Сара Дж. Маас
Империя на бури (4)

2

Трополенето на дъжда, който се процеждаше през листата и ниските мъгли на Оуквалдския лес, почти заглушаваше бълбукането на пълноводното поточе, лъкатушещо между препятствията по пътя си.

Приклекнала до рекичката и напълно забравила за празните мяхове върху тревистия й бряг, Елин Ашривер Галантиус протегна обсипаната си с белези ръка над бързеите, заслушана в песента на утринната буря.

Грохотът на натежалите буреносни облаци и палещият отговор на светкавиците се обединяваха в свиреп, трескав ритъм още час преди съмване, а сега се разпръсваха и укротяваха, докато Елин се мъчеше да усмири огненото кълбо от магия в душата си.

Вдиша хладовитата мъгла и парите на свежия дъжд, приемайки ги надълбоко в дробовете си. Магията й поугасна, сякаш се прозяваше рано сутринта и отново заспиваше.

В лагера на няколко крачки от нея приятелите й също спяха, защитени от бурята с невидимия щит на Роуан, докато нейният рубинен пламък, горял цяла нощ, още ги пазеше от северняшкия студ, който не омекваше дори в разгара на лятото. Точно този пламък й създаваше трудности — как да го държи разпален, докато в същото време използваше малкия воден дар, наследен от майка й.

Елин сви пръсти над поточето.

На отсрещния му бряг, върху мъхест камък, скътан в обятията на чворест дъб, малки, бели като кост пръстчета се свиха и изпращяха тихо в отражение на нейните.

Елин се усмихна и пророни едва доловимо над шумотевицата от потока и дъжда:

— Ако имаш някакви насоки за мен, приятелю, ще се радвам да ги чуя.

Тънките пръсти се скриха зад билото на скалата, по която, подобно на много други в тази гора, бяха изсечени символи и спирали.

Малките хора ги следяха неотлъчно, откакто бяха влезли в Терасен. Ескортират ни, настояваше Едион всеки път, мернеха ли големите им, бездънни очи да мигат откъм някой заплетен къпинак, или да ги наблюдават през листата на някое от прочутите оуквалдски дървета. Но не се приближаваха достатъчно, че Елин да ги зърне добре.

Въпреки това дребните им спътници им оставяха мънички подаръци пред нощните укрепления на Роуан, и то без да ги усещат онези от тях, които бяха на пост.

Една сутрин намериха венец от горски теменуги. Елин го подари на Еванджелин, която го носи върху червено-златистата си коса, докато не се разпадна. На следващата сутрин ги чакаха два: един за Елин и един по-малък за момичето с белези. Друг път Малките хора им бяха оставили миниатюрно копие на Роуан във формата му на ястреб, изработено от врабчи пера, жълъди и сухи крилца от бръмбари. Елфическият й принц се поусмихна, като съзря подаръка си — и оттогава го носеше в дисагите си.

Елин също се засмя на спомена. Макар че постоянното присъствие на Малките хора, които слушаха и наблюдаваха всяко тяхно действие, донякъде… усложняваше нещата. Не в някое важно отношение, но все пак бягствата им с Роуан в гората не бяха толкова романтични, когато знаеха, че си имат публика. Особено ако на Едион и Лизандра им писнеше до такава степен от тайните им похотливи погледи, че започнеха да си измислят нескопосани оправдания да изгонят Елин и Роуан от полезрението и обонянието си поне за малко: дамата била изпуснала несъществуващата си кърпичка на несъществуващия път далеч зад тях; трябвали им още дърва за огън, на който от своя страна не му бяха нужни дърва, за да гори.

А що се отнасяше до настоящата й публика…

Елин разпери пръсти над рекичката и позволи на сърцето си да се укроти като стоплено от слънцето горско езерце, на съзнанието си — да се отърси от обичайните задръжки.

Ивица вода се издигна от потока, сива и бистра, и тя я прокара през разперените си пръсти така, сякаш тъчеше на стан.

Килна ръка, за да се порадва как кожата й прозираше през водата, и спусна струйката надолу по нея, увивайки я около китката си.

— Няма много за докладване пред хората ти, а? — попита съществото, което я гледаше от другата страна на камъка.

Мокра шума заскърца зад нея и Елин знаеше, че я чува само защото Роуан е искал да я извести за появата си.

— Внимавай, иначе може да оставят нещо мокро и студено в спалния ти чувал следващия път.

Елин пусна водата в поточето, преди да надникне през рамо.

— Дали приемат поръчки? Защото в момента съм готова да разменя цялото си кралство за една гореща вана.

Очите на Роуан затанцуваха, а тя стана на крака, сваляйки защитния купол, с който се пазеше от дъжда, и парата от невидимия пламък се сля с мъглата край тях. Елфическият принц вдигна вежди.

— Трябва ли да се притеснявам, че си толкова словоохотлива така рано сутринта?

Тя врътна очи и се обърна към камъка, откъдето малкият й зрител бе следил жалките й опити да овладее водата. Върху мократа шума обаче се движеше само мъглата.

Силни ръце я обгърнаха през кръста и я придърпаха към топлината на тялото му, а устните му докоснаха шията й на местенцето точно под ухото.

Елин се изви към тялото му, докато устата му скиташе по врата й, стопляйки изстудената от мъглата кожа.

— Добро утро и на теб — пророни тя.

Дълбокото ръмжене на Роуан накара пръстите на краката й да се свият.

Не смееха да спрат в някоя странноприемница, дори след като влязоха в границите на Терасен преди три дни — по пътищата и пивниците още гъмжеше от вражески очи. А и адарланските войници най-сетне напускаха проклетите й земи по заповед на Дориан.

Същите тези войници можеха просто да се върнат назад и да се съюзят с чудовището, дебнещо в Морат, вместо да останат верни на краля си.

— Ако толкова искаш да се изкъпеш — прошепна до врата й Роуан, — видях едно езерце на около половин километър оттук. Може да затоплиш водите му… и за двама ни.

Тя прокара нокти по задната част на ръцете му и нагоре към лактите му.

— По-скоро ще сваря всички риби и жаби в него. Тогава едва ли ще е много приятно.

— Поне ще имаме закуска.

Тя се засмя тихо и кучешките зъби на Роуан одраскаха нежно чувствителното местенце, където вратът й се срещаше с рамото й. Елин впи пръсти в мощните мускули на предмишниците му, наслаждавайки се на силата им.

— Лордовете ще пристигнат чак по залез. Имаме време. — Думите й бяха задъхани, почти шепот.

Като пресякоха границата, Едион изпрати вест до няколкото лорда, на които имаше доверие, и им уреди среща с тях на тази поляна, където дълги години се беше събирал тайно с бунтовниците.

Групичката им пристигна по-рано, за да огледа мястото, да се запознае с недостатъците и преимуществата му. Наоколо нямаше нито следа от човеци: Едион и Гибелният легион винаги се бяха старали да не оставят никакви доказателства за пребиваването си тук. Братовчед й и легендарната му армия бяха направили толкова много за безопасността на Терасен през последното десетилетие. Въпреки това не биваше да поемат рискове, макар и лордовете да бяха от най-доверените хора на чичо й.

— Колкото и съблазнително да звучи — подхвана Роуан, гризвайки ухото й по начин, който й пречеше да мисли, — след час трябва да съм тръгнал. — На него се падаше да провери пътя пред тях за заплахи. Леки като перце целувки заобсипваха челюстта й, бузата й. — А и онова, което ти казах преди, още важи. Нямам намерение да те обладавам за пръв път до дънера на някое дърво.

— Няма да е до дънер, а в езеро. — Мрачен смях до внезапно пламналата й кожа. Едва се сдържаше да не грабне ръката му и да я плъзне нагоре до гърдите си, да му се примоли да я докосне, да я вкуси, да я поеме цялата. — Знаеш ли, започвам да си мисля, че си садист.

— Повярвай ми, и на мен не ми е лесно.

Той я придърпа още по-силно към себе си, позволявайки й да усети доказателството, притискащо се с впечатляваща настоятелност към задните й части. Елин почти простена.

Роуан обаче се отдръпна от нея и тя се раздели неохотно с топлината му, с ръцете му и тялото му, и устата му. Обърна се и намери боровозелените му очи приковани в нейните, а от погледа му в кръвта й плъзна тръпка, по-силна от всяка магия.

— Кажи наистина, защо си толкова бодра тази сутрин? — попита той.

Тя му се оплези.

— Поех поста на Едион, понеже Лизандра и Лапичка можеха да събудят и мъртвите с хъркането си. — Единият край на устата му потрепна в усмивка, но Елин само сви рамене. — И бездруго не можех да заспя.

Той стисна челюсти и погледна към мястото, където амулетът се криеше под ризата и тъмния й кожен жакет.

— Да не би Ключът на Уирда да те безпокои?

— Не, не е това.

Започнала бе да го носи, след като Еванджелин беше преровила дисагите й и беше нахлузила верижката му около врата си. Видяха го чак когато малката се върна от близкия поток с Амулета на Оринт върху пътническите си дрехи. Слава на боговете, че точно тогава се намираха в Оуквалд, но… Елин нямаше намерение да рискува повече.

Особено при положение че Лоркан още си мислеше, че е получил истинския амулет.

Не се бяха срещали с безсмъртния воин, откакто беше напуснал Рифтхолд, и Елин често се питаше колко ли на юг е стигнал — дали вече е осъзнал, че носи фалшив Ключ на Уирда в също толкова фалшив Амулет на Оринт. Дали вече е открил къде кралят на Адарлан и херцог Перингтън са скрили другите два.

Не Перингтън — Ераван.

Ледена тръпка пропълзя надолу по гръбнака й, сякаш сянката на Морат се беше материализирала зад нея и я дращеше с нокът.

— Просто… заради тази среща е — махна с ръка Елин. — Не трябваше ли да се състои в Оринт? Да се срещаме в гората ми се струва толкова… драматично.

Роуан пак отправи поглед към северния хоризонт. Поне още седмица ги делеше от града — някога славното сърце на кралството й. На целия континент. А стигнеха ли, щеше да започне безкрайна върволица от съвети и подготовки, и решения, които единствено тя можеше да вземе. Срещата, уредена от Едион, щеше да е само началото.

— По-разумно е да влезем в града с установени съюзници, отколкото в пълно неведение — отвърна Роуан накрая. Сетне й се усмихна дяволито и погледна многозначително към Голдрин, прибран в ножницата на гърба й, както и към всички останали оръжия по дрехите й. — Пък и намери кой да говори за „драматично“.

Тя му отвърна с вулгарен жест.

Едион беше много внимателен с посланията си, докато уреждаше срещата — беше избрал това място, за да са далеч от възможни жертви и вражески очи. А и макар да вярваше на поканените лордове, за които й беше разказвал доста през изминалите седмици, той не им беше споменал колко спътници има — нито какви са талантите им. За всеки случай.

Нищо че Елин носеше оръжие, способно да изтрие цялата долина от лицето на земята заедно с планината Еленови рога над нея. А това беше само магията й.

Роуан се заигра с един кичур от косата й — отново избуяла почти до гърдите й.

— Тревожи те фактът, че Ераван още не ни е погнал.

Тя прокара език по зъбите си.

— Какво го спира? Ние ли грешим, че чакаме покана да го нападнем? Може би нарочно ни позволява да съберем силите си, с Едион да вдигнем Гибелния легион и да натрупаме още по-голяма армия около него, само и само да се наслади на възможно най-пълното ни поражение?

Пръстите на Роуан застинаха в косата й.

— Чу какво каза вестоносецът на Едион. Взривът е сринал голяма част от Морат. Може тепърва да се изправя на крака.

— Никой не пое отговорност за взрива. Нещо ме кара да се съмнявам.

— Всичко те усъмнява.

Тя отвърна на погледа му.

— В теб не се съмнявам.

Роуан погали с пръст бузата й. Дъждът отново се усили и кроткото му барабанене беше единственият звук на километри от тях.

Елин се надигна на пръсти. Чувствайки очите на Роуан върху себе си, как тялото му застива с хищническа съсредоточеност, тя целуна ъгълчето на устата му, горната им извивка, другото им ъгълче.

Леки, закачливи целувки. Предвидени да проверят кой от двама им ще се поддаде на изкушението пръв.

Роуан го стори.

Вдиша рязко и я сграбчи за ханша, придърпвайки я към себе си, а после наклони глава така, че да покрие устата й със своята, и задълбочи целувката им толкова, че коленете й заплашиха да се подвият под нея. Езикът му докосна нейния с мудно, обиграно движение, което й подсказа какво точно е способен да направи на друго място.

В кръвта й пламнаха въглени и мъхът под краката им изсъска, а дъждът се превърна в пара.

Елин прекъсна задъхано целувката, доволна да види, че и гърдите на Роуан се надигаха и спадаха в неравен ритъм. Толкова прясна — притегателната сила помежду им още беше толкова прясна, толкова… сурова. Всепоглъщаща. И плътското желание беше само една малка част от нея.

Роуан караше магията й да запее. Навярно защото беше неин каранам, но… нейната магия искаше да танцува с неговата. И от скрежа, проблясващ в очите му, й ставаше ясно, че неговата жадуваше същото.

Роуан се приведе напред, докато не опря челото си в нейното.

— Скоро — обеща й той с дрезгав, нисък глас. — Нека първо намерим някое безопасно място, от което ще успеем лесно да се отбраняваме.

Защото безопасността й винаги щеше да е най-важна за него. Основното беше тя да е защитена, жива. Беше го научил по трудния начин.

Сърцето й се сви и тя се отдръпна назад, за да вдигне ръка до лицето му. Роуан прочете нежността в очите й, в тялото й и собствената му вродена свирепост отстъпи пред ласкавостта, каквато малцина бяха зървали у него. Гърлото я болеше от усилието да задържи думите си неизречени.

Вече от доста време беше влюбена в него. По-дълго, отколкото й се щеше да си признае.

Опита да не мисли за това дали и той изпитваше същите чувства към нея. Тези неща — тези мечти — се намираха най-отдолу в много, много дълъг и кървав списък с приоритети.

Затова Елин го целуна нежно и ръцете на Роуан отново обгърнаха ханша й.

— Огнено сърце — пророни той до устните й.

— Мишелов — прошепна тя до неговите.

Смехът на Роуан отекна в гърдите й.

Сладкото гласче на Еванджелин изчурулика откъм лагера:

— Дойде ли време за закуска?

Елин изсумтя. Лапичка и Еванджелин вече бутаха горката Лизандра, просната в облика си на призрачен леопард, до безсмъртния огън. Едион лежеше неподвижен като камък от другата му страна. По всяка вероятност Лапичка щеше да нападне него след това.

— Хранааааааааа! — извика Еванджелин. Само след миг кучето й отвърна с вой.

Лизандра изръмжа и двамата нетърпеливци замлъкнаха.

Роуан се засмя отново, а Елин си помисли, че този смях никога нямаше да й омръзне. Нито усмивката му.

— Трябва да приготвим закуска — каза той, извръщайки се към лагера, — преди Еванджелин и Лапичка да са обърнали всичко с главата надолу.

Елин се изкиска, но надникна през рамо към гората, стелеща се към Еленови рога. Към лордовете, които вероятно вече пътуваха на юг, за да решат заедно как ще подходят към войната… и как ще изградят наново рухналото си кралство.

Щом погледна напред, Роуан вече крачеше към лагера, а червено-златистата коса на Еванджелин проблясваше, докато момиченцето подскачаше покрай капещите дървета, умолявайки принца за печени филийки и яйца.

Нейното семейство — и нейното кралство.

Две мечти, които отдавна смяташе за загубени, осъзна Елин, докато северният вятър брулеше косите й. Две мечти, заради които беше готова на всичко — да се погуби, да се продаде…

Тъкмо се канеше да тръгне към лагера, за да предпази Еванджелин от готварските умения на Роуан, когато забеляза предмета върху камъка отвъд поточето.

Прескочи водата с един скок и огледа внимателно подаръка от малкия й приятел.

Изработен от клонки, паяжини и рибешки люспи, дребният уивърн имаше обезпокоителна прилика с истинските. Крилете му бяха широко разперени, а пълната му паст с остри като шипове зъби зееше заплашително.

Вместо да го вземе от камъка, Елин впери очи на юг към древния масив на Оуквалд и крепостта Морат отвъд него. Към преродения Ераван, който я очакваше с армията си от вещици и валгски пехотинци.

Елин Галантиус, кралица на Терасен, знаеше, че скоро ще дойде време да докаже колко е готова да кърви в името на Ерилея.

* * *

Полезно беше, мислеше си Едион Ашривер, да пътуваш с двама даровити магьосници. Особено в такова скапано време.

Дъждът не спря да вали цял ден, докато се подготвяха за срещата. Роуан излетя на два пъти от лагера им, за да провери докъде са стигнали лордовете, но нито веднъж не ги видя или надуши.

Никой не смееше да тръгне по прословутите с калта си терасенски пътища в подобно време. Но като се имаше предвид, че пътуваха с Рен Алсбрук, Едион не се и съмняваше, че ще останат скрити чак до залез. Освен ако лошото време не ги беше забавило… което изобщо нямаше да го учуди.

Една гръмотевица прокънтя толкова близо, че околните дървета се разтресоха. Светкавицата, дошла по петите й, обагри мокрите листа в сребристо и озари света така ярко, че заслепи дори елфическите му очи. Но поне беше на сухо. И на топло.

Така усърдно избягваха цивилизацията, че не беше смогнал да види колко магьосници бяха излезли от скривалищата си — и кой се радваше на възродените си дарби. Зърна само едно момиче, около деветгодишно, да тъче струйки вода над фонтана в селото си, забавлявайки шумна групичка други деца.

Хора с каменни, белязани лица гледаха представлението от сенките, но никой не се намеси. Вестоносците на Едион му бяха съобщили, че повечето хора вече знаеха как кралят на Адарлан е потискал магията с тъмните си сили през последните десет години. Но въпреки това се съмняваше онези, които бяха понесли загубата й и изтреблението на вида си, да разкрият силите си в скоро време.

Поне докато смелчаци като спътниците му и онова момиченце на площада не покажеха на света, че е безопасно да го сторят; че момиче, владеещо водната магия, можеше да подсигури благоденствие на селото си и обработваемите земи около него.

Едион свъси вежди към притъмняващото небе, въртейки небрежно Меча на Оринт между дланите си. Дори преди магията да изчезне, една раса всяваше най-много страх в сърцата на останалите и в най-добрия случай членовете й живееха като парии, а в най-лошия — биваха изтребвани. Дворовете във всяка земя от векове ги преследваха като шпиони и наемни убийци. Но неговият двор…

Доволно, гърлено мъркане се разнесе из малкия им лагер и Едион отмести поглед към предмета на размислите си. Еванджелин си тананикаше, коленичила върху спалния си чувал, и прокарваше нежно конската четка през козината на Лизандра.

Дни наред не беше успял да свикне с облика й на призрачен леопард. Годините, прекарани в Еленови рога, бяха развили у него първичен инстинкт за самосъхранение. А сега Лизандра лежеше по корем с прибрани нокти, докато повереницата й я чешеше.

В този си вид не приличаше особено на шпионин, нито на асасин. Усмихна се на бледозелените й очи с натежали от удоволствие клепачи. Как ли щяха да реагират на такава гледка лордовете?

Спътницата им хамелеон използваше седмиците, които бяха прекарали в път, да изпробва нови форми: птици, горски зверове, насекоми, често склонни да жужат в ухото му или да го хапят. Рядко — наистина рядко — Лизандра приемаше човешката форма, в която за пръв път я беше видял. Но като се имаше предвид какво й бяха причинили и какви неща я бяха принуждавали да прави в човешкото си тяло, Едион не я винеше.

Макар че щеше да й се наложи да си възвърне някогашния облик, когато я представеха като дама в двора на Елин. Чудно му беше дали щеше да си възвърне онова прелестно лице, или да надене друга човешка кожа.

Освен това се питаше какво ли е чувството да променяш костите, кожата и цвета си — не че й бе задал този въпрос. Главно защото Лизандра не беше приемала човешки облик от доста време.

Едион погледна към Елин, която седеше от другата страна на огъня с Лапичка в скута и си играеше с дългите уши на кучето, докато чакаше лордовете. Погледът на братовчедка му беше върху древния меч — меча на баща й, който Едион така безцеремонно въртеше и премяташе в ръцете си, онзи с металната дръжка и с глава от пукната кост, който познаваше сантиметър по сантиметър като собственото си лице. В очите й пробяга тъга, внезапна като светкавицата над главите им, и изчезна.

Беше му върнала меча на тръгване от Рифтхолд, избирайки да носи Голдрин вместо него. Той опита да я убеди да задържи свещения меч на Терасен, но тя настоя, че е по-добре да остане в негови ръце, че той заслужава честта повече от всеки друг, включително и от нея самата.

Колкото по на север отиваха, толкова повече се умълчаваше. Явно дългото пътуване изсмукваше силите й.

След тази вечер, в зависимост от разговора с лордовете, Едион щеше да й намери някое тихо местенце, където да почине за ден-два, преди да извървят последната отсечка до Оринт.

Едион се изправи на крака, прибра меча до ножа, подарък от Роуан, и отиде при нея. Пухкавата опашка на Лапичка затупа по земята, а той седна до кралицата си.

— Май имаш нужда от подстрижка — рече тя. Косата му наистина беше станала по-дълга, отколкото обикновено я носеше. — Почти колкото моята е. — Тя свъси вежди. — Така изглеждаме, все едно сме се наговорили.

Той изсумтя, милвайки главата на кучето.

— И какво от това?

Елин сви рамене.

— Ако искаш и да се обличаме еднакво, брой ме.

Едион се ухили.

— Момчетата от легиона ще ме скъсат от подигравки.

Легионът му лагеруваше до границата на Оринт, където им беше наредил да следят за безопасността на града, докато чакаха. Докато чакаха да убиват и умират в нейно име.

А с парите, които беше измъкнала с лукавство и кръвопролития от някогашния си господар през пролетта, щяха да си купят армия като притурка към Гибелния легион. Може би и наемни убийци.

Искрата в очите на Елин поугасна, сякаш и тя се беше замислила какво изискваше командването на легиона му. Рисковете и цената — не в злато, а в животи. Едион можеше да се закълне, че и огънят замъждука.

През последното десетилетие беше убивала, борила се беше с какви ли не врагове и безброй пъти се беше разминавала на косъм от смъртта. Въпреки това Едион знаеше, че ще й е трудно да изпрати войници — да изпрати него — на бойното поле.

Това щеше да е първото й изпитание като кралица.

Но срещата с лордовете беше преди него.

— Нали помниш всичко, което ти разказах за тях?

Елин го изгледа безизразно.

— Да, помня, братовчеде. — Тя го сръчка силно в ребрата, на мястото, където сега се разстилаше още незаздравялата татуировка, която Роуан му беше направил преди три дни. Имената на всички им, оплетени в сложен терасенски възел… точно до сърцето. Едион изтръпна от болката в разранената плът и отблъсна ръката й. Тя изрецитира: — Муртауг бил син на земеделец, но се оженил за бабата на Рен. Макар и да не е кръвен потомък на рода Алсбрук, до ден-днешен седи на престола, колкото и да убеждава Рен да вземе титлата. — Тя устреми поглед към небето. — Дароу е най-богатият земевладелец след моя милост и господства над няколкото оцелели лордове, и то главно заради заслугите си по време на адарланската окупация.

Тя го стрелна с поглед, достатъчно остър да разреже кожата му.

Едион вдигна ръце.

— Можеш ли да ме виниш, че искам всичко да мине гладко?

Тя сви рамене, без да му отхапе главата.

— Дароу беше любовник на чичо ти — добави той, изпъвайки крака пред себе си. — Десетилетия наред. Никога не ми е говорил за него, но… бяха много близки, Елин. Дароу не скърбя открито по Орлон, не и повече от обичайното след смъртта на крал, но след това се промени коренно. Сега е кораво копеле, но все така справедлив лорд. Прави почти всичко поради безсмъртната си любов към Орлон… и към Терасен. Хитрите му ходове ни помогнаха да не умрем от глад през годините. Не го забравяй.

Дароу наистина открай време лавираше между службата си към краля на Адарлан и усилията да подкопае властта му.

— Известно. Ми. Е — натърти Елин.

Май прекаляваше, този тон навярно беше първото й и последно предупреждение, че започваше да я ядосва. През голяма част от пътешествието им й беше разказвал за Рен и Муртауг, както и за Дароу. Знаеше, че братовчедка му вероятно можеше да цитира какви земи притежаваха, каква продукция вадеха от тях, кои бяха предците им и покойните и живи членове на семействата им от последното десетилетие. Но трябваше да я изпита още веднъж, да провери дали е запомнила всичко… Просто инстинктите го подтикваха да се убеди, че срещата ще мине възможно най-гладко. Много беше заложено на карта.

Роуан изтрака с клюн върху високия клон, от който наблюдаваше гората, после плесна с криле и полетя през дъжда, минавайки през предпазния си купол, сякаш той се разтвори като завеса пред него.

Едион стана на крака и се заослушва, оглеждайки гората. До ушите му достигаше само трополенето на дъждовни капки по листата. Лизандра се протегна и оголи дългите си зъби, а острите й като игли нокти изскочиха и проблеснаха на светлината от огъня.

Докато Роуан не им дадеше знак, че е безопасно — че наближаваха само лордовете, без придружители, — щяха да следват уговорения ред на действие.

Еванджелин се приближи до огъня, както я бяха научили. Пламъците се отвориха пред нея, за да я пропуснат заедно с Лапичка, и усетили страха на детето, се затвориха отново, създавайки проход до вътрешен кръг на огъня, където нямаше опасност да изгорят нея, но щяха да стопят костите на всеки доближил я враг.

Елин просто надникна към Едион с безмълвна заповед и той пристъпи към западната страна на огъня, докато Лизандра се придвижваше към южната. Елин зае северната, но отправи поглед на запад, накъдето беше полетял Роуан.

Сух, горещ полъх се понесе из малкия им купол и около пръстите на свободната й ръка, небрежно отпусната до тялото й, затанцуваха искри като светулки. С другата държеше Голдрин, в чиято дръжка рубинът сияеше като жив въглен.

Чу се шумолене на листа и трошене на клонки и Мечът на Оринт заблестя в златисто и червено на светлината от пламъците на Елин, когато Едион го издърпа. Той го извади от ножницата му, а с другата ръка хвана древния кинжал, подарен му от Роуан. През последните седмици елфическият принц запознаваше него и другите им спътници с Древния завет. С отдавна забравените традиции и правила на елфите, почти изкоренени дори в двора на Майев. Но възродени тук и сега, докато всеки от тях поемаше ролята и задълженията си, предварително уговорени и избрани.

Роуан изникна от дъжда в елфическия си облик с полепнала по главата сребриста коса и изпъкнала върху смуглата кожа на лицето му черна татуировка. От лордовете нямаше и следа.

Ала Роуан държеше ловния си нож до голото гърло на млад мъж с тънък нос и го водеше към огъня. Изцапани от дългия път, подгизналите дрехи на непознатия носеха герба на Дароу — нападащ язовец.

— Вестоносец — обяви дрезгаво Роуан.

* * *

Елин мигновено реши, че не обича особено изненадите. Сините очи на вестоносеца бяха изцъклени, но мокрото му, луничаво лице изглеждаше спокойно. Невъзмутимо. И остана такова дори когато видя Лизандра с позлатените й от светлината на огъня зъби. Дори когато Роуан го тикна напред, без да отлепя кръвожадния си нож от гърлото му.

Едион направи знак с брадичка към Роуан.

— Няма как да ни предаде посланието си с нож в гръкляна.

Роуан свали оръжието си, но не го прибра в ножницата. И се отдалечи само на малка стъпка от мъжа.

— Къде са? — попита Едион.

Мъжът се поклони бързо на братовчед й.

— В една странноприемница на шест километра оттук, генерале…

Думите му заглъхнаха, когато Елин се показа иззад огъня. Държеше го бурен, а Еванджелин и Лапичка — затворени на безопасно в сърцевината му. Вестоносецът издаде тихичък звук.

Знаеше. Начинът, по който погледът му прескачаше между двама им с Едион, отчитайки еднаквите им очи, еднаквия цвят на косите им, говореше, че знае. Сякаш внезапно осенен от прозрението, вестоносецът се поклони.

Елин гледаше как мъжът свежда очи, как разкрива тила си, как голата му кожа блести от дъждовната вода. И магията й се надигна. А онова нещо — пъклената сила, увиснала между гърдите й — като че ли отвори древното си око, за да следи събитията.

Лизандра запристъпва мълчаливо към вестоносеца и започна да души мокрите му дрехи с трепкащи мустаци, а той се скова ококорено. Имаше благоразумието да остане неподвижен.

— Отлага ли се срещата? — попита студено Едион, отново плъзвайки поглед из гората.

Мъжът изтръпна.

— Не, генерале… но искат да отидете при тях в странноприемницата. Заради дъжда.

Едион врътна очи.

— Кажи на Дароу да си довлече задника тук. Водата няма да го разтопи.

— Не е заради лорд Дароу — побърза да го увери мъжът. — С цялото ми уважение, сър, лорд Муртауг се бави това лято. Лорд Рен не искал да го пуска в тъмното и дъжда.

Тази пролет старецът беше яздил из кралствата като същински демон, спомни си Елин. Навярно умората си казваше своето. Едион въздъхна.

— Естествено, първо ще трябва да огледаме странноприемницата. Срещата ще се забави.

— Разбира се, генерале. Наясно са. — Вестоносецът впи смаян поглед в Еванджелин и Лапичка, намиращи се в защитния пръстен на огъня. И не въоръженият елфически принц до него, не призрачният леопард с извадени нокти, а огънят на Елин го накара да пребледнее като смъртник. — Но ще ви чакат. Лорд Дароу обаче губи търпение. Притеснено му е извън стените на Оринт. Всъщност на всички ни е притеснено в последно време.

Елин изсумтя тихо. И още как.