Сара Дж. Маас
Империя на бури (57)

55

Дъхът прогаряше гърлото му с всяко вдишване, но Лоркан продължаваше да препуска през блатата, докато Елида се мъчеше да поддържа темпото му, без нито веднъж да се оплаче, макар и постоянно да оглеждаше небето с изцъклени, притъмнели очи.

Лоркан изпрати още един трепкащ пулс от силата си. Не към крилатата армия, летяща със страшна мощ недалеч пред тях, а по-надалеч — където и да се намираха Белотрън и кралицата му кучка в това гнило място. Ако илкените ги достигнеха преди Лоркан, Ключът на Уирда, който кучката носеше, щеше да е загубен. А Елида… Той изтика мислите си.

Илкените пореха въздуха, устремени към сърцето на блатата. Какво, по дяволите, водеше кралицата на такова място?

Елида изостана и се препъна в един сипаничав камък, а Лоркан я хвана под лакътя, преди да е паднала. Трябваше да побързат. Ако илкените им изскочеха изневиделица, ако му отнемеха отмъщението и ключа…

Лоркан разпращаше вълна след вълна от силата си във всички посоки.

Дори да забравеше за ключовете, не искаше да зърва лицето на Елида, ако илкените ги стигнеха първи. Ако двамата с нея намереха жалките останки от огнедишащата кучка и свитата й.

Нямаше къде да отидат.

В сърцето на това разложено място нямаше накъде да избягат, къде да се скрият.

Ераван ги беше проследил дотук. И беше изпратил петстотин илкена, за да му ги доведат. Щом тварите му ги бяха намерили насред морето и тази безгранична пустош, с лекота щяха да ги открият и ако опитаха да се скрият сред руините.

Всички се събраха мълчаливо на едно тревисто хълмче до рухналия храм и загледаха как черната мъглявина се сгъстява на хоризонта, а дълбоко в руините зад тях каменният сандък ги очакваше. Недокоснат.

Елин знаеше, че Ключалката не може да им помогне — само щяха да пропилеят времето си, вдигайки тежкия капак. Бранън можеше да се нареди на опашката с недоволни.

А Лоркан… беше някъде наблизо. Но затова щеше да мисли по-късно. Поне Фенрис и Гавриел оставаха с тях, вместо да се спуснат да изпълняват заповедта на Майев.

Впил очи в бързите, ципести криле на хоризонта, Роуан каза:

— Ще използваме храма. Ще ги принудим да влизат един по един на няколко ключови места.

Досущ като ято скакалци, илкените заприщваха облаците, светлината, небето. Глухо, мъгляво спокойствие обземаше Елин.

Осмина срещу петстотин.

Фенрис завърза чевръсто златистата си коса.

— Разделяме си ги и започваме да ги избиваме един по един. Преди да са доближили прекалено. Докато още са във въздуха.

Той потупа с крак земята и развъртя рамене, сякаш се отърсваше от хватката на кръвната клетва, която навярно ревеше в ухото му да убие Лоркан.

— Има и друг начин — обади се дрезгаво Елин.

— Не! — отсече Роуан.

Тя преглътна тежко и вдигна брадичка.

— Наоколо няма нищо и никого. Ако използвам ключа, рискът ще е нищожен…

Зъбите на Роуан просветнаха.

— Не, и точка по въпроса.

— Не приемам заповеди от теб — процеди с фатално спокойствие Елин.

Видя и усети как гневът на Роуан се надига със зашеметяваща скорост.

— Ще трябва да изтръгнеш ключа от студените ми, мъртви ръце.

И говореше сериозно, щеше да я принуди да го убие, за да използва ключа, преди да е взела Ключалката.

Едион се засмя горчиво.

— Искаше да демонстрираш силата си пред враговете ни, Елин. — Армията се приближаваше все повече и повече, а ледът и вятърът на Роуан се потриваха в нея, докато дълбаеше навътре към магията си. Едион посочи с брадичка към приближаващата орда. — Май Ераван ти изпраща отговора си.

— Обвиняваш мен за това? — изсъска тя насреща му.

Очите на Едион притъмняха.

— Трябваше да останем в Севера.

— Нямах избор, в случай че си забравил.

— Напротив — отвърна братовчед й. Никой от останалите, дори Роуан, не посмя да се намеси. — Още от самото начало имаше избор, но ти реши да се изперчиш с магията си.

Тя пристъпи към него, съзнавайки, че очите й вече пламтят.

— Да разбирам ли, че фазата „съвършена си“ е приключила?!

Едион сбърчи горната си устна.

— Това не ти е игра. Намираме се във война, а ти не спря да предизвикваш Ераван. Отказваш да обсъждаш замислите си с нас, да ни дадеш думата, при положение че ние сме водили войни…

— Не смей да ми приписваш вината за всичко.

Елин надникна в себе си — към силата в дълбините й. Надолу и все по надолу, до онази бездна с вечен огън.

— Сега не му е времето за такива разговори — обади се Гавриел.

Едион вдигна ръка към него в безмълвна, свирепа заповед да си държи езика зад зъбите.

— Къде са съюзниците ни, Елин? Къде са армиите ни? След всичките ни усилия имаме на своя страна само един пиратски лорд, който като нищо ще размисли, ако чуе за това от грешните хора.

Тя сдържа думите си. Време. Трябвало й бе време…

— Ако искаме да оцелеем — намеси се Роуан, — се налага да заемем позиции.

По върховете на пръстите й просветнаха живи въглени.

— Ще се преборим заедно. — Опита да не се обижда от вдигнатите им вежди и леко зейналите им усти. — Магията може да не издържи дълго срещу тях. Но стоманата ще го стори. — Тя кимна към Роуан, после към Едион. — Планирайте отбраната.

Те се подчиниха. Роуан застана до нея и сложи ръка на кръста й. Единствената подкрепа, която щеше да й покаже, защото знаеше — и двамата знаеха, — че сама трябваше да се защити в този спор. Принцът й попита другите елфи:

— С колко стрели разполагаме?

— Десет пълни колчана — отвърна Гавриел, надничайки към Едион, който свали Меча на Оринт от гърба си и закопча ножницата му на хълбока си.

Лизандра, отново в човешки облик, стоеше на брега и наблюдаваше със скован гръб как илкените се роят на хоризонта.

Елин остави елфите да уточнят бойните си позиции и отиде до приятелката си.

— Не е нужно да се биеш с нас. Може да останеш с Манон, да следите заедно за нападение от другата посока.

Манон вече се катереше по една от срутените стени, преметнала колчан с обезпокоително малко стрели през гърба си до Ветросеч. Едион й беше наредил да провери другата страна на острова за неприятни изненади. Вещицата като че ли се канеше да оспори командата му, докато не осъзна, че на това бойно поле не тя бе главатарят.

Лизандра сплете на хлабава плитка черната си коса. Иначе златистата й кожа беше придобила болнав жълтеникав цвят.

— Не знам как са го правили толкова пъти. Векове наред.

— Откровено казано, и аз нямам представа — сподели Елин, надничайки през рамо към елфите, които обсъждаха разположението на блатата, посоката на вятъра и каквото друго можеха да използват.

Лизандра потри лицето си и изопна рамене.

— Блатните зверове лесно се палят. Подобно на един човек, когото познавам. — Елин я сръчка с лакът и хамелеонката се засмя, независимо от връхлитащата ги армия. — Мога да ги разлютя, да заплаша гнездата им. Така, когато илкените започнат да кацат…

— Няма да си имат работа само с нас.

Елин й се усмихна мрачно.

Но кожата на Лизандра си оставаше бледна, а дишането й — неравномерно. Елин преплете пръсти с нейните и ги стисна леко.

Лизандра й отговори със същото, после я пусна и преди да се преобрази, пророни:

— Ще ви дам сигнал, щом съм готова.

Елин просто кимна и остана на брега за момент, наблюдавайки как дългокраката бяла птица полита над блатото към сгъстяващата се тъмнина.

Обърна се към другите тъкмо навреме, за да види как Роуан прави знак с брадичка към Едион, Гавриел и Фенрис.

— Вашата задача е да ги насочите към нас.

— А вие какво ще правите? — попита братовчед й, плъзвайки поглед по трима им с Роуан и Дориан.

— Аз ще започна атаката — обяви Елин с танцуващи в очите й пламъци.

Роуан килна глава към нея.

— Нейно Величество иска да начене атаката. Така и ще стане. А когато онези твари се разпръснат в сляпа паника, нападаме и ние.

Едион я изгледа многозначително.

— Не пропускай този път.

— Задник — озъби му се тя.

С безрадостна усмивка Едион тръгна да донесе още оръжия от раниците им. Грабна по един колчан във всяка ръка и преметна един от лъковете през широкия си гръб до щита. Манон вече беше заела поста си на стената зад тях и слагаше стрела в другия му лък.

Роуан инструктира Дориан:

— Къси атаки. Избираш си цел, най-добре средата на някоя група, и изразходваш само колкото е необходимо от магията си. Не я пропилявай наведнъж. Хубаво е да се прицелваш в главите им.

— А като започнат да кацат? — попита Дориан, оглеждайки терена.

— Дръж щита си вдигнат и нападай само когато е възможно. Гърбът ти винаги да е към стената.

— Няма да допусна отново да му стана пленник.

Елин опита да не се замисля какво значеше това.

От стената над тях Манон, приготвила стрела в лъка си, заяви:

— Ако се стигне дотам, малки принце, ще те убия преди тях.

— Да не си посмяла — изсъска й Елин.

Никой от двамата не обърна внимание на предупреждението й. Вместо това Дориан каза:

— Благодаря ти.

— Никого няма да пленяват — изръмжа Елин и ги остави.

И нямаше да има втора, нито трета атака.

Само първата. Само нейната.

Може би беше време да провери колко дълбок е новият кладенец на силата й. Какво го обитаваше.

Може би беше време Морат да закрещи от ужас.

Елин отиде до брега и скочи на съседния остров от обрасли в трева камъни. Роуан пое мълчаливо след нея, следвайки всяко нейно движение. Чак когато достигнаха следващия хълм, той извърна към нея изопнато в решителна гримаса лице. Очите му бяха също толкова студени, колкото нейните.

Ала този път гневът му беше насочен към нея — по-бесен не го беше виждала от Миствард насам. Тя оголи зъби в зверска, демонична усмивка.

— Знам, знам. Просто добави предложението ми да използвам Ключа на Уирда към списъка с всичките ми ужасни изказвания и постъпки.

Плясъкът на гигантски ципести криле и оглушителните крясъци на илкените най-сетне започваха да ги застигат. Коленете й потрепериха, но тя потисна страха си, съзнавайки, че и Роуан, и останалите щяха да го надушат.

Затова се осмели да направи още крачка по наводнената, затънала в тръстики равнина — към армията от чудовища. Щяха да ги връхлетят до броени минути, а може би по-малко.

Отвратителният, противен Лоркан им беше дал време да се подготвят. Където и да се намираше копелето.

Роуан не понечи да я спре, когато направи още една крачка, и още една. Трябваше да се отдалечи от тях, да се увери, че всяко въгленче на магията й ще достигне враговете, без да пилее енергията си, за да ги доближава повече.

За целта трябваше да навлезе в блатото сама. Да изчака тварите да я приближат толкова, че да вижда зъбите им. Навярно вече знаеха кой върви през тръстиките към тях. Какво им беше намислила.

Въпреки това не спираха устрема си.

Някъде отдясно се чуха далечните ревове на блатни зверове — несъмнено погнали Лизандра. Елин се молеше да са изгладнели. И да харесват моратско месо.

— Елин.

Гласът на Роуан я достигна през вода, растения и вятър. Тя спря и надникна през рамо към брега, където принцът й като че ли едва се сдържаше да не тръгне след нея.

Силните, непоклатими костици на лицето му се бяха сключили в познатата й маска на воинска свирепост. Но боровозелените му очи блестяха от сдържана нежност, когато каза:

— Не забравяй коя си. По пътя натам и по пътя обратно. Не забравяй коя си. И че си моя.

Тя се замисли за новите, фини белези по гърба му — браздите от нейните нокти, които беше отказал да излекува с магията си и вместо това беше запечатал завинаги с морска вода, преди безсмъртното му тяло да ги е заличило. Белязала го беше като свой, прошепнал бе до устните й последния път, когато проникна в нея. Така че и той, и всеки друг, който видеше гърба му, да знае, че й принадлежи, че той е неин, а тя — негова.

И защото той беше неин, защото всичките бяха нейни…

Елин му обърна гръб и хукна през равнината.

С всяка стъпка към армията от илкени, чиито криле вече виждаше, следеше водите за зверовете, които Лизандра водеше след себе си, макар и вече да се спускаше все по-надълбоко в огнището на магията си.

От дни кръжеше около ръба й, наблюдавайки бушуващата лава на дъното на дълбоката бездна. И Роуан го знаеше. Фенрис и Гавриел също. Бранеше ги, сушеше дрехите им, избиваше дотегливите насекоми — безобидни начини да облекчи напрежението, да запази самообладание, да свикне с глъбините и натиска на силата си.

Защото, колкото повече се потапяше в нея, толкова повече тялото й, съзнанието й хлътваха под напора. И тогава настъпваше изтощението — когато напрежението надделяваше, когато магията се изцеждаше твърде бързо, твърде алчно, когато от нея не беше останала и капка, а тя продължаваше да дълбае.

Елин спря рязко в сърцето на равнината. Илкените я бяха зърнали да препуска и вече летяха към нея.

Без да подозират, че трима елфи се прокрадват към тях, готови да ги изтласкат с лъковете си към нейните пламъци.

Но дали щеше да прогори с тях щитовете им? Трябваше да изцеди силата си до последна капка, за да ги изпепели наведнъж. Пълното могъщество на Елин, носителката на огъня. И нито въгленче по-малко.

Затова изостави задръжките на цивилизацията, на съвестта си, на човешките закони и се гмурна в огъня си.

Полетя в пъклената бездна и почти забрави за влагата по кожата си, за нарастващия натиск в главата си.

Щеше да се устреми право надолу и да се изтласка от дъното, изнасяйки всичките си залежи от сила на повърхността. Тежестта щеше да е жестока. И най-голямото изпитание за контрола и мощта й. Лесно — толкова беше лесно да прониже като копие сърцевината от огън и пепел. Трудното беше да ги повлече нагоре със себе си; тогава можеше да се пропука.

Потъваше надълбоко и все по-надълбоко в магията си. През далечни, смъртни очи виждаше как илкените наближават със страшна скорост. Милост, ако някога са били човеци, навярно унищожението им щеше да е проява на милост.

Елин разбра, че е достигнала някогашното дъно на силата си, когато в кръвта й заехтя предупредителен камбанен звън. Въпреки това се втурна към горящите недра на ада.

Кралицата на огъня и сенките, Огнената наследница, Елин, Дивият огън, Огненото сърце…

Прогори всяко от званията си, превъплъщавайки се в тях, в онова, което другоземните пратеници я наричаха през зъби, когато докладваха за нарастващата крехка власт на кралицата дете от Терасен. Обещание, прошепнато в мрака.

Напрежението започна да изпълва главата й, вените й.

Далеч зад себе си, на безопасно разстояние от магията си, усети пулсиращите сили на Роуан и Дориан, които готвеха удара, отговор на нейния.

Елин се гмурна в неизследваните дълбини на могъществото си.

И огненият ад като че ли нямаше край.