Сара Дж. Маас
Империя на бури (7)

5

Елин не можеше да откъсне поглед от листа пред себе си, от подписите, нанесени много преди тази вечер — хората, обявили се срещу нея още преди да я срещнат, променили бъдещето й, кралството й само с едно движение на перото.

Може би трябваше да свика срещата чак в Оринт, защото, когато народът й я посрещнеше тържествено, щеше да е по-трудно да я изхвърлят в канавката на двореца.

— Гибелта ни дебне от Южен Адарлан — пророни Елин, — а вие събирате подписи?

Дароу я изгледа злобно.

— Когато изпитаме нужда от… уменията ви, ще изпратим вест.

В тялото й не пламна огън, дори искра. Сякаш Дароу го беше стиснал в юмрука си и го бе угасил.

— Гибелният легион — подхвана Едион с легендарната си арогантност — не се подчинява на друг, освен на Елин Галантиус.

— Гибелният легион — изплю Дароу — вече е под наше командване. Когато на трона няма достоен владетел, лордовете се разпореждат с армията на Терасен. — Отново впери взор в Елин, сякаш усетил смътния й, но все по-избистрящ се план да влезе публично в града, спъвайки опитите му да осуети възкачването й на трона. — Стъпиш ли в Оринт, момиче, ще си платиш.

— Това заплаха ли е? — озъби му се Едион и вкопчи ръка в дръжката на Меча на Оринт, намиращ се в ножницата върху хълбока му.

— Това е законът — отвърна лаконично Дароу. — Почитан от поколения владетели от рода Галантиус.

Главата й бучеше жестоко, а над света отвън тегнеше няма пустота.

— Валгите ни готвят атака, валгският крал ни готви атака — натърти Едион с най-генералския си тон. — А твоята кралица, Дароу, може да е единственото ни спасение.

— Война се печели с численост, не с магия. Отлично го знаеш, Едион. Сражавал си се в Тералис. — Просторната равнина преди Оринт, поле на последната обречена битка срещу империята. По-голямата част от терасенската армия и командирите й не бяха напуснали касапницата и кръвта им бе обагряла реките дни след това. Ако Едион се беше сражавал в нея… богове, трябва да е бил на четиринайсет. Стомахът й се преобърна. Дароу завърши: — Магията ни е коствала тежка загуба в миналото. Няма да й се доверим отново.

— Ще са ни нужни съюзници… — подхвана гневно Едион.

— Нямаме съюзници — отсече Дароу. — Освен ако Нейно Височество не благоволи да ни помогне, като ни подсигури войски и оръжия чрез брак. — Той стрелна остър поглед към Роуан. — Сами сме.

Елин се замисли дали да не му разкрие каквото знаеше, да му каже за парите, които бе придобила с кроежи и кръв, но…

Нещо студено и лепкаво прокънтя в нея. Брак с крал, принц или император.

Такава ли беше цената? Искаха от нея да заложи не просто живота, но и мечтите си? Завинаги да остане принцеса, да забрави кралската корона? Да се бори не само с магия, но и с другата сила в тялото си: синята кръв?

Не смееше да погледне Роуан, да надникне в боровозелените му очи.

Някога се беше смяла на Дориан, беше му се подиграла за признанието, че мисълта за брак с друга жена, освен възлюбената му, го отвращавала. Укорила го беше, задето избираше любовта пред мира в кралството му.

Явно боговете наистина я мразеха. Явно я изправяха пред изпитание. Избавяха я от един вид робство, за да я впримчат в друг. Явно това беше наказанието й за годините, прекарани в разкоша на Рифтхолд.

Дароу й се усмихна самодоволно.

— Намери ми съюзници, Елин Галантиус, и може да преразгледаме ролята ти в бъдещето на Терасен. Помисли си. Благодарим ти за срещата.

Елин стана безмълвно. Другите последваха примера й. С изключение на Дароу.

Тя взе листа, подписан от него, и отново се съсредоточи в думите, решили съдбата й, в подписите под тях. Пращенето на огъня в камината беше единственият звук в стаята.

Елин го заглуши.

После угаси свещите. Загаси и полилея от ковано желязо над масата.

Спусна се мрак, прорязан от две резки вдишвания — Муртауг и Рен. Трополенето на дъжда изпълни черната стая.

Елин заговори в тъмнината, обърнала лице към мястото на Дароу.

— Съветвам ви, лорд Дароу, да свиквате с това. Защото, ако загубим тази война, мракът ще властва до края на света.

Чу се драсване и съсък — пламна кибритена клечка, която запали свещта на масата. Набръчканото, изпълнено с ненавист лице на Дароу изплува в тъмнината.

— Хората владеят светлината, наследнице на Бранън.

Елин впери поглед в самотното пламъче на Дароу. Листът в ръцете й се превърна в пепел.

Но преди да е изрекла нещо, Дароу обяви:

— Това е законът, наше право. Пренебрегнеш ли указа ни, принцесо, почерняш всичко, в името на което семейството ти живя и умря. Лордовете на Терасен се произнесоха.

Елин усети стабилната ръка на Роуан върху кръста си. Обърна поглед към напрегнатото лице на Рен. И опита да надвика бумтежа в главата си.

— Независимо дали ще гласуваш в моя полза, в двора ми винаги ще има място за теб. Заради онова, за което помогна на Едион и капитана да постигнат. Заради Нехемия.

Нехемия, с която се бяха трудили заедно, с която бяха воювали заедно. Нещо като болка пробяга в очите на Рен и той отвори уста да проговори, но Дароу му отне думата.

— Каква загуба — изплю той. — Принцеса, истински отдадена на народа си, борила се до последна глътка въздух за…

— Само още дума от теб — обади се тихо Роуан, — и ще забравя колко лордове те подкрепят и какви са законите ви. Само още дума за това, и ще те изкормя, преди да си станал от стола си. Ясно ли е?

За пръв път Дароу пребледня от свирепото изражение в очите на Роуан. Думите му бяха постигнали целта си, сковавайки душите им.

Едион грабна кинжала на Елин от масата.

— Ще обмислим предложението ви.

След това взе щита си и сложи ръка върху рамото на Елин, упътвайки я към изхода. Очуканият, изподран щит и древният меч на хълбока му съумяха да разсекат дълбокото й вцепенение, да задвижат краката й.

Рен отиде да отвори вратата и се показа в коридора отвъд нея, за да го огледа, а после стори път на Лизандра, след чиято рунтава опашка минаха Еванджелин и Лапичка. Явно потайността беше изостанала на заден план.

Елин погледна младия лорд в очите и пое дъх да каже нещо, но в този миг Лизандра изръмжа в коридора пред нея.

Кинжалът веднага се озова в ръката й, готов за атака.

Към тях препускаше вестоносецът на Дароу.

— Рифтхолд — спря задъхано той, оплисквайки ги с дъждовна вода. — Един от разузнавачите от Ферианската падина току-що мина оттук. Въздушната кавалерия на Железни зъби лети към Рифтхолд. Ще щурмуват града.

* * *

Елин стоеше на една поляна отвъд светлината на странноприемницата. Дъждът залепваше косата по главата й и караше кожата й да настръхва. Мокреше всички до кости, защото Роуан вече се препасваше с допълнителните ножове, които му беше дала, спестявайки всяка капка магия за предстоящото.

Бяха изслушали каквото имаше да им казва вестоносецът — съвсем недостатъчно.

Въздушната кавалерия на Железните зъби, лагеруваща във Ферианската падина, вече летеше към Рифтхолд. Мишената им беше Дориан Хавилиард. Жив или мъртъв.

Щяха да достигнат града на следващия ден по смрачаване, а след като го превземеха… Мрежата на Ераван, хвърлена през средата на континента, щеше да е пълна. Щеше да е недосегаем за войските на Мелисанде, Фенхароу и Ейлве, както и за тези на Терасен. Освен ако не пропилееха месеци в поход около планината.

— Няма какво да сторим за града — обяви Едион, прорязвайки дъжда с дълбокия си глас. Тримата се криеха под короната на някакъв великански дъб и държаха под око Рен и Муртауг, които разговаряха с Еванджелин и Лизандра, отново добила човешки облик. Братовчед й продължи под съпровода от дрънченето на дъжда по щита на гърба му: — Щом вещиците летят към Рифтхолд, няма надежда за него.

Елин се чудеше дали Манон Черноклюна ще води атаката, дали нямаше да имат това щастие. Водачката на Крилото ги беше спасявала веднъж, но само като отплата за дълга й към нея. Не й се вярваше да им помогне отново.

Едион срещна погледа на Роуан.

— Дориан трябва да бъде спасен на всяка цена. Познавам стила на Перингтън… на Ераван. Не вярвай на обещанията им и не позволявай да отвлекат Дориан отново. — Едион прокара ръка през подгизналата си коса и добави: — Нито пък теб, Роуан.

Това бяха най-ужасяващите думи, които някога бе чувала. Кимването на Роуан накара коленете й да омекнат. Опита да не мисли за двата стъклени флакона, които братовчед й беше дал на принца едва преди няколко минути. За съдържанието им. Дори не знаеше кога и откъде се бе сдобил с тях.

Всичко друго, но не и това. Всичко друго…

Ръката на Роуан докосна нейната.

— Ще го спася — пророни той.

— Не бих те молила за такова нещо, ако не беше… Дориан е жизненоважен. Загубим ли него, губим подкрепата на Адарлан.

И един от малкото магьосници, способни да се опълчат на Морат.

Роуан кимна мрачно.

— Тук съм, за да ти служа, Елин. Не се извинявай, че ми възлагаш мисия.

Защото само Роуан, яхнал ветровете с магията си, можеше да достигне Рифтхолд навреме. Но нищо чудно вече да закъсняваше. Тя преглътна сухо, борейки се с чувството, че изтръгват света изпод краката й.

Бегло движение в началото на гората привлече погледа й и Елин надзърна с умишлено безизразно лице към предмета, оставен от малки вретеновидни ръчички в корените на един чворест дъб. Никой от другите дори не надникна в тази посока.

Роуан приключи с подготовката на оръжията си и стрелна Елин и Едион с воинска прямота.

— Къде да се срещнем, след като измъкна принца?

— Бягайте на север — рече Едион. — Стойте настрана от Ферианската падина.

Дароу изникна в другия край на поляната и извика заповеднически Муртауг.

— Не! — отсече Елин.

Двамата воини се обърнаха към нея.

Очите й гледаха на север през пороя и светкавиците.

Нямаше да стъпи в Оринт; нямаше да види дома си.

Намери ми съюзници, беше й наредил презрително Дароу.

Не смееше да види какво са й оставили Малките хора под сянката на бруленото от поривистия дъжд дърво, стоящо на няколко стъпки от нея.

— Ако имаш доверие на Рен — обърна се към Едион тя, — кажи му да стигне до Гибелния легион и да го подготви за настъпление откъм север. Щом ние няма да ги водим, воините ти ще трябва сами да заобикалят заповедите на Дароу.

Едион вдигна вежди.

— Какво си намислила?

Елин посочи с брадичка към Роуан.

— Осигури кораб и отплавайте на юг с Дориан. По суша е твърде рисковано, но по вода ветровете ти могат да ви отведат до Залива на Черепа за няколко дни.

— По дяволите! — въздъхна Едион.

Но Елин посочи през рамо към Рен и Муртауг и каза на братовчед си:

— От теб знам, че тези двамата поддържат връзка с капитан Ролф. Накарай някой от тях да ни напише препоръчително писмо. Още сега.

— Мислех, че ти познаваш Ролф — отбеляза Едион.

Елин му се усмихна мрачно.

— Двамата с него се разделихме… с лошо, така да се каже. Но ако можем да го спечелим на наша страна…

— Ще имаме малка флота, която да обедини Севера и Юга, да преодолее блокадите — довърши вместо нея Едион.

И добре че беше отмъкнала всичкото онова злато от Аробин, за да им плати.

— Заливът на Черепа може да е единственото безопасно укритие в момента. Оттам ще се свържем с другите кралства. — Не посмя да им каже, че Ролф всъщност можеше да им предложи много повече от флота блокадоразбивачи, стига тя да изиграеше добре картите си. Вместо това се обърна към Роуан: — Чакай ни там. Тази вечер потегляме към брега, откъдето ще отплаваме към Мъртвите острови. Ще пристигнем две седмици след теб.

Едион стисна рамото на Роуан за сбогом и тръгна към Рен и Муртауг. След малко старецът вече куцукаше към странноприемницата, а Дароу крачеше до братовчед й, търсейки отговори.

Интересуваше се я само Муртауг да напише препоръчителното писмо до Ролф.

Най-сетне насаме с Роуан, Елин каза:

— Дароу очаква да приема заповедта му със сведена глава. Но ако успеем да съберем армия в Юга, ще можем да изтласкаме Ераван право към мечовете на Гибелния легион.

— Не е сигурно, че дори това ще убеди Дароу и останалите…

— За това ще мисля по-късно — поклати глава тя, разпръсквайки дъждовна вода край себе си. — Засега нямам намерение да губя войната, защото на някакъв си дъртак му харесва да си играе на крал.

Роуан се усмихна някак свирепо, дяволито. Приведе се и докосна устните й със своите.

— Аз също нямам намерение да му отстъпвам трона, Елин.

Тя пророни само:

— Върни се при мен.

Мисълта за касапницата, която го очакваше в Рифтхолд, пак я връхлетя. Богове… о, богове! Ако нещо му се случеше…

Той погали бузата й с кокалчето на показалеца си и обходи устните й с палец. Тя опря длан в мускулестите му гърди, точно на мястото, където висяха двата флакона с отрова. За част от секундата й хрумна да изпари смъртоносната течност в тях.

Но ако заловяха Роуан, ако заловяха Дориан…

— Не мога… не мога да те пусна…

— Можеш — прекъсна я той, без да оставя място за спор. Гласът на принца командир. — И ще ме пуснеш. — Палецът му отново описа устните й. — А като ме намериш, на всяка цена ще се отдадем на онази дълго чакана нощ. Не ме интересува къде, нито кой ще ни види. — Той долепи устни до врата й и пророни до мократа й кожа: — Ти си моето Огнено сърце.

Тя хвана лицето му между дланите си и го придърпа за целувка.

Роуан я прегърна силно и ръцете му заобхождаха тялото й, сякаш запечатваха в себе си усещането от допира. Целувката му беше необуздана — лед и огън, преплетени ведно. Щом накрая се откъснаха задъхано един от друг, дори дъждът като че ли секна за миг.

И през пороя и огъня, и леда, през мрака и светкавиците, и гръмотевиците в главата й проблесна една дума — отговор и предизвикателство, и истина, която незабавно отхвърли, загърби. Не за нея самата, а за него… за него…

Роуан се преобрази с блясък, по-ярък от светкавиците.

Щом Елин спря да мига заслепено, голям ястреб размахваше криле в брулената от пороя нощ, насочвайки се към гората. Роуан свърна надясно към брега с крясък — общение и боен вик.

Елин преглътна буцата в гърлото си, а Едион дойде до нея и стисна рамото й.

— Лизандра иска Муртауг да вземе Еванджелин. За да я направи дама. Малката отказва да тръгне с него. Май ще ни трябва… помощ.

Момичето наистина се беше вкопчило в покровителката си с разтресени от силни вопли рамене. Муртауг се беше върнал от странноприемницата и наблюдаваше безпомощно сценката.

Елин закрачи през джвакащата кал. Колко далечна, колко отдавнашна й се струваше сега ведрата им сутрин заедно.

Тя докосна подгизналата коса на Еванджелин и момичето се откъсна от Лизандра достатъчно, че Елин да му каже:

— Ти си дама от двора ми. Затова трябва да ми се подчиняваш. Много си умна, смела и симпатична, но потегляме към мрачни, ужасни места, където дори мен ме е страх да отида.

Долната устна на Еванджелин затрепери. Нещо в гърдите на Елин се стегна, но тя подсвирна и Лапичка, която се криеше от дъжда под конете им, се довлачи мудно.

— Искам от теб да се грижиш за Лапичка — рече Елин, милвайки влажната глава на кучето и дългите му уши. — Защото и тя би била в опасност на онези мрачни, ужасни места. Само на теб мога да я поверя. Ще се погрижиш ли за нея?

Защо не се беше радвала повече на онези щастливи, безметежни, скучни мигове от пътешествието им? Защо не бе ценила повече всяка секунда, която бяха прекарали заедно всичките в безопасност?

Над главата на момичето лицето на Лизандра изглеждаше напрегнато — очите й лъщяха не само от дъжда. Въпреки това кимна на Елин, оглеждайки за пореден път Муртауг с хищническа съсредоточеност.

— Остани с лорд Муртауг, запознай се с тукашния двор и тънкостите му и пази приятелката ми — повтори Елин на Еванджелин и клекна да целуне мократа глава на Лапичка. Веднъж. Два пъти. Кучето облиза разсеяно дъжда от лицето й. — Ще ми обещаеш ли? — Попита тя.

Еванджелин се взря в кучето, после в покровителката си. И кимна.

Елин я целуна по бузата и прошепна в ухото й:

— И междувременно гледай да обработиш тези жалки старчоци. — Тя се отдръпна от нея, за да й намигне. — Върни ми кралството, Еванджелин.

На малката обаче не й беше до усмивки, ето защо само кимна отново.

Елин целуна Лапичка за последно и се върна при братовчед си, а Лизандра коленичи в калта пред момичето, отметна мократа му коса назад и му заговори твърде тихо дори за елфическия слух на Елин.

Едион изтръгна поглед от Лизандра и момичето и го насочи към Рен и Муртауг, стискайки решително устни. Елин пое след него и спря на метър от лордовете Алсбрук.

— Писмото ви. Ваше Величество — обяви старецът и й подаде цилиндър, запечатан с восък.

Елин взе и му кимна признателно.

— Ако не искаш да замениш един тиранин за друг — обърна се Едион към Рен, — най-добре подготви Гибелния легион и всички други войници, с които разполагаш, за настъпление откъм север.

Муртауг отговори вместо внука си.

— Дароу го прави за добро…

— Дароу — прекъсна го Едион — вече има броени дни живот.

Всички обърнаха очи към нея. Елин обаче наблюдаваше как светлините на странноприемницата мъждукат през дърветата и старецът отново крачи към тях като същинска природна стихия.

— Няма да пипаме Дароу — обяви тя.

— Какво? — озъби се Едион.

— Готова съм да заложа всичките си пари — обясни Елин, — че вече се е погрижил, ако случайно го застигне преждевременна смърт, повече никога да не стъпим в Оринт. — Муртауг й кимна утвърдително. Тя сви рамене. — Затова няма да го пипаме. Ще играем по свирката му, по неговите правила, закони и клетви.

На няколко метра от тях Лизандра и Еванджелин още си говореха тихо. Момиченцето плачеше в прегръдката на покровителката си, а Лапичка я побутваше тревожно с муцуна.

Елин върна очи към Муртауг.

— Не ви познавам, лорде, но дълги години бяхте предан на чичо ми, на цялото ми семейство. — Тя извади един кинжал от скрита до бедрото си ножница и всички подскочиха, когато сряза дланта си. Дори Едион. Елин стисна окървавената си ръка в юмрук и я вдигна във въздуха помежду им. — Затова съм сигурна, че ще разберете каква стойност имат кръвните клетви за мен и ще ми повярвате, като ви кажа, че ако онова момиченце пострада, физически или другояче, няма да ме е грижа какви закони и правила ще наруша. — Лизандра вече ги гледаше, навярно усетила кръвта с хамелеонските си сетива. — Ако Еванджелин пострада, ще изгорите. Всички до един.

— Заплашвате собствените си придворни? — попита презрително Дароу, спирайки на няколко стъпки от тях.

Елин не му обърна внимание. Муртауг я гледаше изцъклено — Рен също.

Кръвта й се попи в свещената земя.

— Приемете го като изпитание.

Едион изруга. Но разбираше. Ако лордовете на Терасен не можеха да опазят едно дете в кралството си, не намериха съвест да спасят Еванджелин, да се погрижат за някого, който нямаше с какво да им е от полза, нито с богатства, нито с титли… значи, заслужаваха да умрат.

Муртауг се поклони отново.

— На вашите услуги съм, Ваше Величество. — Сетне добави тихо: — Загубих моите внучки. Няма да изгубя друго дете.

С тези думи старецът тръгна към Дароу и го дръпна със себе си.

Елин се обърна със свито сърце към Рен, чийто белег се криеше под сянката на натежалата му от вода качулка.

— Ще ми се да имахме време за разговори. Да ти обясня всичко.

— Неведнъж ти се е случвало да напуснеш кралството ни. Не виждам защо сега да е различно.

Едион изръмжа гърлено, но Елин го прекъсна.

— Обвинявай ме колкото си искаш, Рен Алсбрук. Но не предавай кралството.

Тя прочете безмълвния отговор в очите му_. Както ти прави цели десет години?_

Болезнен удар под кръста, но Елин си замълча. В този момент забеляза, че очите на Рен попаднаха върху Еванджелин, върху дълбоките белези по лицето й. Почти същите като тези по неговото. Нещо в погледа му омекна, макар и малко.

Ала Дароу отново крачеше бясно към Елин с пребледняло от гняв лице.

— Ах, ти… — подхвана той.

Елин вдигна ръка. По върховете на пръстите й танцуваха пламъци и превръщаха дъжда в пара. Към китката й бавно се стичаше кръв от дълбоката рана в дланта й — същата като белега на дясната й ръка, ярка като рубина в дръжката на Голдрин зад рамото й.

— Ще положа още една клетва — обяви тя и пак сви окървавената си ръка в юмрук, сваляйки я помежду им. Дароу видимо се напрегна.

Кръвта й покапа по свещената земя на Терасен и усмивката й стана смъртоносна. Дори Едион притаи дъх до нея.

Елин заяви:

— Кълна се, че колкото и далеч да стигна, колкото и да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда. Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен. Кълна се, Дароу, че когато настъпи денят да молиш за помощта ми, ще поставя кралството пред гордостта си и няма да те убия. Мисля, че най-подходящото наказание за теб ще е да ме гледаш на трона до края на нищожния си живот.

Лицето му, допреди малко пребледняло, вече полилавяваше.

Тя просто го загърби.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Дароу.

Явно Муртауг не му беше разказал за плана й да замине за Мъртвите острови. Интересно.

Елин надникна през рамо.

— Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани. Да завърша онова, което започна преди много, много време.

Дароу й отвърна с мълчание.

Елин и Едион тръгнаха към Лизандра, която стоеше под дъжда и ги наблюдаваше с мрачно изражение. Еванджелин прегръщаше телцето си и ридаеше тихо, а Лапичка се беше долепила до нея.

Прогонвайки тъгата от сърцето си, болката и тревогата от съзнанието си, Елин каза на хамелеонката и генерала:

— Потегляме.

Едион целуна мократа глава на Еванджелин, преди Муртауг и Рен да я отведат в странноприемницата с явна ласкавост, докато Дароу крачеше сърдито пред тях. А когато тримата се разпръснаха да вземат конете си и Елин остана сама, най-сетне се престраши да доближи потъналото в сенки чворесто дърво.

Малките хора бяха научили за атаката на уивърнската кавалерия тази сутрин.

Затова Елин предполагаше, че малката фигурка, вече разпадаща се под обилния порой, беше поредното послание. Този път само за нея.

Крайбрежният храм на Бранън беше изработен с видимо старание — хитроумно изделие от клечки и камъчета, оформящи колоните и олтара… А върху свещената скала в центъра му бяха измайсторили бял елен от неразчепкана овча вълна, чиито внушителни рога представляваха извити тръни.

Заповед — къде да отиде, какво трябва да вземе. А тя беше готова да им се подчини, да изпълни заръката им. Дори да се наложеше да каже на другите само половината истина.

Елин разруши макета, но остави в дланта си елена, чиято вълна вече се степваше от дъжда.

Едион и Лизандра се приближаваха с цвилене на коне, но Елин го почувства миг преди да се появи между далечните, обгърнати в нощта дървета. Твърде надалеч в гората, за да е друго, освен призрак, откъслек от съня на някой древен бог.

Тя го погледа с притаен дъх, а когато яхна коня си и вдигна черната си качулка, й стана чудно дали спътниците й бяха забелязали, че не дъждът лъщи по лицето й.

Дали и те бяха видели белия елен, Господаря на Севера, с приглушено от пороя безсмъртно сияние, дошъл от дълбините на гората да се сбогува с Елин Галантиус.