Сара Дж. Маас
Империя на бури (40)

38

Срещата с Ролф след опазването на пристанището беше бърза. Откровена.

И Елин знаеше, че ако не се махне от града до час-два, нищо чудно отново да експлодира.

Всеки ключ си има ключалка, беше й напомнила Деанна заповедта на Бранън. С нейния глас. И я беше нарекла с онази титла… онази титла, която събуждаше у нея ужас и проникновение, толкова дълбоки, че още не можеше да проумее значението им. Обещаната кралица.

Елин изскочи на един тесен плаж в далечния край на острова, беше тичала дотук, за да кипне кръвта й, да заглуши мислите в главата си. Зад нея стъпките на Роуан бяха тихи като смъртта.

Само двамата се бяха срещнали с Ролф. Окървавен и мокър до кости, пиратският лорд ги беше приел в централната част на странноприемницата си, чието име вечно щеше да му напомня за кораба, който тя бе разбила.

— Какво се случи, мътните го взели? — попита я той.

А тя беше толкова уморена, така бясна, погнусена и отчаяна, че едва успя да свика обичайната си напереност.

— Когато си благословен от Мала, се случва контролът да ти се изплъзне.

— Да ти се изплъзне? Не знам за какво сте си говорили на долната палуба, вие, кръгли идиоти, но от моето място изглеждаше, че напълно си загубила проклетия си разсъдък и се каниш да нападнеш града ми.

Роуан, който се беше облегнал на ръба на близката маса, обясни:

— Магията е живо нещо. Когато потънеш толкова надълбоко в нея, е трудно да не забравиш кой си и какво целиш. Фактът, че кралицата ми успя да се опомни, преди да е станало твърде късно, е подвиг сам по себе си.

Ролф май не се впечатли особено.

— На мен пък ми се струва, че беше като малко момиченце, което си играеше с непосилна мощ, и единствено това, че принцът ти изскочи пред теб, те възпря да изтребиш народа ми.

Елин затвори очи за миг и споменът за Роуан пред юмрука й, зареден с лунен огън, проблесна в съзнанието й. Щом ги отвори, остави суровата увереност в твърдението му да замръзне и да се вкамени.

— А на мен ми се струва — отвърна тя, — че пиратският лорд на Залива на Черепа и потомък на отдавна изчезналите мисенианци току-що сключи съюз с млада кралица, чието могъщество й позволява да руши цели градове, ако си науми. Струва ми се също, че съюзът ни те прави недосегаем и всеки глупак, решил да ти навреди, да узурпира властта ти, ще трябва да се пребори първо с мен. Затова те съветвам да спасиш каквото можеш от скъпоценния си кораб, да обявиш траур за десетината мъже, за чиято смърт поемам пълна отговорност и чиито семейства ще обезщетя, както се полага, и да си затваряш проклетата уста.

Тя се обърна към вратата, долавяйки как умората и гневът глождят костите й.

— Искаш ли да знаеш каква бе цената, която платих за картата? — попита Ролф зад гърба й.

Тя спря, а погледът на Роуан запрескача между двама им, макар че изражението му остана непроницаемо.

Елин се подсмихна през рамо.

— Душата ти?

От гърдите на Ролф се изтръгна сипкав смях.

— Да, донякъде. На шестнайсет бях просто роб на един от тези гнили кораби. Мисенианското ми потекло не беше нищо повече от билет за сигурен побой. — Той опря ръка върху буквите на „Вършач“. — Всяка припечелена монета се връщаше тук, при майка ми и сестра ми. Един ден корабът, на който работех, попадна в буря. Капитанът, надменен гадняр, отказа да намери безопасно пристанище и корабът ни беше унищожен. Повечето моряци се издавиха. Аз се носих по водата цял ден, докато не ме изхвърли на един остров в края на архипелага. Като се свестих, някакъв мъж се взираше в мен. Попитах го дали съм мъртъв, а той се засмя и ми зададе въпроса какво искам най-много. Понеже не бях на себе си, му отвърнах, че искам да съм капитан; да стана пиратски лорд на Залива на Черепа и да накарам наглите глупци като капитана, който бе убил приятелите ми, да се кланят пред мен. Още си мислех, че сънувам, когато ми обясни, че за да изпълни желанието ми, ще трябва да си платя. И цената ще е най-скъпото ми нещо на света. Казах, че ще му платя, каквото и да иска. И бездруго нямах нищо на свое име, нито богатства, нито пък близки хора. Лесно щях да се разделя с шепа монети. Той се усмихна и се изпари като морска мъгла. Щом се събудих, ръцете ми бяха татуирани.

Елин изчака да продължи.

Ролф сви рамене.

— Прибрах се тук, откривайки приятелски кораби с помощта на картата от непознатия. Дар от незнаен бог… или поне така си въобразявах. Чак като зърнах черния плат по прозорците на колибата ни, започнах да се притеснявам. И чак като разбрах, че майка ми и сестра ми събрали малкото ни пари да наемат лодка и тръгнали да ме търсят, както и че лодката се върнала в пристанището, но без тях, осъзнах каква цена бях платил. Това бе поискало морето. Това бе поискал той. Тъгата ме направи достатъчно бездушен да се развихря из града, из целия архипелаг. — Зелените очи на Ролф бяха също толкова безпощадни, колкото тези на морския бог, който го бе благословил и проклел. — Такава е цената на моята сила. А ти с какво ще платиш, Елин Галантиус?

Тя излетя от стаята, без да му отговори. Макар че гласът на Деанна отекна в съзнанието й.

Обещаната кралица.

Сега, докато стоеше на пустия плаж, наблюдавайки морската шир, блещукаща под последните слънчеви лъчи, Роуан пророни до нея:

— По своя воля ли използва ключа?

В гласа му нямаше нито следа от упрек, от обвинение. Просто любопитство и загриженост.

— Не — отвърна дрезгаво Елин. — Не знам какво стана. Бяхме само двамата с теб, а в следващия момент… тя дойде.

Елин потри мястото между гърдите си, избягвайки допира със златната верижка, висяща от врата й. Гърлото й се стегна, като погледна същото това кътче между неговите гръдни мускули. Накъдето бе насочила юмрука си.

— Как можа? — промълви тя с превзето от студен трепет тяло. — Как можа да се хвърлиш пред силата ми?

Роуан направи стъпка към нея, но не повече. Прибоят и крясъците на чайките, долитащи на сушата за през нощта, изпълниха пространството между тях.

— Ако беше унищожила този град, щеше да унищожиш себе си и всяка надежда за съюзничество.

Първо се разтресоха ръцете й, сетне гърдите и коленете. Пламък и пепел се заусукваха върху езика й.

— Ако те бях убила… — изсъска тя, задавяйки се с думите, неспособна да довърши мисълта си, да я преглътне. Гърлото й гореше и тя стисна очи, докато около нея потръпваха топли пламъци. — Мислех, че съм достигнала дъното на магията си. — Призна му тя с вече преливаща сила твърде скоро, твърде скоро, след като я беше изпразнила. — Допусках, че онова, което открих във Вендлин, е било дъното. Не предполагах, че е било просто… преддверието.

Елин вдигна ръце и щом отвори очи, видя, че около пръстите й се вият огньове. Над света се разстла мрак. И тя погледна принца си през воал от златисто, синьо и червено. Изпъна безпомощно горящите си ръце в пространството помежду им.

— Тя ме отвлече… похити ме. И я чувствах… усещах съзнанието й. Все едно е била паяк, чакащ в мрежата си десетилетия наред с убеждението, че един ден ще имам силата и глупостта да използвам магията си и ключа заедно. Направо съм ударила звънеца за обяд.

Пламъците й лумнаха още по-ярко и тя им позволи да се извисят нагоре и да затанцуват.

Иронична, горчива усмивка от страна на Роуан.

— Вероятно иска да насочим всичките си усилия към намирането на Ключалката, щом ти праща това послание два пъти.

Така си беше.

— Сякаш не е достатъчно, че се боря с Ераван и Майев, че изпълнявам повелята на Бранън и Елена, ами сега и боговете ми дишат във врата.

— Може да е било предупреждение, може би Деанна е искала да ти демонстрира как някой злонамерен бог би могъл да те използва, ако не внимаваш.

— Доставих й огромно удоволствие. Желаеше да види на какво е способна силата ми, какво може да прави с тялото ми, с ключа. — Пламъците й се нажежиха още повече, превърнаха дрехите й в пепел и я оставиха облечена единствено в огън. — И как ме нарече… Обещаната кралица. Кога съм била обещана? На кого? С каква цел? Никога не са ме наричали така, дори преди краха на Терасен.

— Ще разберем — беше простият му отговор.

— Как може да си толкова… спокоен?

Живи въглени се разхвърчаха от нея като рояк светулки.

Роуан стисна устни.

— Повярвай ми, Елин, далеч не съм спокоен при мисълта, че си се превърнала в мишена за онези безсмъртни копелета. Далеч не съм спокоен при мисълта, че могат да те отнемат толкова лесно. Ако имаше как, щях да хвана Деанна и да й отмъстя за стореното.

— Тя е Богиня на лова. Така че щеше да си в неизгодно положение.

Пламъците й се поукротиха.

Върху лицето на Роуан изникна половинчата усмивка.

— Горделиви богове като нея неизменно допускат грешки. Пък и… — Той сви рамене. — Сестра й е на моя страна. — Килна глава, оглеждайки огъня й, лицето й. — Може би затова Мала ми се яви онази сутрин и ме благослови.

— Защото само ти си достатъчно арогантен и умопомрачен да погнеш богиня?

Роуан изхлузи ботушите си и ги метна на сухия пясък зад себе си.

— Защото съм достатъчно арогантен и умопомрачен да помоля Мала, носителката на огъня, да ми позволи да остана с жената, която обичам.

Пламъците й се превърнаха в чисто злато от думите му — от онази дума.

— А може би просто си единственият достатъчно арогантен и умопомрачен, за да обикнеш точно мен.

Неразгадаемата маска на лицето му най-сетне се пропука.

— Новооткритите дълбини на силата ти, Елин, не променят нищо. Постъпката на Деанна не променя нищо. Още си млада; силата ти тепърва ще расте. И ако този нов залеж от магия ти дава дори малко преимущество над Ераван, трябва да се благодариш на проклетия мрак за него. Двамата с теб ще открием начин да овладеем силата ти. Няма да си сама в това; и нямаш право да решаваш, че не заслужаваш любов, защото мощта ти може да унищожава, освен да спасява. Ако в сърцето ти се зароди ненавист към нея… — Той поклати глава. — Не вярвам да спечелим войната, ако поемеш по този път.

Елин отиде до плискащите се вълни и нагази до колене в тях. Гъсти струи пара се издигнаха край нея.

— Понякога — сподели му тя сред съскащата вода — ми се ще някой друг да можеше да поведе тази война.

Той пристъпи в пенливите вълни, защитен с магия от горещината й.

— Е — рече, коленичейки до нея, докато погледът й се рееше над тъмното море, — кой друг би успял да влезе под кожата на Ераван? Никога не подценявай силата на непоносимата си самонадеяност.

Тя се изкиска. Вече усещаше хладната целувка на водата по голата си кожа.

— Ако не ме лъже паметта, принце, точно непоносимата ми самонадеяност спечели вкиснатото ти безсмъртно сърце.

Роуан проникна във финия й огнен воал, който вече се превръщаше в сладък нощен въздух, и захапа игриво долната й устна.

— Липсваше ми, Огнено сърце.

Елин му позволи да я завърти към себе си във вълните и пясъка, да плъзне устни по долната й челюст, по извивката на едната й скула, до върха на елфическото й ухо.

— Тези ушички — пророни дрезгаво той, стисвайки леко със зъби ухото й — ме изкушават от месеци. — Проследи с език заострения му връх и тя изви гръб от удоволствие. Силните ръце около ханша й я хванаха по-здраво. — Понякога, докато спеше до мен в Миствард, едва устисквах да не ги захапя. Да те изям цялата.

— Хммм — измрънка тя и отметна глава назад, за да му даде достъп до шията си.

Роуан се подчини на безмълвната й команда и я обсипа с целувки, хапейки я с приглушено ръмжене тук-там.

— Никога не съм обладавал жена на плажа — измърка той до кожата й и засмука нежно мястото между шията и рамото й. — А и гледай, нямаме си… странични наблюдатели.

Едната му ръка пропълзя от ханша й нагоре към белезите по гърба й, а другата обгърна задните й части, придърпвайки я още по-близо до него.

Елин плъзна ръце по гърдите му и изхлузи бялата му риза през главата му. Топли вълни се разбиваха в тях, но Роуан я държеше здраво — неподвижен, непоклатим.

Тя се опомни достатъчно, за да каже:

— Някой може да дойде да ни търси.

Той се засмя до врата й.

— Нещо ми подсказва — прошепна й и дъхът му погъделичка кожата й, — че няма да ти пречи дори да ни открият. Дори някой да види колко ревностно възнамерявам да те… боготворя.

Елин долови как думите увисват помежду им, как тя самата увисва от ръба на скалата. Преглътна сухо. Но Роуан я бе прихващал при всяко нейно падане — първо, когато беше полетяла в бездната от отчаяние и тъга; после и когато стъкленият дворец беше рухнал под нея. А сега… за трети път… Не се страхуваше.

Погледна го в очите и заяви с ясен, дързък и непоколебим глас:

— Обичам те. Влюбена съм в теб, Роуан. От доста време насам. И знам, че има ограничения за онова, което можеш да ми дадеш, че сигурно ти е нужно време…

Устните му се сблъскаха с нейните и той промълви в тях, сипейки в сърцето й, в душата й думи, по-скъпоценни от рубини и смарагди, и сапфири.

— И аз те обичам. Нищо не ме ограничава и не ми трябва време. Ще продължавам да те обичам дори когато този свят се превърне в забравена шепа прах между звездите.

Елин не знаеше кога точно е заплакала, кога тялото й се е разтресло от емоции. Никога не бе изричала такива думи — пред никого. Никога не си бе позволявала такава уязвимост, никога не бе усещала това палещо, безкрайно чувство, така всепоглъщащо, че мощта му можеше да я убие.

Роуан се откъсна от нея и избърса сълзите й с палци. После й нашепна едва доловимо сред бумтежа на прибоя.

— Огнено сърце.

Тя подсмръкна.

— Мишелов.

Той прихна в смях и я положи на пясъка с нежност, граничеща с благоговение. Изваяните му гърди се надигнаха леко, когато плъзна поглед по голото й тяло.

— Толкова си… красива.

Елин съзнаваше, че не говори просто за кожата, извивките и тялото й.

Въпреки това измърка с усмивка.

— Знам.

Вдигна ръце над главата си, за да остави Амулета на Оринт на безопасно, по-високо място, после се протегна мудно, извивайки гръб, и заби пръсти в копринения пясък.

Роуан проследи с очи всяко движение, всяко трепване на мускул и кожа. Щом погледът му се задържа върху гърдите й, лъснали от морската вода, по лицето му се изписа неудържим глад.

Сетне очите му се спуснаха надолу. И по-надолу. А като достигнаха връхната точка на бедрата й и се премрежиха, Елин рече:

— Цяла нощ ли възнамеряваш да ме зяпаш така?

Устата му се отвори леко. Дишаше учестено и тялото му вече й показваше какво предстои.

Призрачен вятър зашумоля сред палмите и прелетя с тихо съскане над пясъка. Магията й затрептя и Елин усети как щитът му се спуска край тях. Тя изпрати собствената си сила да го обходи и огнените й искри затанцуваха по невидимата стена.

Кучешките зъби на Роуан просветнаха.

— Нищо не може да премине през този щит. И нищо не може да ме нарани.

Нещо стегнато в гърдите й се отпусна.

— Толкова ли е различно с такава като мен?

— Не знам — призна й той. Очите му пак пребродиха тялото й, сякаш виждаха през кожата й, та чак до горящото й сърце. — Никога досега не съм бил с… равна. Никога не съм си давал пълна свобода.

За всяка частица сила, която тя щеше да запрати към него, Роуан щеше да й върне частица от своята. Елин се опря на лакти и вдигна уста до новия белег на рамото му — малка, назъбена рана, широка колкото връх на стрела. Целуна я веднъж, два пъти.

Тялото на Роуан беше толкова напрегнато над нейното, че мускулите му можеха да се скъсат. Ръцете му обаче бяха нежни, когато се плъзнаха по гърба й, галейки белезите й и татуировките, с които ги бе покрил.

Вълните гъделичкаха и милваха кожата й, а той понечи да се намести върху нея, но тя опря ръка в гърдите му и го накара да замръзне. Усмихна се до устата му и пророни:

— Щом казваш, че сме равни, не разбирам защо още си полуоблечен.

Без да му даде време за отговор, проследи с език линията на устните му, докато пръстите й разкопчаваха катарамата на износения му портупей. Вече не чуваше дишането му.

И само за да провери какво ще стори, го докосна през панталона му.

Роуан изруга гръмогласно.

Тя се засмя тихо, отново целуна последния му белег и провлачи лениво пръст надолу по тялото му, без да откъсва поглед от очите му нито за миг.

А когато пак долепи длан до панталона му, прошепна:

— Мой си.

Дишането на Роуан се възстанови, насечено и буйно като вълните, разбиващи се край тях. Тя откопча горното копче на панталона му.

— Твой съм — каза дрезгаво той.

Още едно копче се отвори.

— И ме обичаш — продължи Елин. Твърдение, не въпрос.

— Каквото и да става — отвърна приглушено Роуан.

Тя откопча третото последно копче, а той я пусна, за да хвърли панталона си в пясъка до тях, събувайки бельото си с него. Устата й пресъхна, като плъзна очи по голото му тяло.

Роуан бе роден и обучаван за битки и всеки сантиметър от него принадлежеше на чистокръвен воин.

По-красиво нещо не беше съзирала в живота си. Неин — той беше неин и…

— Ти си моя — прошепна Роуан и тя усети обладанието му в костите си, в душата си.

— Твоя съм — отговори тя.

— И ме обичаш.

От очите му, изпод всичката воинска свирепост, надничаха надежда и кротка радост.

— Каквото и да става.

Твърде дълго — твърде дълго бе скитал сам по света. Но самотата му приключваше тук.

Роуан я целуна отново. Бавно. Нежно. Плъзна ръка по извивките на тялото й, снижавайки се над нея, намествайки бедра между нейните. Допирът му изтръгна стон от гърлото й и втори, когато докосна с кокалче тежката, болезнено чувствителна долна страна на едната й гърда. И още един, щом се приведе да целуне другата.

Зъбите му драснаха зърното й и тя затвори лениво очи със сладострастен вопъл.

О, богове! О, пламтящи, прокълнати богове! Роуан знаеше какво прави… знаеше, и още как.

Езикът му обходи зърното й и тя отметна глава назад, забивайки пръсти в раменете му, сякаш в безмълвна команда да поеме още от нея, по-смело.

Той изръмжа одобрително с уста върху гърдата й и приплъзна мудно ръка от ребрата й надолу към кръста й, към бедрата й и обратно. Тя се изви в безгласно повеление…

Призрачна милувка, сякаш въплъщение на северния вятър, прелетя през гърдите й.

Елин избухна в огън.

Роуан се засмя мрачно на червените, златисти и сини пламъци, които избуяха край тях, озарявайки палмите, издигащи се в горния край на плажа, и вълните, разбиващи се зад него. Елин можеше да се уплаши, да се разтревожи, ако не беше покрил устата й със своята, ако призрачните ръце от хладовит вятър не бяха продължили да галят гърдите й, ако собствената му ръка не се устремяваше все по-близо и по-близо до мястото, където копнееше да го почувства.

— Превъзходна си — пророни той до устните й и езикът му проникна между тях.

Твърдината му се опря в нея и тя повдигна таз, жадна да се притисне към него, готова на всичко да облекчи нарастващата болка между краката си. Роуан простена и тя се зачуди дали в целия свят имаше друг мъж, който би дръзнал без капка страх да легне гол с горяща жена.

Тя пъхна ръка между телата им и когато я сключи около същината му, дивейки се на облечената в кадифе стомана, Роуан простена отново и се притисна към дланта й. Елин откъсна уста от неговата, впери поглед в боровозелените му очи и плъзна ръка по гладката му кожа. Той сведе глава — не за да я целуне, а за да наблюдава движенията й.

Бесен вятър, пропит с лед и сняг, профуча край тях. Този път тя се засмя. Роуан обаче я сграбчи за китката и махна ръката й. Тя отвори уста да възрази, жадна да го докосва още, да го вкусва още.

— Остави на мен — промълви гърлено той до блесналата от морска вода кожа между гърдите й. — Нека аз те докосвам.

Гласът му трепереше толкова, че Елин вдигна брадичката му с палец и показалец.

Страх и облекчение проблеснаха в замъгления му от лъст поглед. Сякаш искаше да я докосва не просто за да й достави удоволствие, но и за да си напомни, че е оцеляла днес, че е в безопасност. Тя се поизправи и докосна устните му със своите.

— Да видим какво можеш, принце.

Роуан се усмихна похотливо и се отдръпна от нея, за да прокара широка ръка от гърлото й чак до кътчето, където се съединяваха бедрата й. Елин потръпна задъхано от собственическия му допир, а той хвана всяко от бедрата й и отвори краката й, разкривайки я напълно пред себе си.

Поредната вълна се разля покрай тях и хладната й вода сякаш обсипа с хиляди целувки кожата й. Роуан целуна пъпа й, единия й хълбок.

Елин не можеше да откъсне поглед от сребристата му коса, озарена от солената вода и лунната светлина, от здравите ръце, които я държаха открита пред него, докато спускаше глава между краката й.

И докато Роуан я вкусваше на онзи плаж, докато се смееше до влажната й кожа, а тя крещеше името му с дрезгав глас, отекващ над палмите, копринения пясък и водата, Елин загърби здравия разум.

Залюля ханша си в хватката му, умолявайки го да продължава, да не спира. Той й се подчини, прониквайки с пръст в нея, докато езикът му галеше онова съкровено място и о, богове, всеки момент щеше да избухне в звезден огън…

— Елин — изръмжа умолително той.

— Моля те — простена тя. — Моля те.

Горещият й вопъл го срази. Пак се надигна над нея и от гърлото й се изниза тъничък звук — или тихо скимтене, или името му.

Роуан зарови едната си ръка в пясъка до главата й, вплитайки пръсти в косите й, а с другата насочи онази така жадувана част от себе си към сърцевината й. При първия му допир тя забрави собственото си име. А когато проникна в нея с нежни, въртеливи тласъци, изпълвайки я сантиметър по сантиметър, забрави, че е кралица с отделно тяло и кралство, и цял свят, който да брани.

След като Роуан се настани надълбоко в нея, разтреперан от въздържание, за да й даде време да се пригоди, тя вдигна горящи ръце към лицето му и вятър и лед зафучаха край тях, затанцуваха по вълните с ивици пламък. В очите му нямаше думи; нито пък в нейните.

Словата бяха безсилни. Всички езици бяха изнемощели и в техния, и в другите светове.

Той се наведе и превзе устата й, а движенията му накараха и двама им да обезумеят.

Дали тя плачеше, или неговите сълзи се стичаха по лицето й и се изпаряваха сред огъня й…

Тя провлачи ръце по здравия му, мускулест гръб, по белезите от отдавнашни битки и стари кошмари. А когато тласъците му се задълбочиха, заби нокти в кожата му и прокара кървави бразди, белязвайки го като свой. Болката го подтикна да се впие още по-надълбоко в нея, а тя изви гръб и му разкри гърлото си. На него — само на него.

Магията му се развихри с пълна мощ, но устата му докосваше нежно врата й дори докато кучешките му зъби дращеха леко кожата й. А допирът на тези смъртоносни оръжия до най-уязвимата й част, гибелта, дебнеща толкова близо, ръцете, които вечно щяха да я даряват с любов…

Зенитът я връхлетя като горски пожар. И макар да не помнеше собственото си име, си спомни това на Роуан и го извика към небесата, докато той продължаваше да се движи, изцеждайки и последната капка наслада от нея, а огънят й превръщаше пясъка около тях в стъкло.

Щом зърна това, Роуан също избухна мощно и простена името й, припомняйки й го, и над водата затанцуваха светкавици, вятър и лед.

Елин го притискаше към себе си през цялото време, съединила огнения опал на магията си с неговата сила. И докато изригваше в нея, мълнии и пламъци озаряваха морето.

Светкавиците продължиха да прорязват небето, тихи и прелестни, дори след като тялото му се укроти. Звуците на света се изляха около тях. Дъхът му беше пресеклив като плисъка на разбиващите се в брега вълни, докато обсипваше с лениви целувки слепоочията й, носа й, устата й. Елин откъсна очи от изяществото на преплетените им магии, на единението им, и откри, че неговото лице бе по-изящно от всичко останало.

Цялата трепереше — Роуан също, все още в нея. Той зарови лице в извивката между врата и рамото й и насеченият му дъх стопли кожата й.

— Никога… — подхвана с дрезгав глас. — Не вярвах, че може да е толкова…

Тя замилва с пръсти белязания му гръб.

— Знам — пророни. — Знам.

Вече копнееше за още, пресмяташе колко време трябваше да му даде.

— Веднъж ми каза, че не хапеш жените на други елфи. — Роуан се напрегна леко. Тя обаче продължи с престорена свенливост: — Значи ли това, че… би хапал собствената си жена?

В зелените му очи просветна разбиране и той вдигна глава от врата й да огледа мястото, където кучешките му зъби някога бяха пробили кожата й.

— Тогава за пръв път загубих контрол край теб. Идеше ми да те хвърля от някоя скала, но те ухапах, преди да осъзная какво върша. Мисля, че тялото и магията ми знаеха истината. И беше толкова… — Роуан въздъхна пресекливо. — Толкова вкусна. И това ме ядосваше. Не можех да спра да мисля за теб. Будех се нощем с вкуса ти върху езика си, с идеята за мръсната ти, красива уста. — Той прокара палец по устните й. — Не знаеш колко покварени намерения съм имал към нея.

— Хммм, аз също, но така и не отговори на въпроса ми — отвърна Елин, свивайки пръстите на краката си в мокрия пясък и топлата вода.

— Да — потвърди с гърлен глас Роуан. — Някои елфи обичат да го правят. За да маркират територията си, за удоволствие…

— А жените хапят ли мъжете си?

Въпросът го накара да се втвърди отново в нея. О, богове — елфически любовници. Същинско щастие беше да си намериш такъв.

— Ти искаш ли да ме захапеш? — попита я пресипнало той.

Елин погледна шията му, великолепното му тяло и лицето, което някога бе мразила свирепо. И й стана чудно дали е възможно да умре от любов по някого. Да го обича достатъчно, че времето и разстоянията, и смъртта да не са от значение.

— До шията ти ли съм ограничена?

Очите на Роуан просветнаха и тласъкът му беше достатъчен отговор.

Започнаха да се движат заедно в ритъм с морето пред тях и когато той отново изрева името й към звездната чернота, Елин се надяваше и боговете да са го чули, да са разбрали, че дните им са преброени.