Сара Дж. Маас
Империя на бури (13)

11

Манон Черноклюна кацна в Морат, повече от готова да реже гърла.

Всичко се беше объркало.

Всичко.

Уби онази кучка от Жълтоногите заедно с уивърна й, спаси краля със сапфирени очи и видя как елфическият принц заколва четирите вещици от Жълтоногите.

Пет. Пет Жълтоноги бяха мъртви или от нейната ръка, убити заради бездействието й. Пет сестри на Искра.

В крайна сметка почти не участва в унищожението на Рифтхолд, а го остави на другите. Въпреки това сложи коронования си шлем и нареди на Абраксос да отлети до най-високата кула на каменния дворец, откъдето да изреве победоносно — и да разгласи заповедта й.

Дори при далечните бели стени на града, където изтребваха стражите и уплашените жители, уивърните спряха при сигнала му за отбой. Всички сестринства до едно се подчиниха.

Тринайсетте я намериха само след броени секунди. Тя не им разказа какво се случило, но и Сорел, и Астерин впериха погледи в нея: първата, за да се увери, че не е пострадала по време на „атаката“, която уж се беше състояла, а втората — защото я бе придружила до Рифтхолд онзи ден, когато Манон беше оставила послание с валгска кръв до кралицата на Терасен.

След като уивърните на Тринайсетте накацаха по кулите на двореца, някои увиснали по външните им стени като котки или змии, Манон зачака Искра Жълтонога.

Сега, докато крачеше по сумрачните, вонящи коридори на Морат, пъхнала шлема си под мишница и следвана от Астерин и Сорел, разговорът им отново се разигра в главата й.

Искра кацна на единственото свободно място: едно кътче от покрива, намиращ се под Манон, която умишлено беше избрала точно тази позиция.

Кестенявата коса на вещицата се беше разплела от стегнатата й плитка, а надменното й лице беше оплискано с човешка кръв.

— Тази победа беше моя — озъби се тя на Манон.

Манон й отвърна изпод сянката на шлема си:

— Градът е мой.

— Аз трябваше да превзема Рифтхолд; от теб се искаше само да следиш атаката. — Блясък на железни зъби. На кулата отдясно на Манон Астерин изръмжа предупредително. Искра извърна тъмните си очи към русата вещица и отново оголи зъби. — Разкарай глутницата си кучки от града ми.

Манон премери с поглед Фендир, мъжкия уивърн на Искра.

— Достатъчен отпечатък остави. Постижението ти е отчетено.

Искра затрепери от гняв. Не заради думите й.

Вятърът беше изменил посоката си и сега духаше към нея.

Носеше й мириса на Манон.

— Коя? — кипна Искра. — Коя от сестрите ми закла?

Манон не трепна, не позволи на нито капка съжаление или тревога да се изпише по лицето й.

— Защо ми е да знам имената ви? Тя ме нападна, докато наближавах плячката си, решена да си присвои краля и готова да посегне на наследница заради това. Заслужи си наказанието. Особено като се има предвид, че плячката ми се измъкна, докато се разправях с нея.

Лъжкиня лъжкиня лъжкиня.

Манон оголи железните си зъби — единствената част от лицето й, видима под шлема.

— В двореца лежат труповете на още четири от твоите: уби ги елфическият принц, дошъл да спаси краля, докато аз се занимавах с твоята калпава кучка. Смятай се за щастливка, Искра Жълтонога, че няма да накажа и теб заради загубата си.

Смуглото лице на Искра бе пребледняло. Тя огледа Манон и Тринайсетте и рече:

— Прави каквото искаш с града. Твой е. — По устните й пробяга усмивка и посочи с ръка Манон. Тринайсетте застанаха нащрек около нея, извадиха тихо стрели и ги устремиха към наследницата на Жълтоногите. — Но ти, Водачке на Крилото… — Усмивката й се разшири и тя дръпна юздите на уивърна си, готова да поеме към небето. — Ти си лъжкиня, Убийцо на вещици.

После отлетя.

Не към града, а високо в небето.

До няколко минути вече се беше скрила от полезрението й, насочвайки се към Морат. Към бабата на Манон.

Манон погледна към Астерин, после и към Сорел, преди да свърнат по коридора към съвещателната зала на Ераван. Където бе наясно, че ги чакаха Искра, баба й и останалите матрони. И наистина, щом надникна зад ъгъла, зърна Третите и Четвъртите на няколко сестринства, които се гледаха една друга също толкова подозрително, колкото и мъжете с празни лица, застанали на пост пред двойната врата.

Манон се обърна към Втората и Третата си:

— Ще стане грозно.

— Ще се справим — увери я тихо Сорел.

Манон стисна шлема си малко по-силно.

— Ако срещата свърши зле, взимате Тринайсетте и напускате крепостта.

— Манон, не бива да влизаш с намерението да се предадеш — прошепна Астерин. — Отричай до последно. — Дори да се беше досетила, че Манон е убила онази вещица, за да спаси врага им, Сорел не каза нищо. Астерин додаде: — Къде да отидем?

— Нито знам, нито ме е грижа — отвърна Манон. — Но когато умра, Тринайсетте ще станат мишена на всеки, който ни има зъб. — Списъкът беше много, много дълъг. Тя погледна Втората си в очите. — Изведи ги оттук. На всяка цена.

Двете вещици се спогледаха. Сорел се намеси:

— Волята ти е заповед за нас, Водачке на Крилото.

Манон остана в очакване — очакваше възражението на Втората си, но Астерин само склони глава в знак на съгласие. Тъмните й очи горяха.

Възелът в гърдите на Манон се отпусна и тя завъртя рамене, преди да се обърне към залата. Астерин обаче сграбчи ръката й.

— Внимавай.

На Манон й хрумна да й се озъби, да я нарече безгръбначна глупачка, но… беше виждала на какво е способна баба й. Астерин носеше доказателствата върху плътта си.

Нямаше намерение да влиза в залата с гузно изражение на лице, с вид на лъжкиня. Не — щеше да накара Искра да се мъчи докрай.

Ето защо вдиша дълбоко и тръгна с обичайната си буреносна походка, докато призрачен вятър развяваше червената й пелерина зад нея.

С наближаването им всички впериха погледи в тях. Но това се очакваше.

Манон не благоволи да поздрави Третите и Четвъртите, струпани пред вратата, макар и да ги огледа с периферното си зрение. Две млади от сестринството на Искра. Шест стари с ръждясали железни зъби от сестринствата на матроните. И…

Имаше още две млади вещици с превръзки от сплетена синя кожа на челата.

Петра Синьокръвна беше дошла.

Ако всички наследници и матроните им се бяха събрали…

Нямаше място за страх в опустялото й сърце.

Манон отвори вратите със замах. Астерин я последва в залата, а Сорел остана при другите в коридора.

Десет вещици обърнаха погледи към Манон. Ераван го нямаше.

Но макар баба й да стоеше в центъра на групата, когато Астерин застана до стената зад нея, при останалите Втори, вниманието на Манон веднага отскочи към златокосата наследница.

Петра.

Не беше виждала наследницата на Синьокръвните от деня на военните игри, когато Манон я беше спасила от смъртоносно падане. Беше спасила нейния живот, но не и този на уивърна й, чието гърло бе разкъсано от мъжкаря на Искра.

Наследницата на Синьокръвните стоеше до майка си Кресеида, и двете високи и стройни. Корона от железни звезди лежеше върху светлото чело на матроната, чието лице беше неразгадаемо.

За разлика от това на Петра. Предпазливост — в дълбоките й сини очи светеше сигнал за тревога. Облечена бе в кожен костюм за летене, а от бронзовите му орнаменти върху рамене й се спускаше тъмносиня пелерина; златната й плитка падаше върху гърдите й. Петра открай време й се струваше особнячка, отнесена в облаците, но всички Синьокръвни бяха такива. „Мистици“, „фанатици“, „ексцентрици“ бяха сред по-меките определения, с които често описваха тях и поклонничеството им пред Триликата богиня.

Но в лицето на Петра прозираше пустота, каквато Манон не бе доловила при последната им среща преди месеци. Според слуховете загубата на уивърна й я бе прекършила, не бе излизала от леглото със седмици.

Вещиците не скърбяха, защото не обичаха достатъчно, че такава загуба да ги съкруши. Макар и Астерин, която сега стоеше до Втората на матроната им, да беше доказала обратното.

Петра кимна леко — повече от приветствие, отправено от една наследница към друга. Манон се обърна към баба си, преди някой да е забелязал.

Майка Черноклюна стоеше в широката си черна роба, със сплетена тъмна коса, навита върху темето й. Като короната, която баба й искаше да им спечели — на себе си и Манон. Върховни кралици на Пустошта, беше обещала веднъж на Манон. За тази титла беше готова да предаде всяка вещица в залата.

Манон се поклони на баба си, после и на другите две матрони.

Искра й се озъби от мястото си до главатарката на Жълтоногите, древна, прегърбена старуха с парчета месо между зъбите, заседнали от обяда й. Манон впери студен поглед в наследницата, изопвайки гръб.

— Три сме се събрали — подхвана баба й и всяка кост в тялото на Манон се вкамени. — Три матрони за трите лица на Майката.

Девицата, Майката, Старицата. Затова Жълтоногите винаги избираха стара матрона, Черноклюните — вещица в разцвета й, а Синьокръвните — млада, свежа вещица като Кресеида.

Манон обаче не се интересуваше от това, не и докато слушаше тържествените им думи.

— Сърпът на Старицата господства в небето тази нощ — изрече монотонно Кресеида. — Нека Майката въздаде правосъдие с него.

Това не беше съвещание.

Извикали я бяха на съд.

Искра се усмихна.

Сякаш свързани с невидима нишка, Манон усети как Астерин се напряга зад нея, как се подготвя за най-лошото.

— Кръвта се заплаща с кръв — обади се дрезгаво старата матрона на Жълтоногите. — Ще отсъдим колко се дължи.

Манон не помръдна, не биваше да показва нито капка страх и тревога.

Вещерският съд беше безпощаден, строг. Обикновено неразбирателствата се решаваха с традиционните три удара в лицето, ребрата и корема. Много рядко, само при най-тежки обстоятелства, трите матрони се събираха да въздадат справедливост.

Бабата на Манон рече:

— Манон Черноклюна, обвинена си в убийството на вещица от клана на Жълтоногите без всякакво друго основание, освен собствената си гордост.

Очите на Искра вече пламтяха.

— А тъй като загиналата е била от сестринството на наследницата, си извършила престъпление срещу Искра. — Лицето на баба й беше сковано от гняв: не заради постъпката на Манон, а задето я бяха хванали. — Безразсъдството или непрозорливостта ти са довели до убийството на още четири нейни сестри. Тяхната кръв също е по твоите ръце. — Железните зъби на баба й лъщяха на светлината от свещите. — Отричаш ли тези обвинения?

Без да свежда гръб, Манон погледна всяка от присъстващите в очите.

— Не отричам, че убих вещицата от сестринството на Искра, когато опита да отнеме плячката ми. Не отричам, че другите четири бяха избити от елфическия принц. Но отказвам да приема вината.

— Подушвах кръвта на Зелта по нея — изсъска Искра. — Подушвах страха и болката й.

— Подушила си страх и болка, Жълтонога — озъби й се Манон, — защото посестримата ти беше мерзавка, която нападна своя бойна другарка. Докато осъзнае, че е безсилна срещу мен, вече беше твърде късно.

Лицето на Искра се сгърчи от ярост.

— Лъжкиня…

— Кажи ни, наследнице на Черноклюните — обади се Кресеида, — какво се случи в Рифтхолд преди три дни?

Манон им разказа.

И за пръв път в столетието на нещастното си съществование излъга старейшините. Оплете фин гоблен от лъжи, в който дори тя самата повярва. Като приключи, махна към Искра Жълтонога.

— За никого не е тайна, че наследницата на Жълтоногите от дълго време ламти за поста ми. И сега бърза да ме засипва с обвинения, за да вземе мястото ми на Водачка на Крилото, също както сестра й пробва да си присвои плячката ми.

Искра настръхна, но не отвори уста. Петра обаче пристъпи напред и заговори:

— Имам въпроси към наследницата на Черноклюните, ако позволите.

Бабата на Манон я изгледа, сякаш предпочиташе да изтръгнат собствените й нокти един по един, но другите две кимнаха.

Манон изпъна гръб, приготвяйки се за онова, което й беше намислила Петра.

Сините очи на вещицата посрещнаха спокойно погледа на Манон.

— Приемаш ли ме за свой враг или съперница?

— Приемам те за съюзница, когато обстоятелствата го изискват, но винаги и съперница.

Първата истина, напуснала устата й.

— Въпреки това ме спаси от сигурна смърт по време на военните игри. Защо?

Другите две матрони се спогледаха с неразгадаеми изражения.

Манон вирна брадичка.

— Защото Кийли се би за теб до последно. Нямаше да позволя смъртта й да остане напразна. Всеки мой другар по оръжие го заслужава.

Като чу името на мъртвия си уивърн, по лицето на Петра пробяга болка.

— Запомнила си името й?

Манон знаеше, че това не е въпрос. Въпреки това кимна.

Петра се обърна към матроните.

— Онзи ден Искра Жълтонога едва не ме уби, а мъжкарят й погуби моята женска.

— Вече обсъждахме въпроса — намеси се Искра, оголвайки зъби — и всички се съгласиха, че е било злополука…

Петра вдигна ръка.

— Не съм приключила, Искра Жълтонога.

В думите й към другата наследница стържеше сурова стомана. Една малка част от Манон се радваше, че не са насочени към нея.

Тонът й даде на Искра да разбере, че има недовършена работа с нея, и Жълтоногата отстъпи.

Петра свали ръката си.

— Манон Черноклюна можеше да ме остави да умра онзи ден. Така щеше да й е най-лесно, а и нямаше да я изправят на съд, както сега. Но тя избра да рискува своя живот и този на уивърна си, за да ме спаси.

Доживотен дълг — това ги свързваше. Дали Петра не възнамеряваше да го изплати, произнасяйки се в нейна защита? Манон едва сдържа самодоволната си усмивка.

Петра продължи:

— Не виждам защо Манон Черноклюна би спасила мен само за да се обърне срещу сестрите си от другия клан. Провъзгласихте я за Водачка на Крилото заради покорството, дисциплината и жестокостта й; не позволявайте ядът на Искра Жълтонога да опетни качествата, които видяхте в нея тогава и които продължават да съществуват до ден-днешен. Не губете Водачката на Крилото заради някакво си недоразумение.

Петра се поклони и се върна на мястото до майка си, а матроните отново се спогледаха. Безмълвният разговор между трите вещици продължи, докато бабата на Манон не пристъпи напред. Другите две не помръднаха от местата си, оставяйки решението на нея. Манон едва не отпусна рамене от облекчение.

Щеше да спипа Петра веднага щом вещицата имаше неблагоразумието да остане сама, да изкопчи от нея защо се бе обявила в нейна защита.

Черно-златистият поглед на баба й беше суров. Безпощаден.

— Петра Синьокръвна е права.

Обтегнатата нишка между Манон и Астерин също се поразхлаби.

— Не бива да губим покорната ни, предана Водачка на Крилото.

Манон беше търпяла ударите на баба си и преди. Щеше да ги понесе отново.

— Защо наследницата на клана на Черноклюните да губи живота си заради този на най-обикновена вещица? Водачка на Крилото или не, настоящият спор опира до думата на една наследница срещу тази на друга. Въпреки това кръвта е пролята. И за нея трябва да се плати с кръв.

Манон отново стисна шлема си. Баба й се усмихна.

— Кръвопролитието трябва да е равно — заяви тя с монотонен глас. И отправи поглед отвъд рамото на Манон. — Затова ти, внучке, няма да умреш заради постъпката си. С живота си ще плати една от Тринайсетте ти.

За пръв път от много, много време насам Манон си припомни какъв е вкусът на страха, на човешката безпомощност. Баба й продължи с древни очи, озарени от триумф.

— Втората ти, Астерин Черноклюна, ще изплати кръвния ни дълг към клана на Жълтоногите. Ще умре утре по изгрев.