Сара Дж. Маас
Империя на бури (54)

52

Не стигнаха до Лериба. Нито до Банджали. Дори не ги доближиха.

Лоркан усети онзи натиск по рамото, който го бе направлявал цял живот, бе чертал пътя му — онази невидима, настойчива ръка от сенки и смърт. Затова се отправиха на юг, после на запад, плавайки бързо през речната мрежа на Ейлве.

Елида не му се опълчи, когато й обясни, че щом самият Хелас го тласка нанякъде, значи кралицата, която издирваха, се намираше в тази посока. Накъдето и да водеше тя. По онези земи със сигурност нямаше градове, а само безкрайни поля, обточващи южния край на Оуквалд, и отвъд тях — блата. Изоставеният полуостров, чиито блата бяха пълни с руини.

Но щом натам го водеше Хелас… Натискът на тъмния бог по рамото му никога не го бе подвеждал. Времето щеше да покаже накъде го насочва този път.

Не си позволи да размишлява много върху факта, че Елида носеше Ключ на Уирда или че възнамеряваше да го предаде на врага му. Може би невидимата ръка щеше да отведе и двама им при нея.

Тогава щеше да има два ключа, стига да изиграеше правилно картите си.

Стига да действаше по-умно, по-ловко и по-безпощадно от останалите.

А после идваше най-опасната част от плана му: да влезе с два ключа в сърцето на Морат, за да намери третия. Скоростта щеше да е най-надеждният му съюзник и единственият му шанс за оцеляване.

И навярно повече никога нямаше да види нито Елида, нито другите.

Същата сутрин най-сетне бяха изоставили лодката, натъпквайки колкото можеха повече от провизиите си в раници, преди да потеглят през морето от разлюлени треви. Часове по-късно, докато изкачваха стръмен хълм в равнината, дишането на Елида ставаше все по-тежко. От два дни долавяше мириса на морска сол — явно наближаваха блатата. Вече прехвърляха билото, когато Елида преглътна сухо и той й подаде манерката с вода.

Тя обаче спря и отпусна ръце до тялото си.

Лоркан също замръзна, видял какво се простираше пред тях.

— Какво е това място? — прошепна Елида, сякаш се боеше, че земята отвъд хълма ще я чуе.

Земята, която чак до хоризонта беше потънала поне десет метра надолу от подножието на скалата, пропаднала отвесно така, сякаш някой гневен бог бе тропнал с крак върху равнината, оставяйки отпечатъка си.

Сребриста, леко солена вода покриваше по-голямата част от площта, чиято гладка като огледало повърхност беше насечена единствено от тревисти островчета и могилки — и живописни руини.

— Това място е злокобно — прошепна Елида. — Не бива да оставаме.

И наистина космите по ръцете му бяха настръхнали и всичките му инстинкти бяха нащрек, докато оглеждаше блатата, руините, къпинаците и гъстата растителност, задушила някои от островчетата.

Дори богът на смъртта спря на рамото му.

— Какво усещаш?

Устните й бяха безкръвни.

— Тишина. Живот, но и такава… тишина. Сякаш…

— Сякаш какво? — подкани я той.

Думите й бяха тихи като въздишка.

— Сякаш всички хора, живели тук някога, отдавна, още са затворени вътре, още са… отдолу. — Тя посочи към един рухнал купол, навярно покривът на някогашна бална зала, прикрепена към висока кула. Дворец. — Не мисля, че живите са добре дошли тук, Лоркан. Зверовете в тези води… Не смятам, че търпят натрапници. Нито мъртъвците.

— Кой ти го казва: камъкът или богинята ти закрилница?

— Сърцето ми. Анийт мълчи. Струва ми се, че не иска да припарва до това място. И не ми се вярва да ни последва.

— Дошла е с теб в Морат, но отказва да те последва тук?

— Какво има в тези блата? — попита тя вместо отговор. — Защо Елин се е запътила насам?

Май това беше правилният въпрос. Щом те го усещаха, значи, кралицата и Белотрън също щяха да го доловят и само голяма награда или заплаха би ги тласнала насам.

— Не знам — отвърна той. — Наблизо няма нито градове, нито речни постове.

Но именно тук го беше довел тъмният бог и ръката му продължаваше да го бута напред, макар и разтреперана.

По малките островчета, осигуряващи единствената защита от нещата, които обитаваха стъклените води, нямаше нищо друго, освен руини и гъста растителност.

Лоркан се подчини на бога зад рамото си и поведе господарката на Перант към блатата.

* * *

— Кой е живял тук? — попита Ели да, вперила поглед в прояденото от стихиите лице на статуята, изпъкваща от почти срутена каменна стена, която едва се крепеше на ръба на едно от островчетата.

Личеше си, че покритата с мъх жена, изсечена в камъка, е била красива някога, въпреки че сега служеше като опора за отдавна прогнилите греди и покрив. Ала булото, с което бе изобразена, вече приличаше на покров. Елида потръпна.

— Това място е било разрушено и забравено векове, преди аз да се родя — отговори Лоркан.

— В територията на Ейлве ли е влизало?

— Принадлежало е на кралство, което вече не съществува.

Владение на загубен народ, скитал по земите, за да се слива с други народи.

— Явно са били много даровити, щом са построили толкова красиви сгради.

Лоркан изсумтя в потвърждение. От два дни кретаха през блатата — но от Елин нямаше и следа. Спяха в руините, макар че никой от двама им не успяваше да си почине истински. Сънищата на Елида бяха населявани от бледите лица с млечнобели очи на хора, които никога не бе срещала, стенещи умолително, докато солената вода нахлуваше в гърлата им, в носовете им. Дори будна ги виждаше, чуваше воплите им в песента на вятъра.

„Просто свистенето на морския бриз измежду камъните“, бе измърморил през първия ден Лоркан.

Но го долавяше в очите му. И той чуваше гласовете на мъртвите.

Чуваше грохота на онзи катаклизъм, който беше накарал земята да потъне под краката им, чуваше буйните води, които ги бяха погълнали, преди да успеят да избягат. В годините след това чудновати зверове от морето, блатата и реките се бяха събрали на едно място, превръщайки руините в ловно поле, изяждайки се един друг, когато удавените трупове бяха свършили. Бяха се променяли, адаптирали — постепенно бяха станали по-едри и по-умни от предците си.

Именно заради тези зверове преходът през блатата отнемаше толкова време. Лоркан оглеждаше зорко съмнително спокойните води между островчетата. Понякога решаваше, че е безопасно да прегазят през дълбоката до гърдите солена вода. В други случаи трябваше да изчакат.

В други случаи дори островите не бяха безопасни. Вече на два пъти Елида виждаше дълга, люспеста опашка — сякаш покрита с броня — да се плъзва зад някоя каменна стена или рухнала колона. На три пъти зърваше големи златисти очи с тесни зеници да ги наблюдават измежду тръстиките.

Винаги, усетеха ли, че не са сами, Лоркан я премяташе през рамо и хукваше с нея.

Имаше и змии, които обичаха да висят от призрачните дървета, намерили оскъдно препитание на островчетата. Имаше и дотегливи, хапещи мушички, безобидни в сравнение с облаците от комари, които ги преследваха с часове. Или докато Лоркан не запратеше вълна от тъмната си магия по тях и не се поръсеха по земята като черен дъжд.

Но всеки път, убиеше ли Лоркан нещо… Елида усещаше земята да трепери. Не заради страх от него… а сякаш се разбуждаше. И слушаше.

Питаше се кой бе посмял да стъпи по нея.

На четвъртата нощ Елида беше толкова уморена и напрегната, че й идеше да заплаче, като намериха убежище: срутена зала с отчасти запазен мецанин. Беше открита към небето и пълзящи растения задушаваха трите й стени, но каменното стълбище беше здраво и достатъчно издигнато над острова, че никой воден звяр да не може да ги достигне. Лоркан заложи капани от бръшлян и клони в основата и на върха на стълбището, за да чуят, ако някоя твар все пак пробваше да пропълзи по стъпалата.

Не смееха да запалят огън, но беше достатъчно топло, че да не й липсва. Лежейки до Лоркан, чието тяло образуваше масивна стена между нея и камъка от лявата й страна, Елида гледаше мъждукащите звезди, докато ленивото жужене на насекомите изпълваше ушите й. Нещо изрева в далечината.

Насекомите застинаха. Цялото блато като че насочи вниманието си към дивия, дълбок рев.

Животът бавно се завърна — макар и попритихнал.

— Поспи, Елида — пророни Лоркан.

Тя преглътна. Страхът се беше просмукал в кръвта й.

— Какво беше това?

— Някой от зверовете. Не знам дали беше зов за чифтосване, или предупреждение да не навлизаме в територията му.

Тя не искаше да си представя колко големи бяха тукашните обитатели. Достатъчно й беше, че мяркаше очи и опашки.

— Разкажи ми за нея — прошепна тя. — За твоята кралица.

— Едва ли ще ти помогне да заспиш.

Тя се обърна на другата страна и го намери да лежи по гръб, зареял поглед в небето.

— Наистина ли ще те убие за това, което си направил? — Той кимна. — Но си готов да рискуваш в нейно име. — Тя опря глава на юмрука си. — Обичаш ли я?

Очите му, по-тъмни от междузвездното пространство, се плъзнаха към нея.

— От пръв поглед се влюбих в Майев.

— А… любовник ли си й?

Досега не бе посмяла да го пита, пък и май не искаше да знае.

— Не. Предложих й веднъж. Тя се изсмя на наглостта ми. — Той стисна устни. — Затова й служа по други начини.

В далечината отново прокънтя същият рев и светът притихна за няколко секунди. От по-близо ли дойде този път, или си въобразяваше? Щом обърна поглед към Лоркан, той се взираше в устните й.

— Може би се възползва от любовта ти — прошепна тя. — Може би й е изгодно да те влачи със себе си. Нищо чудно да размисли, когато усети, че си на път да… да я напуснеш.

— Положил съм кръвна клетва пред нея. За нищо на света няма да я изоставя.

Гърдите я заболяха да го чуе.

— Тогава може да е спокойна, че ще линееш по нея цяла вечност.

Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала, и тя понечи да извърне поглед към звездите, но Лоркан хвана брадичката й с неочаквана ловкост. Впи очи в нейните така, сякаш ги изучаваше.

— Не допускай грешката да си мислиш, че съм романтичен глупак. Не храня нито капка надежда за нея.

— Значи не е истинска любов.

— Ти пък какво разбираш от любов?

Беше на сантиметри от нея — не знаеше кога се е доближил толкова.

— Мисля, че любовта трябва да те прави щастлив — отвърна Елида, спомняйки си колко често се усмихваха майка й и баща й, как се гледаха един друг. — Да изкарва наяве най-доброто в теб.

— И намекваш, че моят случай не е такъв?

— Не смятам, че знаеш какво е щастие.

Лицето му стана сериозно, умислено.

— Нямам нищо против… компанията ти.

— Това комплимент ли е?

Половинчата усмивка проряза изсеченото му от гранит лице. И на Елида й се прииска… прииска й се да докосне тази усмивка, устните му. С пръстите си, с устните си. Подмладяваше го, правеше го… красив.

Затова протегна разтреперани пръсти и ги допря до устните му.

Лоркан застина… почти провесен над нея, с вдълбочен, нетрепващ поглед.

Но тя проследи контурите на устните му, изненадана от меката им, топла кожа, контрастираща с грубите думи, които обикновено се сипеха от тях.

Като достигна външния им ъгъл, той притисна лице към ръката й, отпускайки леко драскаща буза в дланта й. Клепачите му натежаха, а тя погали с палец твърдия релеф на скулата му.

— Бих те скрила в Перант — прошепна тя. — Ако… след като свършиш започнатото, ти трябва място, където да останеш… Можеш да живееш там. С мен.

Очите му се отвориха рязко, но светлината в тях далеч не беше студена.

— Ще бъда опозорен елф, а това би се отразило зле и на теб.

— Ако някой мисли така, мястото му не е в Перант.

Гърлото му подскочи.

— Елида, ти трябва да…

Но тя се надигна леко и замести пръстите си с уста.

Целувката й беше нежна, тиха и кратка. Едва докосна устните му.

А като се отдръпна, й се стори, че Лоркан трепери леко. Бузите й пламнаха, но пророни с учудващо стабилен глас:

— Не е нужно да ми даваш отговор сега. Нито когато и да било. Може да се появиш на прага ми след десет години и предложението ми още ще важи. Просто знай, че за теб винаги ще има място в Перант, стига да го пожелаеш.

Нещо като агония пробяга в очите му — най-човешкото изражение, което някога бе виждала, изписано по лицето му.

Но той се приведе напред и независимо от страховитите блата, от чернотата, превземаща света, за пръв път от десет години Елида осъзна, че не се бои от нищо, когато Лоркан докосна устните й със своите. И повтори, целувайки едното ъгълче на устата й, сетне другото.

Целувките му бяха нежни, търпеливи, ръцете му също, докато отместваха с милувка косата от челото й, докато се плъзваха по ханша й, по ребрата й. Тя вдигна своите към лицето му и зарови пръсти в косата му, извивайки тяло към него, жадувайки за тежестта му върху себе си.

Езикът на Лоркан погали пролуката между устните й и Елида се удиви с каква естествена лекота ги отвори за него, как кожата й пееше от допира му, от неговата твърдост до нейната мекота. Лоркан простена при първата среща на езиците им и бедрото му се притисна към нейното по начин, който разпали огън в нея и накара тялото й да се огъне към неговото в отговор и молба.

Той я целуна по-дълбоко и плъзна ръка към бедрото й, отваряйки леко краката й, за да се настани между тях. И когато цялото му тяло се изравни с нейното… Елида се притисна задъхано в него, а Лоркан откъсна уста от нейната и целуна долната й челюст, шията й, ухото й. Тя трепереше — не от страх, а от копнеж, докато Лоркан шепнеше името й отново и отново върху кожата й.

Като молитва — така звучеше то от неговите уста. Тя пое лицето му в длани и откри, че очите му горят, че и той диша тежко като нея.

Осмели се да плъзне пръсти от бузата му, надолу по врата му и под яката на ризата му. Кожата му беше като нагорещена коприна. Той потрепери от допира й и сведе глава, разливайки мастиленочерната си коса по челото й, и тазът му се долепи достатъчно плътно до нейния, че да изтръгне тихичък стон от гърлото й. Още, осъзна Елида — искаше още.

Очите му срещнаха нейните в безмълвен въпрос и ръката й спря върху кожата над сърцето му. Под нея кънтеше бесен, грохотен ритъм.

Тя се надигна да го целуне отново и когато устата й докосна неговата, прошепна отговора си…

Лоркан вдигна рязко глава. Скочи на крака и се завъртя на североизток.

Където тъмнина се разливаше по звездите, заличавайки ги една по една.

Огънят и копнежът в тялото й угаснаха за миг.

— Това буря ли е?

— Трябва да се махаме оттук. Бързо — отвърна той.

Нощта едва започваше — до зората имаше поне шест часа. Ако тръгнеха през блатата сега… Сгъстяващият се мрак поглъщаше все повече и повече звезди.

— Какво е това?

Чернотата напредваше с всяка секунда. Разстилаше се. Дори блатните чудовища замлъкнаха.

— Илкени — пророни Лоркан — Армия от илкени.

Елида знаеше, че не идват за нея.