Сара Дж. Маас
Империя на бури (5)

3

Манон Черноклюна стоеше нащрек в единия край на дългия, тъмен мост към Морат и гледаше как сестринството на баба й се спуска от сивите облаци.

Дори сред пушилката от безчетните ковачници обемистата, черна като обсидиан роба на Върховната вещица на клана Черноклюни не можеше да бъде сбъркана. Никоя друга не се обличаше като Майка Черноклюна. Сестринството й излетя от тежката облачна пелена, спазвайки почтително разстояние от нея и придружаващата я ездачка на едър мъжки уивърн.

Манон и строените зад нея Тринайсетте не помръднаха от местата си, когато уивърните и ездачките им кацнаха на тъмните камъни в двора отвъд моста. Далеч изпод тях се чуваше мръсната, затрупана с отломки река, чийто екот се бореше за надмощие със стърженето на нокти по камък и шумоленето на прибиращи се криле.

Баба й бе дошла в Морат.

Или каквото беше останало от него, при положение че една трета от древната крепост лежеше в руини.

Астерин вдиша през зъби, когато бабата на Манон слезе от животното си с едно плавно движение и извърна смръщен поглед към черната развалина, издигаща се над Манон и Тринайсетте. Херцог Перингтън вече ги чакаше в съвещателната си зала и Манон не се съмняваше, че домашният му любимец, лорд Върнън, ще направи всичко по силите си да опетни името й и да я спъне. Ако имаше подходящ момент да се отърве от нея, то това беше сега — когато баба й можеше да види с очите си какво е постигнала.

И в какво се е провалила.

Манон остана с изпънат гръб, докато баба й прекосяваше широкия каменен мост със стъпки, заглушени от тътена на буйната река, далечния бумтеж на крила и металическия грохот на ковачниците, които работеха ден и нощ, за да въоръжат армията им. Щом баба й се доближи достатъчно, че да зърне бялото на очите й, Манон се поклони.

Скърцането на кожени дрехи й подсказа, че Тринайсетте са последвали примера й.

Като вдигна глава, Майка Черноклюна вече стоеше пред нея.

Смърт, жестока и коварна, дебнеше в опръсканите й със златисто ониксови очи.

— Води ме при херцога — нареди баба й вместо поздрав.

Манон усети как Тринайсетте се напрягат. Не заради думите на Върховната вещица, а заради сестринството й, което сега прииждаше зад нея. Истинска рядкост беше да я следват така отблизо и да я бранят.

Но тази цитадела принадлежеше на хората — и демоните. А и се очертаваше дълъг престой, може би дори постоянен, ако съдеха по факта, че баба й водеше със себе си красивата тъмнокоса млада вещица, която в момента топлеше леглото й. Майка Черноклюна не си бе позволила безразсъдството да остане без допълнителна защита. Макар и Тринайсетте да й подсигуряваха достатъчна безопасност. Или поне би трябвало.

Манон едва се сдържа да не извади железните си нокти, като си представи каква заплаха можеше да ги дебне.

Вместо това се поклони отново и се обърна към високите отворени порти на Морат. Тринайсетте сториха на двете им с Майка Черноклюна път, сетне редиците им пак се затвориха като смъртоносна завеса. Не биваше да поемат никакви рискове, не и когато ставаше дума за наследницата и Върховната вещица.

С почти беззвучни стъпки Манон поведе баба си през тъмните коридори на крепостта. Тринайсетте и сестринството на матроната ги следваха неотлъчно. Слугите ги нямаше — или защото наблюдаваха скришом отнякъде, или защото се бяха разбягали, следвайки повелята на човешките си инстинкти.

Докато се изкачваха по първото от многото вити стълбища към съвещателната зала на херцога, Майка Черноклюна проговори:

— Имаш ли да докладваш нещо?

— Не, бабо.

Манон потисна импулса си да надникне към вещицата, към прошарената й със сребристо тъмна коса, към бледото лице, прорязано от древна омраза, към ръждясалите, вечно извадени на показ зъби.

Към лицето на Върховната вещица, която бе белязала Втората й, която бе хвърлила мъртвородената дъщеря на Астерин в огъня, отричайки й правото да я прегърне поне веднъж. Която след това бе пребила Втората й и я бе запратила на сигурна смърт в снеговете, а нея самата бе заслепявала с лъжлива история почти век.

Манон се питаше какви ли мисли препускат из главата на Астерин сега. Какво се въртеше в главите на Сорел и Веста, които бяха намерили Астерин в снега. И й бяха помогнали.

Без да продумат и дума на Манон.

Креатура на баба си — това беше Манон. Макар че доскоро ролята не й се беше струвала толкова омразна.

— Разбра ли кой е отговорен за взрива?

Робата на матроната се развяваше зад нея, докато крачеха по дългия, тесен коридор към съвещателната зала.

— Не, бабо.

Черните очи със златни пръски се стрелнаха към нея.

— Колко удобно, Водачке на Крилото, че се оплакваш от експериментите на херцога, а само дни след това Жълтоногите изгарят в подземията.

Идеално!, едва не възкликна Манон. Макар и да бяха загубили няколко сестринства, експлозията поне бе сложила край на развъждането на онези валгски изчадия. Но Манон усети как вниманието на Тринайсетте се приковава към гърба на баба й.

И нещо като страх пробяга през вените й.

Страх от обвинението на Майка Черноклюна и от границата, която Тринайсетте чертаеха… която бяха начертали още преди известно време.

Неподчинение. Това правеха през последните месеци. Ако Върховната вещица научеше, щеше да върже Манон за някой кол и да я бичува, докато не съдереше кожата от гърба й. Щеше да накара Тринайсетте да гледат, за да им покаже колко безсилни са да отбраняват наследницата, а после щеше да им наложи същото наказание. И навярно да ги облее със солена вода за финал, повтаряйки упражнението ден след ден.

— Дочух, че била робинята на херцога, онази, човешката жена — отвърна студено Манон. — Но тъй като и тя самата е била изпепелена, никой не може да го потвърди. Не исках да ти губя времето с клюки и теории.

— Тя му е била подвластна.

— Но не и огънят й от сенки.

Огънят от сенки — могъщата сила, способна да изпари враговете им за секунди в комбинация с огледалните вещерски кули, които трите матрони строяха във Ферианската падина. Но със загубата на Калтейн се лишаваха и от всепомитащото си оръжие.

А херцогът нямаше да приеме друг господар сега, когато кралят му беше мъртъв. Не признаваше правото на законния принц върху престола.

Баба й не отговори.

Другата фигура на игралната дъска — принцът със сапфирени очи, който някога бе изпаднал в плен на валгски принц.

Вече освободен. И съюзен с младата златокоса кралица.

Достигнаха вратите на залата и Манон прогони всички мисли от главата си, когато стражите с празни погледи отвориха черния камък пред тях.

Веднага щом съзря масата от черно стъкло и кой стоеше на нея, над сетивата й се разстла убийствено спокойствие.

Върнън: висок, върлинест, с вечната си мазна усмивка и дрехи в терасенско зелено.

А до него — златокос мъж с кожа, бледа като слонова кост.

От херцога нямаше и следа. Непознатият се обърна към тях. Дори баба й застина за миг.

Не заради красотата на младия мъж, нито заради силата в изваяното му тяло или изящните му черни дрехи. А заради златистите му очи. Същите като тези на Манон.

Очите на валгските крале.

* * *

Манон начерта в главата си карта на изходите, прозорците, оръжията, които щяха да използват с Тринайсетте при бягството си. Инстинктът я подтикна да пристъпи пред баба си; обучението я накара да хване дръжките на двата си ножа още преди златоокият да е мигнал.

Той обаче впери валгските си очи в нея. И се усмихна.

— Водачке на Крилото. — Погледна към баба й и кимна. — Майко Черноклюна.

Гласът му беше чувствен, прекрасен и жесток. Но тонът му, повелителната нотка в него…

Самодоволната усмивка на Върнън изглеждаше някак напрегната, смуглата му кожа бе твърде бледа.

— Кой си ти? — рече Манон на непознатия; по-скоро заповед, отколкото въпрос.

Мъжът кимна към свободните места около масата.

— Отлично се досещаш кой съм, Манон Черноклюна.

Перингтън. Незнайно как в друго тяло. Защото…

Защото онова другосветско, противно нещо, което често бе виждала да наднича през очите му… сега стоеше пред нея от плът и кръв.

Изопнатото лице на Майка Черноклюна й говореше, че и тя вече е наясно.

— Омръзна ми да нося онова провиснало месо — обясни той, настанявайки се с котешка грация на стола до Върнън. После махна с дългите си, мощни пръсти. — Враговете ми знаят кой съм. Защо да крия от съюзниците си?

Върнън се поклони и пророни:

— Господарю Ераван, позволете да донеса на Майка Черноклюна нещо за пийване. Дълго е пътувала.

Манон премери с поглед високия, длъгнест мъж. Вече им беше поднесъл два дара: уважение към баба й и истинското име на херцога. Ераван.

Стана й чудно какво ли знаеше за него Гислейн, която сега стоеше на пост в коридора.

Валгският крал кимна с благоволение. Лордът на Перант отиде с бързи стъпки до малката масичка до стената и взе една кана, а Манон и Майка Черноклюна заеха местата срещу демонския крал.

Уважение — нещото, което Върнън нито веднъж не беше проявил без саркастичната си усмивчица. Сега обаче…

Може би сега, когато лордът на Перант най-сетне беше осъзнал що за чудовище държеше повода му, отчаяно си търсеше съюзници. Знаеше, че Манон… че Манон наистина може да е имала пръст във взрива.

Тя пое една от чашите от резбовани рога, които Върнън сервира пред тях, но не отпи от водата. Баба й също.

От другата страна на масата Ераван се усмихна леко. В изражението му не прозираше нито мрак, нито поквара, като че имаше силата да държи истинската си природа в тайна. Само очите му я издаваха. Нейните очи.

Зад двете с баба й останаха само Вторите им, а другите вещици от Тринайсетте и сестринството на Майка Черноклюна ги чакаха в коридора зад затворените врати.

Манон се чувстваше в капан в залата на валгския крал.

— Е — подхвана Ераван, оглеждайки ги така, че Манон стисна устни, за да не оголи зъби насреща му, — готови ли са войските във Ферианската падина?

Баба й склони да кимне леко насреща му.

— Потеглят по залез-слънце. За два дни ще стигнат до Рифтхолд.

Манон не смееше да помръдне в стола си.

— Изпращаш войската в Рифтхолд?

Демонският крал присви очи.

— Изпращам теб в Рифтхолд, за да ми върнеш града. Като изпълниш мисията си, ферианският легион ще бъде разставен там под командването на Искра Жълтонога.

Рифтхолд. Най-сетне, най-сетне щяха да се сражават, да проверят как ще се справят уивърните им в битка…

— Очакват ли атаката?

Безжизнена усмивка.

— Силите ни ще ги връхлетят твърде бързо, за да ги достигне вест.

Именно заради това им съобщаваше чак сега.

Манон потупа с крак по каменния под, нетърпелива да се впусне в действие, да започне подготовката на воините си.

— Колко от сестринствата в Морат да взема на север?

— Искра потегля с втората половина от въздушния ни легион. Предполагам, че няма да са необходими много от моратските сестринства.

Предизвикателство… и изпитание.

Манон се замисли.

— Ще взема Тринайсетте и две придружаващи сестринства.

Нямаше нужда да разкриват на враговете си колко сестринства летяха във въздушния легион, нито пък всичките да тръгват на война, при положение че дори само Тринайсетте несъмнено можеха да превземат столицата.

Ераван просто килна глава в знак на съгласие. Майка Черноклюна й кимна едва забележимо — на по-голямо одобрение Манон не можеше да се надява.

— Ами принцът? — попита тя.

Крал. Крал Дориан.

Върховната вещица й стрелна възмутен поглед, но демонът отговори:

— Искам ти лично да ми го доведеш. Ако оцелее след щурма.

А тъй като огнената кралица си беше тръгнала, Дориан Хавилиард и градът му бяха беззащитни.

Не че я интересуваше. Все пак водеха война.

Трябваше само да я спечели и да се прибере у дома, в Пустошта. Макар че този мъж, този демонски крал можеше да отстъпи от обещанието си.

Но за това щеше да мисли по-късно. Сега… сега я чакаше истинска битка. Вече долавяше дивата й песен в кръвта си.

Демонският крал и баба й продължаваха разговора, ето защо Манон прогони от главата си мелодията на дрънчащи щитове и сблъскващи се мечове за достатъчно дълго, че да чуе думите им.

— След като превземете столицата, искам онези кораби в Ейвъри.

— Хората от Сребърното езеро са дали съгласието си?

Баба й огледа картата, застопорена с гладки камъчета върху стъклената маса. Манон последва погледа й до Сребърното езеро в далечния край на Ейвъри и до града, сгушен до Белия зъб: Аниел.

Перингтън — Ераван — сви широките си рамене.

— Тамошният лорд още не се е заклел във вярност нито на мен, нито на краля момче. Но очаквам, като научи за падението на Рифтхолд, пратениците му веднага да допълзят до прага ни. — Бегла усмивка. — Крепостта им край Западните водопади на езерото още носи белезите от последния поход на армията ни. Виждал съм безбройните паметници от онази война в Аниел; лордът ще се досети колко лесно мога отново да превърна града му в костница.

Манон пак заоглежда картата, потискайки въпросите си.

Древен. Валгският крал беше толкова древен, че я караше да се чувства млада. В сравнение с него дори баба й беше като дете.

И навярно Майка Черноклюна бе постъпила глупаво, тласвайки ги към съюз с това същество. Манон се насили да срещне очите му.

— Ако имаме укрепления в Морат, Рифтхолд и Аниел, покриваме само южната половина на Адарлан. Ами на север от Ферианската падина? И на юг от Адарлан?

— Белхейвън продължава да е под мой контрол; тамошните лордове и търговци ламтят за злато. Мелисанде… — Златните очи на демонския крал се приковаха в една точка на запад отвъд планината. — Ейлве тъне в разруха под него, а Фенхароу, на изток, е запустяла кланица. В интерес на Мелисанде е да поддържа съюза си с мен, особено като се има предвид, че Терасен е останал без пукната пара. — Кралят плъзна поглед на север. — Елин Галантиус би трябвало вече да е достигнала двореца си. А когато Рифтхолд се превърне в пепелище, тя също ще се почувства много самотна на Север. Наследницата на Бранън няма съюзници на този континент. Вече не.

Манон обаче забеляза, че очите на краля демон отскочиха към Ейлве — само за част от секундата.

Тя надникна към баба си, която я гледаше с притихнало изражение, вещаещо смърт, ако Манон дръзнеше да каже нещо. Въпреки това тя се обърна към Ераван.

— Столицата ти е сърцето на търговията ти. Ако я нападна с легиона ми, няма да ти останат много човешки съюзници…

— Доколкото знам, Манон Черноклюна, легионът е мой.

Манон устоя на горящия му поглед, макар и да я събличаше гола.

— Ако опустошиш Рифтхолд — подхвана тя с безизразен тон, — владетели като лорда на Аниел и кралицата на Мелисанде, както и лордовете на Фенхароу може да решат, че си струва да поемат риска да се обединят срещу теб. Щом си готов да разрушиш собствената си столица, защо да вярват на обещанията ти за съюзничество? Първо обяви с декрет, че кралят и кралицата са врагове на континента. Представи ни като освободители на Рифтхолд, не като завоеватели, и останалите владетели ще си помислят дали да се обединят с Терасен. Ще разруша града достатъчно, че да им демонстрирам могъществото ни, но ще забраня на войската от Железни зъби да го изравняват със земята.

Златните му очи се присвиха в размишление.

Манон съзнаваше, че баба й е на косъм да забие нокти в бузата й, но остана с все така изправени рамене. Не я беше грижа за града и жителите му. Тази война наистина можеше да се обърне срещу тях, ако унищожението на Рифтхолд обединеше разпръснатите им врагове… което пък щеше да отложи завръщането на Черноклюните в Пустошта.

Очите на Върнън срещнаха нейните. Страх — и пресметливост. Той се извърна към Ераван.

— Водачката на Крилото има право, милорд.

Какво й убягваше? Върнън знаеше нещо.

Ераван обаче наклони глава и златистата му коса се спусна по челото му.

— Ето защо си Водачка на Крилото ми, Манон Черноклюна, и защо Искра Жълтонога не ти отне поста.

Отвращение и гордост подеха битка в съзнанието й, но тя само кимна.

— И още нещо.

Манон остана неподвижна и в очакване.

Демонският крал се настани удобно в стола си.

— В Рифтхолд има една стъклена стена. Няма как да я пропуснеш. — Манон я знаеше, беше кацала отгоре й. — Поразруши града, колкото да вселиш страх, да покажеш силата ни. Но тази стена… Искам да я повалиш.

— Защо? — беше единственият й отговор.

Златните му очи се нажежиха като живи въглени.

— Защото унищожението на един символ може да прекърши духа на народа също колкото кръвопролитията.

Стъклената стена — мощта на Елин Галантиус. И милостта й. Манон кимна и чак тогава откъсна очи от неговите. Кралят направи жест с брадичка към затворените врати — безмълвен знак, че са свободни.

Манон напусна залата още преди той да се е обърнал към Върнън. Чак когато се отдалечи, й хрумна, че трябваше да остане, за да брани Майка Черноклюна.

* * *

Тринайсетте не проговориха, докато не кацнаха в личната си оръжейна във военния лагер; не бяха рискували дори докато оседлаваха уивърните си в новото им гнездо.

Двете придружаващи сестринства, избрани от Манон — и двете от Черноклюните, прелетяха през пушилката и мрака, които вечно се виеха около Морат, на път към собствените им оръжейни. И по-добре.

Застанала в калта пред набързо скалъпения лабиринт от ковачници и палатки, Манон обяви на събралите се пред нея Тринайсетте:

— Излитаме след трийсет минути.

Зад тях ковачи и прислужници вече бързаха да навлекат броните на завързаните с вериги уивърни.

Ако бяха достатъчно умни и пъргави, нямаше да свършат в челюстите им. Небесносинята женска на Астерин тъкмо оглеждаше гладно мъжа до себе си.

Манон се изкушаваше да види дали ще го схруска, но върна погледа си към сестринството.

— Ако имаме късмет, ще пристигнем преди Искра и ще дадем тон на щурма. Ако не, ще я намерим и ще спрем клането. Принце, оставете на мен. — Докато изричаше последното, не дръзна да надзърне към Астерин. — Жълтоногите несъмнено ще опитат да вземат главата му. Искам да го предотвратите.

А може би беше добра идея междувременно да умъртвят Искра. В битките постоянно се случваха непредвидени събития.

Тринайсетте сведоха покорно глави. Манон кимна през рамо към оръжейната под една от паянтовите палатки.

— Пълно снаряжение. — Устните й се извиха в режеща усмивка. — Трябва да сме в най-добрия си вид за първата ни грандиозна изява.

Отвърнаха й дванайсет също толкова свирепи усмивки и вещиците се отправиха към масите и поставките, където през последните месеци бяха изработвани старателно броните им.

Само Астерин остана до нея, а когато Гислейн мина покрай тях, Манон я сграбчи за ръката и извиси глас над дрънченето на наковални и рева на уивърните.

— Кажи ни какво знаеш за Ераван! — Гислейн, чиято тъмна кожа изглеждаше пребледняла, отвори уста, но Манон я прекъсна остро: — Накратко.

Гислейн преглътна тежко и кимна, докато останалите от Тринайсетте се приготвяха за битка зад гърба й. Книжовницата воин зашепна така, че само Манон и Астерин да я чуват.

— Той е един от тримата валгски крале, нападнали света ни в зората на времето. Останалите двама или загинали, или били прокудени обратно в тъмното им измерение. Ераван останал тук с малката си армия. Дошъл на този континент, след като Майев и Бранън сразили войската му, и хиляда години тайно възвръщал числеността й в дълбините на Белия зъб. Когато бил готов, когато усетил, че огънят на крал Бранън гасне, Ераван решил да завоюва този континент. Според легендите бил победен от дъщерята на Бранън и човешкия й спътник.

Астерин изсумтя.

— Струва ми се, че легендите грешат.

Манон пусна ръката на Гислейн.

— Подготвяй се. Разкажи и на останалите, когато можеш.

Гислейн се поклони и закрачи към оръжейната.

Манон игнорира присвития поглед на Астерин. Сега не му беше времето за такъв разговор.

Сетне намери немия ковач на обичайното му място. По очерненото му със сажди лице се стичаха струйки пот, но изражението му беше спокойно, когато отгърна платнището от тезгяха си, за да разкрие бронята й. Излъскана, готова.

Костюмът от тъмен метал беше старателно изработен да наподобява уивърнски люспи. Манон прокара пръст по застъпващите се пластини и вдигна едната ръкавица, съвършено следваща очертанията на ръката й.

— Прекрасна е.

Ужасяваща, но прекрасна. Стана й чудно как ли ковачът приемаше факта, че й беше сътворил броня, с която да сее смърт сред братята му човеци. Червендалестото му лице не разкриваше нищо.

Тя свали червената си пелерина и започна да облича отделните части на доспехите си. Пасваха й като втора кожа, гъвкави и пластични, където трябваше, здрави и неподатливи на местата, от които зависеше животът й.

Като приключи, ковачът я огледа и кимна одобрително, после бръкна под тезгяха и извади друг предмет отгоре му. В първия момент Манон можеше единствено да се взира в коронования шлем.

Беше изкован от същия тъмен метал, а носните и челни предпазители имаха такава форма, че скриваха по-голямата част от лицето й — с изключение на устата й. И железните й зъби. Шестте върха на короната стърчаха нагоре като малки мечове.

Шлем на завоевател. На демон.

Манон долови погледите на Тринайсетте, вече въоръжени, докато подпъхваше плитката си отзад в бронята си и слагаше шлема на главата си.

Пасна й отлично и вътрешността му охлади пламналата й кожа. Макар и голяма част от лицето й да беше скрита в сенките му, видя съвсем ясно как ковачът кимва одобрително.

Не знаеше защо си прави труда, но нещо я накара да му благодари.

Поредното сдържано кимване беше единственият му отговор, преди Манон да си тръгне от тезгяха му.

Войниците се отдръпваха от пътя й, щом излезе с устремена крачка от оръжейната, давайки сигнал на Тринайсетте. После яхна Абраксос, пременен в новата му броня.

Накрая, без да обърне поглед към Морат, излетя със сестринството си в сивото небе.