Сара Дж. Маас
Империя на бури (50)

48

Трудиха се цяла нощ, пускайки котва само колкото екипажът да закърпи дупката в каютата на Манон. Засега щеше да издържи, увери го капитанката, но боговете да са им на помощ, ако ги връхлетеше още някоя буря, преди да достигнат блатата.

Обгрижваха ранените часове наред и Дориан се благодареше за малкото лечебна магия, научена от Роуан, с чиято помощ спояваше раздраната плът на моряците. Успяваше да задържи скромната вечеря в стомаха си единствено като се преструваше, че сглобява пъзел или кърпи скъсан плат. Но отровата… Нея оставяше на Роуан, Елин и Гавриел.

Когато в утринното небе са разля потискащо сивкавата светлина на зората, лицата им бяха болнави жълтеникави петна, потънали дълбоко под очите им. Поне Фенрис вече куцукаше наоколо, а Едион беше позволил на Елин да излекува коляното му само колкото да стане на крака, но… Положението си оставаше плачевно.

Дориан плъзна поглед по окървавената палуба и коленете му се олюляха леко. Някой беше изхвърлил труповете на илкените зад борда, а и повечето кръв беше измита, но… Ако Хрътката говореше истината, нямаха време да се отбиват до някое пристанище, за да поправят останалите щети по кораба.

Ниско, тътнещо ръмжене привлече погледа му към другия край на палубата, към носа.

Вещицата още беше там. Цяла нощ бе почиствала раните на Абраксос и продължаваше и сега. Едно от изчадията го беше ухапало няколко пъти — за щастие, по зъбите им нямаше отрова, но… уивърнът беше загубил кръв. Манон не допускаше никой друг край него.

Елин опита да го доближи веднъж, но когато вещицата й се озъби, тя изруга толкова свирепо, че всички обърнаха глави към нея, и й заяви, че ако уивърнът й умре, тя ще е виновна. Манон заплаши да изтръгне гръбнака й, Елин й отвърна с вулгарен жест, а Лизандра, в облика си на призрачен леопард, се принуди да ги наблюдава цял час от такелажа на главната мачта.

Сега обаче… Вещицата се облегна на Абраксос и позволи на топлия утринен вятър да полюшва мързеливо бялата й коса.

Дориан знаеше, че навлиза в опасни води. Миналата нощ бе готов да я разсъблече бавно и да намери по-добро приложение на веригите й. А когато видя, че златните й очи го поглъщат също толкова гладно, колкото той искаше да погълне други части от нея…

Сякаш усетила втренчения му поглед, Манон надникна към него.

Макар и да ги делеше цяла палуба, всеки сантиметър помежду им се опъна като струна.

Разбира се, Едион и Фенрис веднага доловиха това и застинаха на място до парапета, където миеха дървения под от кръвта. Фенрис изсумтя. И двамата бяха оздравели достатъчно, че да вървят, но никой не понечи да спре Манон, когато тръгна към него. Явно бяха решили, че щом още не е избягала или атакувала, нямаше да го стори точно сега.

Манон се облегна на парапета и отправи поглед към безкрайната синева на океана и розовите облачета, плаващи на хоризонта. Ризата и дланите й бяха оплискани с тъмна кръв.

— На теб ли трябва да благодаря за свободата си?

Той облегна лакти на дървения парапет.

— Може би.

Златните й очи се плъзнаха към него.

— Магията ти… каква е?

— Не знам — отвърна Дориан, забил поглед в ръцете си. — Чувствах я като продължение на самия себе си. Като истински ръце, с които можех да боравя.

За част от секундата се замисли какво бе усетил с тях, приковавайки китките й — как бе откликнало тялото й, когато устните му едва бяха погалили нейните, как едни от частите му се бяха отпуснали, а други — напрегнали, точно както му харесваше. Златните й очи се разшириха, сякаш и тя си спомняше същото, и Дориан каза неочаквано дори за себе си:

— Не бих те наранил.

— Но уби Хрътката с голямо удоволствие.

Той не си направи труда да прикрие леда в очите си.

— Да.

Манон пристъпи достатъчно близо до него, че да прокара пръст по светлата линия около врата му, и той забрави, че цял кораб хора ги наблюдаваше.

— Можеше да я измъчваш, но вместо това я уби на място. Защо?

— Защото си поставям граници дори с враговете ни.

— Ето го отговора тогава.

— Не съм ти задавал въпрос.

Манон изсумтя.

— Цяла нощ го виждам в очите ти: питаш се дали и ти не се превръщаш в чудовище като всички нас. Следващия път, когато убиеш някого, си припомни какво си казал.

— А ти на какво мнение си по този въпрос, малка вещице?

Тя го погледна в очите, сякаш можеше да му покаже какво е правила през едновековния си живот.

— Не съм смъртна. Не играя по вашите правила. Убивала съм и съм ранявала хора за забавление. Не ме бъркай се човешка жена, малък принце.

— Не проявявам интерес към човешките жени — заяви дрезгаво той. — Твърде крехки са.

Ала последните думи засегнаха една дълбока, болезнена рана в него.

— Тези илкени… — смени темата той, за да прокуди болката. — Знаеше ли за тях?

— Предполагам, че и те идват от недрата на онази планина.

Груб женски глас изръмжа:

— Как така предполагаш?

Дориан едва не изскочи от кожата си. Явно Елин беше научила това-онова от призрачния леопард. Дори Манон примигна изненадано срещу окървавената кралица, ненадейно озовала се зад тях.

Вещицата надникна към Едион и Фенрис, които, чули въпроса на кралицата си, тръгнаха към тях, последвани от Гавриел. Ризата на Фенрис още висеше на съдрани парчета. Поне Роуан остана на поста си върху мачтата, а Лизандра летеше някъде над тях, оглеждайки се за опасности.

— За пръв път виждам илкени — обясни вещицата. — Само бях чувала за тях. Слушах писъците им, докато умираха, както и неистовите им викове, докато се прераждаха. Не знаех какво представляват. Нито че Ераван би ги изпратил толкова надалеч от гнездото им. Сенките ми ги съзряха веднъж и описанието им съвпада със съществата, които ни нападнаха снощи.

— За разузнавачи или за воини са създадени? — попита Елин.

Явно свежият въздух правеше Манон словоохотлива, защото облегна гръб на парапета, обръщайки се с лице към шайката убийци пред тях.

— Не знаем. Спотаяваха се в облаците. Сенките ми са способни да открият всичко, което не иска да бъде открито, но така и не успяха да издирят тези същества.

Елин се напрегна леко и загледа свъсено водата, раздирана от кораба. И не каза нищо, сякаш думите й се бяха изпарили, отстъпвайки място на умората — или на нещо по-тежко от нея.

— Осъзнай се — нареди й Манон.

Едион изръмжа предупредително.

Елин вдигна бавно очи към вещицата и Дориан се приготви за предстоящата буря.

— Е, не си предвидила такова развитие — продължи Манон. — Проследили са ви. Но не се разсейвай по малките поражения. Това е война. Ще рухват градове, ще измират хора. И ако бях на твое място, повече би ме терзал въпросът защо са изпратили толкова малко илкени.

— Ако беше на мое място — процеди Елин с глас, който накара магията на Дориан да се надигне и по пръстите му да затанцува лед. Ръката на Едион намери меча му. — Ако беше на мое място. — Гърлен, горчив смях. Дориан не беше чувал този звук от… от една окъпана в кръв спалня в стъклен дворец, който вече не съществуваше. — Е, не си на мое място, Черноклюна, така че ще те помоля да запазиш разсъжденията си за себе си.

— Не съм Черноклюна — поправи я Манон.

Всички впериха погледи в нея, а вещицата просто наблюдаваше кралицата.

Накрая Елин махна с белязана ръка.

— Вярно. Бях забравила този проблем. Да чуем историята тогава.

Дориан се запита дали няма да стигнат до бой, но Манон просто изчака няколко секунди, отново надзърна към хоризонта и рече:

— Когато баба ми ме лиши от титлата ми на наследница и Водачка на Крилото, ме лиши и от потеклото ми. Каза ми, че баща ми бил крочански принц, а тя го убила заедно с майка ми, защото планирали да сложат край на кръвната вражда между народите ни и на проклятието, тегнещо върху земите ни.

Дориан надникна към Едион. Лицето на Вълкът на Севера беше напрегнато и ашриверските му очи блестяха ярко, кипнали от мислите, които му навяваше изповедта на вещицата.

— Аз съм последната крочанска кралица — продължи с леко скован глас Манон, сякаш за пръв път го признаваше пред себе си, — последната пряка потомка на самата Рианон Крочан.

Елин само прокара език по зъбите си и повдигна вежди.

— И — продължи Манон, — независимо дали баба ми го признава, или не, аз съм наследница на вещерския клан на Черноклюните. Сестрите ми, които се бият рамо до рамо с мен от сто години, са прекарали повечето от тях в избиване на крочанки. В мечти за родината ни, където аз им обещах да се завърнем. Но сега Тринайсетте ми са разпилени кой знае къде, а аз съм низвергната. И наследница на короната на заклетите ни врагове. Така че не само твоите планове, Ваше Величество, са отишли по дяволите. Вземи се в ръце и измисли какво да правите от тук нататък.

Две кралици — сред тях имаше две кралици, осъзна Дориан.

Елин затвори очи и от гърдите й се изтръгна груб, дълбок смях. Едион пак се напрегна, сякаш не знаеше дали смехът й ще доведе до насилие, или до примирие, но Манон не помръдна от мястото си. Готова да понесе каквото и да я връхлетеше.

Елин отвори очи с поугаснала, но все така режеща усмивка и каза на вещерската кралица:

— Знаех си, че не напразно съм спасила жалкия ти задник.

Манон й отвърна с ужасяващо подсмихване.

Елфите като че ли си отдъхнаха, Дориан също.

Но тогава Фенрис подръпна долната си устна, оглеждайки небето.

— Не разбирам само защо е чакал толкова, за да атакува. Ако Ераван ви иска мъртви — той кимна към Дориан и Елин, — защо ви е позволил да съзреете, да натрупате сили?

Дориан се помъчи да не изтръпне при мисълта колко уязвими са били някога.

— Защото му избягах — обясни Елин. На Дориан не му се щеше да си припомня за онази нощ преди десет години, но споменът изплющя като камшик в неговото съзнание, както и в това на Елин и Едион. — Мислеше ме за мъртва. А Дориан… баща му го е бранил. Доколкото е могъл.

Дориан опита да прогони и този спомен. Особено когато Манон килна въпросително глава.

— Майев знаеше, че си жива — обади се Фенрис. — По всяка вероятност същото важи и за Ераван.

— Може тя да му е казала — предположи Едион.

Фенрис извърна глава към генерала.

— Никога не е общувала нито с Ераван, нито с Адарлан.

— Доколкото вие знаете — поправи го Едион. — Освен ако не обича да приказва в спалнята.

Очите на Фенрис притъмняха.

— Майев не споделя властта си с никого. За нея Адарлан беше само пречка. И до ден-днешен е така.

— Всеки си има цена — изтъкна Едион.

— Безименна е цената на нейната преданост — озъби му се Фенрис. — Тя не се продава.

Елин застина от думите на воина.

Примигна насреща му и сбърчи вежди, докато устните й повтаряха безмълвно твърдението му.

— Какво има? — загрижи се Едион.

— Безименна е цената… — пророни Елин. Едион отвори уста, несъмнено за да разбере какво е привлякло интереса й, но Елин извърна умислена гримаса към Манон. — Могат ли вещиците да виждат в бъдещето? Като оракули?

— Някои — отвърна Манон. — Синьокръвните твърдят, че са способни на ясновидство.

— А други кланове?

— Казват, че за Древните миналото, настоящето и бъдещето се сливат едно в друго.

Елин поклати глава и тръгна към вратата, водеща към коридора, обточен с малки каюти. Роуан скочи от такелажа и се преобрази в движение, приключвайки тъкмо когато краката му стъпиха на дървения под. Без дори да ги погледне, изхвърча след нея в коридора и затръшна вратата след тях.

— Това пък какво беше? — озадачи се Фенрис.

— Една от Древните — пророни умислено Дориан и се обърна към Манон. — Баба Жълтонога.

Всички погледи се стрелнаха към него. Но пръстите на Манон докоснаха ключиците й — точно на мястото, където огърлицата от белези, дело на Баба Жълтонога, още белееше по врата на Елин.

— Тази зима беше в твоя замък — обясни му Манон. — Работеше като ясновидка.

— И какво, казала е нещо по въпроса? — скръсти ръце Едион.

Той знаеше за посещението й, спомни си Дориан. Едион му беше признал, че открай време държи под око вещиците — изобщо всички важни играчи в кралството.

Манон изгледа високомерно генерала.

— Баба Жълтонога наистина беше ясновидка; могъщ оракул. Обзалагам се, че веднага е разпознала кралицата. И е видяла какво възнамерява да продаде на онзи, който й предложеше най-висока цена. — Дориан опита да не изтръпне от спомена. Елин беше заклала Жълтонога, когато вещицата бе заплашила да продаде неговите тайни. Но дори не му беше загатнала, че и нейните са в опасност. Манон продължи: — Жълтонога със сигурност не й е казала нищо в прав текст; несъмнено е използвала загадъчния си език. За да се побърка кралицата, разгадае ли мистерията.

Тя стрелна многозначителен поглед към вратата, през която бе излязла Елин.

Никой от тях не продума дори докато закусваха със студена овесена каша.

Явно готвачът не беше оцелял в нощното клане.

* * *

Роуан почука на вратата на собствената им баня. Беше я заключила. Беше влязла в стаята им, после в банята и се беше заключила вътре.

А сега повръщаше.

— Елин — изръмжа тихо той.

Насечена глътка въздух, пак повръщане — и още повръщане.

— Елин — озъби й се пак, умувайки колко ли време беше благоприлично да изчака, преди да изкърти вратата.

Дръж се като принц, беше го смъмрила миналата вечер.

— Не ми е добре — отвърна му приглушено накрая.

Гласът й беше празен, безизразен — не го беше чувал такъв от доста време.

— Тогава ме пусни, за да ти помогна — каза й с възможно най-спокойния си, разумен тон.

Беше се изолирала от него — от него.

— Не искам да ме виждаш в такова състояние.

— Виждал съм те да се напикаваш. Ще понеса и повръщането. Не че не съм те виждал да го правиш и преди.

Десет секунди. Още десет секунди му се струваше достатъчно време, преди да натисне дръжката и да направи бравата на парчета.

— Просто… дай ми минутка.

— С какво те разстрои Фенрис?

Чул беше всичко от мачтата.

Пълна тишина. Като че издърпваше първичния ужас обратно в себе си и го натъпкваше в някое кътче на душата си, където да не го вижда и чувства, за да забрави за съществуването му. За да не му каже за него.

— Елин.

Дръжката се завъртя.

Лицето й беше пепеляво, очите й — зачервени.

— Искам да говоря с Лизандра — обяви тя с пресеклив глас.

Роуан погледна кофата, която беше напълнила наполовина, вдигна очи и към побелелите й устни. И потта по челото й.

Сърцето му спря в гърдите, като се замисли, че… че може и да казваше истината.

И защо й беше лошо. Опита да долови мириса й, но тясното пространство бе превзето от миризмата на повръщано и морска вода. Той отстъпи назад, пропъждайки мислите. И без да продума повече, напусна стаята им.

Изпаднал във внезапно вцепенение, издири хамелеонката, която се беше върнала от разузнавателната мисия и поглъщаше студената си закуска, добивайки човешки облик. Щом изслуша молбата му с угрижен поглед, Лизандра се подчини мълчаливо.

Роуан се преобрази в ястреб и полетя толкова нависоко, че корабът се превърна в полюшваща се точка под него. Облаците охладиха крилете му, а ревът на вятъра заглуши паниката, кънтяща в сърцето му.

Искаше да се загуби в пробуждащото се небе, докато оглеждаше за опасности, да дойде на себе си, преди да се върне при нея и да й зададе въпросите, чиито отговори навярно още не беше готов да чуе.

Брегът изникна пред взора му и единствено магията му попречи да падне като камък от небето заради картината, която първите лъчи на слънцето му разкриха.

Широки, блещукащи реки и криволичещи поточета се виеха през хълмистите смарагдовозлатисти поля и тръстиките край тях, обградени от двете страни с изгорялото злато на пясъчни плитчини.

А където някога бяха накацали малки рибарски селца… Огън.

Десетки селца горяха.

Моряците от кораба под него започнаха да крещят, най-сетне видели брега на хоризонта и пушека над него.

Ейлве.

Ейлве гореше.