Сара Дж. Маас
Империя на бури (6)

4

Едион и Роуан не позволиха на вестоносеца на Дароу да се върне преди тях и да предупреди лордовете кога да ги очакват. Ако това беше някакъв ловък ход, с който да ги поставят в неизгодна позиция, независимо че Муртауг и Рен им бяха помогнали през пролетта, то трябваше все някак да си възвърнат предимството.

Елин започваше да си мисли, че е редно да възприеме дъждовното време като поличба. А може би възрастта на Муртауг подсигуряваше удобен повод Дароу да я подложи на изпитание. Наложи й се да овладее гнева си при тази идея.

Странноприемницата се намираше на един кръстопът в началото на Оуквалд. Претъпкана беше заради дъждовната нощ, ето защо си платиха двойно, за да приберат конете под навеса. Елин имаше основание да вярва, че само с една дума, с една искрица от легендарния си огън можеше да им освободи място не само в конюшнята, но и в странноприемницата.

Лизандра беше вървяла на километър пред тях и щом пристигнаха, се показа от храсталака да кимне на Елин с подгизналата си козинеста глава. Беше безопасно.

В странноприемницата нямаше свободни стаи, а и самата пивница беше претъпкана с пътници, ловджии и всякакви други, търсещи укритие от пороя. Някои дори бяха насядали до стените и на Елин й се струваше, че с приятелите й така ще прекарат нощта след края на срещата.

Няколко глави се завъртяха към тях, като влязоха, но провисналите им от дъжда качулки и пелерини прикриваха лицата и оръжията им, затова главите бързо се върнаха към питиетата, картите или пиянските песни.

Лизандра най-сетне се беше преобразила в човек и вярна на клетвата си отпреди няколко месеца, беше смалила някога пищната си гръд. Независимо от онова, което ги очакваше в самостоятелната трапезария в дъното на странноприемницата, Елин се подсмихна на жената хамелеон.

— По-добре ли е така? — попита я шепнешком над главата на Еванджелин, докато вестоносецът на Дароу крачеше през тълпата редом с Едион.

Усмивката на Лизандра беше почти дивашка.

— О, нямаш представа.

Елин можеше да се закълне, че Роуан се засмя зад тях.

Вестоносецът и Едион свърнаха по един коридор. Смътната светлина от свещите се отразяваше в капките дъждовна вода, която още се стичаше по кръглия изподран щит, препасан през гърба на братовчед й. Вълкът на Севера, който, макар и печелил множество битки с елфическата си скорост и сила, беше заслужил уважението и предаността на легиона си като човек. Елин, все още в елфическата си форма, се питаше дали не е трябвало и тя да се върне към някогашния си вид.

Рен Алсбрук ги чакаше в трапезарията. Рен, още един приятел от детството й, когото едва не уби — когото опита да убие миналата зима — и който нямаше представа в какво се е превърнала; който бе живял в апартамента й, без да съзнава, че е отседнал при загубената си кралица. А Муртауг… Имаше бегли спомени за него, най-яркият от които бе как седи на трапезата на чичо й и тайничко й дава допълнително къпинови тарталети.

Единственото добро нещо, което им бе останало, малкото сигурност, до последно се дължаха на Едион — драскотините по щита му го доказваха съвсем явно. Принос за това имаха и тримата мъже, чакащи я в трапезарията.

Раменете на Елин започнаха да се превиват напред, но Едион и вестоносецът спряха пред дървена врата и почукаха веднъж. Лапичка прелетя покрай прасеца й с развята опашка и се изтръска отново, разпръсквайки навсякъде капки вода. Елин се усмихна, а Лизандра изсумтя. Водеха мокро куче на тайна среща — изключително кралско поведение.

Но Елин беше обещала пред себе си още преди месеци, че няма да се преструва на нещо, което не е. Пълзяла беше през мрак, кръв и отчаяние — и беше оцеляла. Лорд Дароу можеше да им предложи армия и средства за войната… ала тя имаше и двете. Колкото повече, толкова по-добре, ала… и тя не идваше с празни ръце. Беше се погрижила за себе си. За всички им.

Елин изправи рамене, а Едион влезе в стаята и веднага заговори на хората вътре:

— Типично за вас, копелета такива, да ни накарате да бъхтим толкова път в дъжда само защото ви е страх да се измокрите. Рен, нацупен… естествено. Муртауг, за мен е удоволствие, както винаги. Дароу, косата ти изглежда не по-добре от моята.

Някой му отвърна със сух, студен глас:

— Като се има предвид колко потайна среща ни беше уредил, Едион, човек ще си помисли, че се прокрадваш през собственото си кралство.

Елин достигна открехнатата врата, умувайки дали си струва да започне разговора, като каже на глупаците вътре да приказват по-тихо, но…

Те точно това правеха. С елфическия си слух тя долови повече от звуците, достъпни за човешкото ухо. Мина пред Лизандра и Еванджелин и спря на вратата, за да огледа самостоятелната трапезария.

Един прозорец, открехнат за проветрение. Бумтяща камина и голяма правоъгълна маса пред нея, отрупана с празни чинии, трохи и очукани подноси. На нея седяха двама старци и единият шепнеше нещо в ухото на вестоносеца, препалено тихо дори за елфическия й слух; младият мъж се поклони на всички им и напусна стаята. Двамата старци се поизправиха, надничайки покрай Едион — към нея.

Елин съсредоточи вниманието си към тъмнокосия младеж до камината, опрял ръка в полицата над нея. Белязаното му, загоряло от слънцето лице изглеждаше някак отпуснато.

Спомняше си двата еднакви меча на гърба му. Тъмните му, пламтящи очи.

Тя свали качулката си с пресъхнала уста. Рен Алсбрук подскочи.

Старците бяха станали на крака. Елин познаваше единия от тях.

Зачуди се как не беше разпознала Муртауг в нощта, когато бе отишла да коли наред в онзи склад. Особено при положение че именно той я беше възпрял.

Другият старец… макар и сбръчкано, лицето му изглеждаше силно — калено. Лишено от всякаква радост и топлина. Лице на мъж, свикнал да става неговото, да му се подчиняват безропотно. Тялото му беше слабо и жилесто, но гръбнакът му още беше опънат като струна. Очевидно не воюваше с меч, а с ума си.

Прачичо й Орлон беше и двете. А и мил човек, нито веднъж не беше чула строга или гневна дума от него. Този тук обаче… Елин впи поглед в сивите очи на Дароу — хищник, разпознал хищник.

— Лорд Дароу — килна глава тя. Не можа да сдържи кривата си усмивка. — Май уютно сте се настанили.

Безизразното лице на Дароу не трепна. Не го впечатляваше с остроумието си.

Е, все тая.

Елин го загледа в очакване, нямаше намерение да откъсва очи от него, докато не й се поклонеше.

Той само кимна леко.

— Малко по-ниско — измърка тя.

Едион й стрелна предупредителен поглед.

Дароу не й се подчини.

Муртауг й се поклони дълбоко вместо двама им и каза:

— Ваше Величество. Простете, че изпратихме вестоносеца да ви доведе, но внукът ми се тревожи за здравето ми. — Той опита да се усмихне. — Понякога ме влудява със суетенето си.

Без да обръща внимание на дядо си, Рен се отблъсна от полицата над камината и заобиколи масата, изпълвайки стаята с тропота на ботушите си.

— Знаел си — пророни на Едион.

Лизандра затвори вратата и каза на Еванджелин да застане до прозореца с Лапичка, все някой трябваше да следи за любопитни погледи. Едион се поусмихна на Рен.

— Изненада.

Преди младият лорд да отговори, Роуан застана до Елин и свали качулката си.

Мъжете се сковаха пред разбуленото величие на елфическия воин — очите му вече мътнееха от ярост. И се впиваха в лорд Дароу.

— Такова нещо не съм виждал от цяла вечност — пророни Дароу.

Муртауг овладя смайването си — примесено с малко страх може би — достатъчно, че да посочи с ръка празните столове срещу тях.

— Заповядайте, настанете се. И извинете за неразборията. Не предполагахме, че вестоносецът ще ви доведе толкова бързо. — Елин не благоволи да седне. Нито пък спътниците й. Муртауг добави: — Можем да поръчаме прясна храна, ако желаете. Сигурно умирате от глад.

Рен прати на дядо си недоумяващ поглед, който й каза достатъчно за отношението на бунтовника към нея.

Лорд Дароу пак я наблюдаваше. Преценяваше я.

Смирение — благодарност. Трябваше да опита; можеше да опита, по дяволите. Дароу се беше жертвал за нейното кралство; имаше да й предложи войска и пари за предстоящата битка с Ераван. Тя самата беше свикала тази среща; тя беше поканила лордовете. Какво от това, че сбирката се състоеше на друго място? Нали всички бяха тук. Това трябваше да й стига.

Елин се насили да иде до масата. Да заеме мястото пред Дароу и Муртауг.

Рен остана прав, следейки движенията й с тъмен огън в очите.

Тя му проговори тихо:

— Благодаря ти… задето помогна на капитан Уестфол миналата пролет.

Нервно мускулче потрепна в челюстта на Рен, но той отвърна:

— Как е той? Едион спомена в писмото си, че бил ранен.

— Последно го видях, когато заминаваше към лечителите в Антика. Към Торе Сесме.

— Радвам се.

— Ще бъдете ли така добри да ме просветлите откъде се познавате, или очаквате да се досетя сам? — обади се лорд Дароу.

Тонът му накара Елин да преброи наум до десет. В крайна сметка отговори Едион, заемайки мястото до нея.

— Внимавай как ни приказваш, Дароу!

Дароу сключи на масата пред себе си чворестите си, но добре поддържани пръсти.

— Или какво? Да не би да ме превърнете в пепел, принцесо? Да стопите костите ми?

Лизандра седна до Едион и попита с вкоренената си безобидна любезност:

— Случайно да е останала вода в онази кана? Пътят през бурята доста ни умори.

На Елин й идеше да я целуне заради благородния опит да притъпи острото като бръснач напрежение около масата.

— А смея ли да се поинтересувам коя сте вие?

Дароу изгледа свъсено прелестната хубавица, чиито вирнати в ъгълчетата очи не се смутиха от острия му поглед, провокиран въпреки вежливите й думи. Вярно — нямаше как да знае с кого пътуваха. Нито какви дарби имаха.

— Лизандра — отговори му Едион, който свали щита от гърба си и го остави на пода зад тях с тежко тупване. — Лейди на Каравер.

— Няма такова място — отсече Дароу.

Елин сви рамене.

— Вече има. — Лизандра беше избрала името, каквото и да значеше то, преди седмица: скочи на крака посред нощ и го изкрещя към Елин веднага щом се овладя достатъчно, че да си върне човешкия облик. На Елин не й се вярваше скоро да забрави как изглежда призрачен леопард, мъчещ се да проговори. Тя се поусмихна на Рен, който още я наблюдаваше като ястреб. — Позволих си да откупя земята, от която се отказа семейството ти. Май двамата ще бъдете съседи.

— А мога ли да попитам — продължи Дароу, стиснал устни при вида на белега от изгаряне върху татуировката на Лизандра, който се виждаше, каквато и форма да придобиеше тя — от какво потекло е лейди Лизандра?

— Не свиках тази среща, за да обсъждаме потекла и корени — парира го с равен тон Елин.

Надникна към Роуан, който кимна в уверение на това, че персоналът на странноприемницата е далеч от трапезарията и никой не ги подслушва.

Елфическият й принц отиде при масичката до стената, за да занесе вода на Лизандра. Подуши я и Елин не се съмняваше, че е влял магията си в нея, за да я провери за отрова и други вещества, докато четири чаши се носеха към тях на крилете на призрачен вятър.

Тримата лордове гледаха в смаяна притихналост. Роуан седна на масата и разля небрежно водата, после извика и пета чаша, напълни я и я изпрати по въздуха на Еванджелин. Момичето се усмихна на магическия му жест и продължи да зяпа през оплискания с дъжд прозорец. Слушаше внимателно разговора, преструвайки се на хубавичко, безполезно хлапе, точно както я беше научила Лизандра.

Лорд Дароу се обади пръв.

— Явно елфическият ви воин има и други умения, освен безмилостна жестокост.

— Ако срещата ни бъде прекъсната от вражески сили — отвърна кротко Елин, — ще сте благодарен за безмилостната му жестокост, лорд Дароу.

— Ами вашите умения? И за тях ли трябва да съм благодарен?

Не я беше грижа как бе научил. Просто килна глава, решена поне този път да подбере прецизно всяка своя дума.

— Да не би да имате предпочитания относно уменията ми?

Усмивката на Дароу беше безрадостна.

— Малко самоконтрол ще ви е от полза, Ваше Височество.

От двете й страни нервите на Роуан и Едион се обтегнаха като тетива на лък. Но щом тя успяваше да сдържа гнева си, и те щяха да се справят…

Ваше Височество. Не Величество.

— Ще обмисля предложението ви — отвърна накрая с тънка усмивка. — А що се отнася до причината с двора ми да ви повикаме на среща…

— Двор? — повдигна сребристите си вежди лорд Дароу. Сетне обходи с ленив поглед Лизандра, Едион и накрая Роуан. Рен ги зяпаше с нещо като копнеж, а може би и ужас, изписан по лицето му. — Това ли наричате двор?

— Естествено, ще бъде разширен, стигнем ли до Оринт…

— А като стана въпрос, не виждам как може да имате двор, след като още не сте кралица.

Брадичката й остана високо вирната.

— Не съм сигурна, че разбирам накъде биете.

Дароу отпи от бирата си. Трясъкът, с който остави халбата си на масата, отекна из цялата стая. До него Муртауг беше застинал като мъртвец.

— Всеки владетел на Терасен трябва да бъде одобрен от господстващите родове на отделните територии.

Лед, студен и древен, запука из вените й. На Елин й се щеше да го отдаде на омразното нещо, висящо около врата й.

— Да не би да твърдите — подхвана опасно тихо и огънят, пламнал в стомаха й, затанцува по езика й, — че макар да съм последната жива наследница на рода Галантиус, тронът ми още не ми принадлежи?

Долови как Роуан впи поглед в лицето й, но не извърна своя от лорд Дароу.

— Твърдя, принцесо, че макар да сте последната пряка потомка на Бранън, има и други възможности, други посоки, ако вие не бъдете одобрена.

— Уейлан, моля те — намеси се Муртауг. — Не дойдохме на срещата за това, а да обсъдим възраждането на кралството, да помогнем на Нейно Величество и да сключим съюз с нея.

Никой не го удостои с внимание.

— Други възможности, като например ваша милост? — Елин се обърна към Дароу.

Из устата й се виеше пушек. Тя го преглътна и едва не се задави с него.

Дароу дори не трепна.

— Нали не очаквате да позволим на деветнайсетгодишна наемна убийца, независимо от корените й, да влезе с маршова стъпка в кралството ни и да започне да се разпорежда с нас.

Премисли нещата, поеми дълбоко въздух. Армия, пари, подкрепа за пречупения ти народ. Това ти предлага Дароу, това може да спечелиш, ако само успееш да озаптиш проклетите си нерви.

Тя потуши огъня във вените си до мъждукащи въглени.

— Разбирам, че миналото ми може да се смята за непригодно…

— Намирам всичко около вас, принцесо, за непригодно. Изборът ви на приятели и членове на двора ви е само началото. Можете ли да ми обясните защо дружите с долнопробна курва и дори я пробутвате за дама? И защо един от лакеите на Майев седи до вас? — Той хвърли презрителен поглед към Роуан. — Принц Роуан, ако не се лъжа? — Явно беше навързал нещата от онова, което вестоносецът му беше прошепнал по-рано. — О, да, чували сме за вас. Колко интересно стечение на обстоятелствата: тъкмо когато кралството ни е най-слабо, а наследницата му — малолетна, един от най-доверените воини на Майев успява да си намери удобно местенце след толкова години на въздишки по земите ни. А може би правилният въпрос е защо да пълзите в краката на Майев, когато можете да управлявате рамо до рамо с принцеса Елин?

Струваше й доста усилия да не свие пръстите си в юмруци.

— Принц Роуан е мой каранам. Предаността му е отвъд всякакво съмнение.

— Каранам. Позабравена дума. Какво друго ви научи Майев в Доранел миналата пролет?

Тя стисна зъби, за да сдържи яростния си отговор, а Роуан докосна ръката й под масата — изражението му си оставаше все така отегчено, незаинтересовано. Спокойствието на бясна, притаена буря. Позволявате ли да взема думата, Ваше Величество?

Имаше чувството, че Роуан с огромно удоволствие щеше да разкъса Дароу на много малки парченца. Освен това не я напускаше усещането, че с огромно удоволствие би му помогнала.

Тя кимна леко; и бездруго беше загубила дар слово покрай борбата да овладее огъня си.

И честно казано, малко й дожаля за Дароу, когато елфическият принц впи в него поглед, наситен с тристагодишна свирепост.

— Обвинявате ме, че съм положил кръвна клетва пред кралицата ми, воден от зла умисъл?

В думите му нямаше нищо човешко, нито капка милост.

Дароу обаче не потрепна. Вместо това вдигна вежди към Едион, сетне се обърна към Елин и поклати глава.

— Отдали сте свещената клетва на този… елф?

Рен гледаше смаяно Едион, а белегът изпъкваше върху смуглата му кожа. Не беше успяла да го защити. Нито сестра му, когато магическата им академия се беше превърнала в кланица при нападението над Адарлан. Едион долови недоумението на Рен и поклати дискретно глава, сякаш да му каже: „Ще ти обясня по-късно“.

Роуан обаче се отпусна назад в стола си с лека усмивка — ужасяваща и кошмарна.

— В живота си съм срещал много принцеси, наследили цели кралства, лорд Дароу, и нека ви уверя, че никоя от тях не беше толкова глупава, че да разреши на елф да се възползва така от положението й, камо ли моята кралица. Но ако целях да се добера с лъжа до някой трон, щях да избера къде-къде по-мирно и проспериращо кралство. — Той сви рамене. — Пък и не смятам, че брат ми и сестра ми, намиращи се в тази стая, биха ме пощадили, ако подозираха, че мисля злото на кралицата и кралството им.

Едион кимна сериозно, а до него Лизандра изправи рамене — не от гняв или изненада, а от гордост. Жестът й съкруши сърцето на Елин толкова, колкото и го разведри.

Елин се усмихна бавно на Дароу, смирила пламъците във вените си.

— Колко време ви отне да съставите списък с нещата, за които можете да ме обидите или обвините по време на тази среща?

Вместо да отвърне на въпроса й, Дароу направи жест с брадичка към Едион.

— Доста си мълчалив тази вечер.

— Едва ли ще искаш да чуеш мислите ми точно в момента, Дароу — отбеляза Едион.

— Принц от друга раса е откраднал кръвната ти клетва, кралицата ти е наемна убийца, мъкнеща курви със себе си, а ти нямаш какво да кажеш?

Столът на Едион изскърца и Елин си позволи да надникне към него — братовчед й толкова силно беше вкопчил пръсти в подлакътниците му, че кокалчетата му се белееха.

Лизандра, макар и с видимо изопнат гръб, не направи удоволствието на Дароу да се изчерви от срам.

Търпението на Елин се изчерпа. Искри затанцуваха около пръстите й под масата.

Дароу обаче продължи, преди тя да проговори или да изпепели стаята.

— Ако още се надяваш да си спечелиш официален пост в Терасен, Едион, май е добра идея да провериш дали родата ти във Вендлин не е склонна да преразгледа предложението ти за брак отпреди толкова много години. Може пък да те приемат за член на семейството. Колко щеше да е различно всичко, ако с възлюбената ти принцеса Елин се бяхте сгодили, ако от Вендлин не бяха отхвърлили предложението официално да обединим кралствата си… навярно по повеля на Майев.

Той прати многозначителна усмивка на Роуан.

Светът й се наклони едва доловимо. Даже и Едион пребледня. Никой никога не беше намеквал пред нея, че е имало планове за венчаването им. Или че родът Ашривер наистина е оставил Терасен в момент на войни и разруха.

— Какво ще кажат хората за обичаната си принцеса спасителка — продължи умислено Дароу, полагайки длани върху масата, — като разберат как е прекарвала времето си тя, докато те са страдали? — Плесница в лицето, една и после още една. — Но — добави той — ти винаги си бил продажник, Едион. Въпреки че се питам дали принцеса Елин знае какво…

Елин атакува.

Не с огън, а със стомана.

Кинжалът, треперещ между пръстите на Дароу, блещукаше на светлината от бумтящата камина.

Тя изръмжа в лицето на стареца, докато Роуан и Едион се надигаха в столовете си, а Рен се пресягаше за оръжие, макар и пребледнял — пребледнял от ужас пред призрачния леопард, заел мястото на Лизандра.

Муртауг гледаше хамелеона с отворена уста. Дароу обаче се взираше ядно в Елин.

— Щом искате да обиждате мен, Дароу, заповядайте — изсъска му тя, почти долепила нос в неговия. — Но ако обидите приятелите ми още веднъж, няма да ви пощадя.

Тя впери взор в кинжала между разперените му пръсти — острието се беше разминало на косъм от луничавата му плът.

— Виждам, че сте наследили пламенния нрав на баща си — озъби се Дароу. — Така ли възнамерявате да управлявате кралството? Ако не харесвате някого, ще го заплашвате? — Той измъкна ръката си от острието и се отдръпна назад достатъчно, че да скръсти ръце на гърдите си. — Какво би казал Орлон за подобно хулиганско поведение?

— Мери си приказките, Дароу — предупреди го Едион.

Дароу вдигна вежди.

— Всичко, което постигнах, което пожертвах през последните десет години, беше в името на Орлон, за да почета паметта му и да спася кралството му — моето кралство. Няма да позволя на една разглезена, безочлива хлапачка да го унищожи с истеричните си пристъпи. Наслаждавахте ли се на рифтхолдските богатства през изминалите години, принцесо? Лесно ли забравихте нас, клетниците в Севера, докато си купувахте скъпи дрешки и служехте на чудовището, изклало семейството и приятелите ви?

Войска, пари и обединен Терасен.

— Дори братовчед ви, независимо от продажничеството си, ни помогна в Севера. А Рен Алсбрук… — той махна с ръка към Рен. — Знаете ли, че докато вие сте тънели в разкош, Рен и дядо му са търсили пари под дърво и камък, за да поддържат бунтовническото движение? Че са живели в коптори и са спали под коне?

— Достатъчно — прекъсна го Едион.

— Остави го да продължи — нареди Елин, облегна се назад в стола си и скръсти ръце.

— Какво друго има за казване, принцесо? Да не си въобразявате, че народът на Терасен ще се радва на кралица, служила на врага му? Споделяла леглото си със сина на врага?

Дълбокото ръмжене на Лизандра разклати чашите по масата.

Дароу продължи невъзмутимо:

— Кралица, която сега несъмнено дели постелята си с елфически принц, служил на другия ни враг. Как смятате, че ще се преглътне това?

Елин не искаше да знае как се е досетил Дароу, какво бе прочел помежду им.

— Не е ваша работа кой споделя леглото ми — обяви тя.

— Именно по тази причина не сте подходяща за трона. Работа на всички нас е кой споделя леглото на кралицата. Ще излъжете ли народа ни за миналото си, ще отречете ли, че сте служили на детронирания крал… и на сина му, макар и по различен начин?

Под масата Роуан стрелна ръка да хване нейната; пръстите му бяха обвити с лед, който укроти огъня, припламващ в ноктите й. В хватката му нямаше нито предупреждение, нито упрек, просто й даваше да разбере, че и той едва се сдържа да не разбие платото за храна в лицето на Дароу.

Ето защо, преплитайки пръсти с тези на Роуан, не откъсна поглед от очите на лорда.

— Ще разкажа на моя народ — подхвана тихо, но не и плахо Елин — цялата истина. Ще им покажа белезите по гърба ми от Ендовиер, белезите по цялото ми тяло от годините, които прекарах като Селена Сардотиен, и ще им кажа, че новият крал на Адарлан не е чудовище. Ще им кажа, че с него имаме общ враг: кучия син в Морат. И че Дориан Хавилиард е единственият ни шанс за оцеляване, за бъдещ мир между кралствата ни.

— А ако се окаже, че не е? Ще разбиете ли каменния му дворец, както разбихте стъкления?

Каол я беше предупредил още преди месеци. Трябваше по-сериозно да обмисли факта, че хората вероятно щяха да настояват за начини да ограничат силата й. Силата на двора, който се събираше около нея. Ала нека Дароу вярва, че тя е разрушила стъкления дворец; че тя е убила краля. Така бе по-добре, отколкото да узнае катастрофалната истина.

— Ако все още желаете да бъдете част от Терасен — продължи Дароу, когато никой от тях не отвърна, — Едион със сигурност ще успее да ви намери място в Гибелния легион. Не сте ми необходима в Оринт.

Тя вирна вежди.

— Имате ли да ми казвате нещо друго?

Сивите му очи се вкамениха.

— Не признавам правото ви да управлявате кралството ни; не ви признавам за законна кралица на Терасен. На мое мнение са и лордовете Слоан, Айрънуд и Гунар, с които образуваме оцеляващото мнозинство от някогашния двор на чичо ви. Дори семейство Алсбрук да застане на ваша страна, ще имате един глас срещу четири. Генерал Ашривер не разполага нито със земи, нито с титла в Терасен, затова е лишен от право на глас. Що се отнася до лейди Лизандра, Каравер не е припозната територия; не признаваме и потеклото й, нито начина, по който сте откупили въпросните земи. — Официални думи, подобаващи на официално изявление. — Ако решите да се върнете в Оринт и да превземете насилствено трона, ще го приемем за измяна и повод за военни действия срещу вас. — Дароу извади от жакета си лист, съдържащ тържествена декларация и четири подписа в дъното. — От този момент нататък до следващо решение оставате законна принцеса на Терасен, но не и негова кралица.