блатата право към двата фланга на моратската войска. Нито една от черноглавите стрели на Фенрис не пропусна целта си. Синът на Гавриел също се оказа точен стрелец. От небето заваляха илкени, а оцелелите се заблъскаха панически с криле, всеки напиращ към центъра на формацията.

Точно там, където кралицата на Терасен запрати пълната мощ на магията си.

* * *

В момента, в който Лизандра подаде сигнала, че блатните зверове са наизлезли от летовищата си, и се върна на техния остров, в момента, в който илкените се приближиха толкова, че Едион можеше да ги сваля от небето като гъски, кралицата му избухна.

Въпреки че се целеше в противоположната посока, въпреки че Роуан ги беше обгърнал с щита си, огънят го запали.

— Свещени богове! — чу се да казва, докато залиташе назад през тръстиките, отдалечавайки се от огневата й линия. — Проклет да съм!

Илкените в центъра на легиона нямаха време дори да изпищят, преди да ги погълне море от пламъци.

Елин не беше спасителка, в чието име да се обединят, а природна стихия, в която трябваше да оцелеят.

Огънят й се нагорещяваше все повече и костите му стенеха, докато по челото му избиваше пот. Въпреки това Едион зае нова позиция, надничайки да се увери, че баща му и Фенрис са направили също отвъд наводнената равнина, и се прицели към илкените, бягащи от стръвните пламъци. Всяка стрела се бореше.

Пепел се сипеше от небето като бавен, гъст сняг.

В мига, в който силата на Елин започна да стихва, лед и вятър избухнаха над главите им.

На местата, където допреди секунди златисточервени пламъци бяха топили легиона на Ераван, сега Дориан и Роуан сееха смърт.

Илкените още държаха фронта, досущ като тъмно петно, трудно за отмиване.

Елин продължаваше да гори. Едион дори не я виждаше в жаркото ядро на магията й.

Но такава сила несъмнено си имаше цена.

Братовчедка му познаваше по рождение тежестта на короната и магията си. Още в юношеството си беше изпитала самотата, която и двете носеха. И това изглеждаше като достатъчно наказание, но… несъмнено щеше да плати и друга цена.

Безименна е цената.

Прозрение замъждука в дъното на съзнанието му, но все още твърде смътно. Той изстреля предпоследната си стрела право между очите на един подивял илкен.

И лека-полека изкованата им от мрак защита срещу магията рухна под ударите от лед, вятър и огън.

Тогава Белотрън закрачи към огнената буря, вихреща се на петнайсетина метра от тях. Към Елин.

* * *

Лоркан държеше Елида прикована към земята, влагайки всяка сянка, всяка капка тъмнина в щита си. Пламъците бяха толкова горещи, че потта от челото му капеше върху копринената й коса, разстлана по зеления мъх. Блатните води край тях кипяха.

Кипяха. Сварени риби изскачаха на повърхността им с корема нагоре. Тревите изсъхнаха и се подпалиха. Целият свят се превърна в царство на огъня без край и начало.

Раздраната, тъмна душа на Лоркан се стрелна назад и зарева в тон с жарката песен на силата й.

Елида вкопчи юмруци в ризата му и зарови лице в шията му, а той стисна зъби, за да понесе мощта на огнената стихия. Но не беше само огнена. Усети вятър и лед. Две други всепомитащи магии се бяха присъединили към нейната и заедно покосяваха илкените. Отслабваха неумолимо щита му.

Вълна след вълна магиите им брулеха неговата. Нечия по-слаба сила вече щеше да е рухнала от напора, щеше да се е опълчила, вместо да склони глава пред бурята.

Ако Ераван успееше да сложи нашийник около врата на Елин Галантиус… всичко щеше да приключи.

Да подчини на волята си такава жена, такава сила… но дали един нашийник би успял да я овладее…

Усети раздвижване сред пламъците.

Белотрън крачеше бавно през врящите блата.

Огънят се изви около купола на щита му и леденият му вятър образува малки вихрушки в стихията.

Само безумец би влязъл в такава буря.

Илкените падаха ли, падаха мъртви, бавно и с много кръв, изоставени от тъмната им магия. Онези, които опитваха да избягат от огъня, леда и вятъра, умираха от стрели. Другите, които успяваха да кацнат, намираха смъртта си в засади от нокти, зъби и люспести опашки.

Бяха се възползвали докрай от предупреждението му. А фактът, че илкените бяха скочили толкова лесно в капана им…

Роуан достигна кралицата в сърцето на блатата тъкмо когато пламъците й угасваха. Когато собственият му вятър стихваше и струи безпощаден лед поразяваха малкото илкени, лутащи се из небесата.

Пепел и лъскави късчета лед се сипеха като сняг; живи въглени танцуваха между обгорелите останки от илкените. Оцелели нямаше. Нито един.

Лоркан не смееше да вдигне щита си.

Дори когато принцът стъпи на малкото островче, където стоеше кралицата. Дори когато Елин се обърна към Роуан и единственият пламък, който остана, беше огнената корона на главата й.

Продължи да гледа безмълвно как Роуан плъзва ръка през кръста на кралицата си, а с другата обгръща едната страна на лицето й и я целува.

Искри просветнаха в разпуснатите й коси и тя обви с ръце врата му, притискайки се към него. Златна корона от пламъци се появи върху главата на Роуан — същата като онази, която Лоркан беше зърнал в Миствард.

Познаваше Белотрън. Знаеше, че принцът не ламти за власт, каквато повечето безсмъртни преследваха. По всяка вероятност щеше да обича тази жена, дори да беше най-обикновена. Но дарбата й…

Пустеещата душа на Лоркан усети притегателната сила. И веднага я намрази.

Заради нея Белотрън бе минал през огъня; заради нея Фенрис вече прекосяваше равнината като сомнамбул, вперил цялото си внимание в преплетените им тела.

Елида се раздвижи под него.

— Свърши ли се?

Като се имаше предвид с какъв плам кралицата целуваше принца, не знаеше как точно да й отговори. Но я остави да се изниже изпод него и да стане на крака, за да види двете фигури на хоризонта. Той застана до нея.

— Избиха ги до крак — промълви Елида.

Цял легион. Надвили го бяха, макар и трудно.

От небето продължаваше да се сипе пепел, трупайки се по копринената, черна като нощ коса на Елида. Той махна нежно няколко прашинки, после вдигна щит над главата й, за да я защити.

Не я беше докосвал от предишната нощ. Нямаше кога, а и не му се щеше да се замисля как му бе подействала целувката й. Как го беше сразила и още стягаше стомаха му по начин, който не знаеше дали ще преживее.

— Какво ще правим сега? — попита Елида.

Отне му малко време да разбере въпроса й. Елин и Роуан най-сетне се разделиха, макар че принцът се наведе да погъделичка с нос врата й.

Силата привличаше сила в света на елфите. Навярно Елин Галантиус просто беше извадила лош късмет, че силата на Майев бе привлякла кадъра дълго преди тя да се роди, че воините се бяха обрекли на нея.

А може би те бяха извадили лош късмет, защото не бяха изчакали за нещо по-добро.

Лоркан разтръска глава, за да прогони безполезните, изменнически мисли.

Пред него стоеше Елин Галантиус. С изцедени сили.

Усещаше я вече — пълната липса на звук и чувство, и топлина, където допреди минути бе върлувала свирепа буря. Усещаше прокрадващия се студ.

Беше изразходила всичките си запаси. Спътниците й също. Може би Белотрън беше отишъл да я прегърне не защото искаше да я обладае насред блатата, а за да я задържи на крака, след като беше изчерпала цялата си енергия. И беше уязвима.

Открита за нападения.

Какво ще правим сега?, беше го попитала Елида.

Лоркан се поусмихна.

— Ще идем да ги поздравим.

Тя се стресна от промяната в тона му.

— Но вие не сте в приятелски отношения.

Определено не бяха, а и едва ли щяха да си изградят такива, като се имаше предвид какво е намислил на кралицата. И че носеше Ключа на Уирда… сродния на този у Елида.

— Няма да ме нападнат — увери я Лоркан и се отправи към тях.

Блатната вода беше почти вряла и той изгледа смръщено мъртвите риби, изцъклили млечни очи към небето. Жаби и други водни твари се люшкаха безжизнено по вълничките, които правеше с краката си.

Елида изсъска, като нагази в горещата вода, но го последва.

И Лоркан се устреми към плячката си, твърде съсредоточен върху огнедишащата кучка, за да забележи, че Фенрис и Гавриел са напуснали позициите си сред тръстиката.